„Великолепната седморка” е сюжет с потенциал за разнообразни внушения. Римейкът на Антоан Фукуа не звучи овехтяло и защитава своите ценности без излишен патос.
Римейкът е част от онези филмови практики, които бележат обезпокоителното изчерпване на киното откъм оригинални сюжети. Повечето „копия” не достигат нивото на оригинала, малко късметлии го превъзхождат (технически, актьорски, визуално), но понякога се появяват и такива, които могат да съществуват независимо, паралелно с първия филм, без да затъмняват славата му, но и без да рискуват от потенциалните сравнения. Такъв е случаят с „Великолепната седморка” на Антоан Фукуа.
През 1960 г. Джон Стърджис прави римейк на „Седемте самураи” (1954) на Акира Куросава, въпреки че японските автори не са упоменати никъде в надписите на „Великолепната седморка”. И двете истории носят спецификата на времето и мястото, в което се развиват, и с течение на годините се превръщат в кинокласика – първият заради режисьорската визия, а вторият по-скоро с актьорските си изпълнения. Петдесет и шест години по-късно се появява нова интерпретация за една великолепна седморка, която официално заявява „родствените” си връзки с филма на Куросава и без да се „закача” с легендарния си съименник, пренася сюжета в американския Запад от времето на златните мини (в случай че не знаете или вече не помните, в трактовката на Джон Стърджис действието се развива в мексиканско село, недалеч от щатската граница).
Така за трети път се появява фабулата за малко населено място, страдащо от тиранията на влиятелен бизнесмен-бандит, който държи контрола с насилие, и единственият начин да бъде спрян, е да се наеме помощ отвън.
Нововъведенията на Фукуа включват поверяването на ролята на своеобразен лидер на тормозените заселници на младата Ема Кълън и още по-живописно расово разнообразие сред членовете на Седморката: чернокож, ирландец, мексиканец, китаец, индианец. За феновете, едно последно любопитно сравнение: образът на младежа, който се приобщава последен към екипа, и при самураите, и при каубоите, тук се трансформира в млад индиански войн, на когото не му се налага да преминава тест за зрялост.
„Великолепната седморка” на Антоан Фукуа звучи неочаквано модерно, без при това да страда от някакви анахронизми. В духа на възраждане на уестърн традицията, подета от „Непростимо” (1992, реж. Клинт Истуд) и изведена на ново, постмодерно ниво от „Непреклонните” (2010, Джоуел и Итън Коен) и „Джанго без окови” (2012, реж. Куентин Тарантино), този римейк пренася духа на XIX век до съвременния зрител и фабулата не изглежда нито остаряла, нито самоцелно осъвременена. Независимо дали сте гледали предшествениците му, или за пръв път се запознавате с историята – преживяването си е напълно оригинално.
Антоан Фукуа стана известен с мрачната критика на полицейската корупция „Тренировъчен ден”(2001), последвана през 2009 г. от друга крими драма за ченгета – „Бруклинските стражи”. Останалите заглавия от филмографията му по-скоро развалят добрите впечатления – до 2015 г., когато „Обратен гард” го извади от серията екшън-трилъри с една разтърсваща драма за боксьор, изгубил пътя си. Без значение каква е историята, в най-силните си моменти Фукуа демонстрира настойчив интерес към човешките характери и умело изследва реакциите на индивида в криза. Тази склонност към разгръщане на психологически портрети в хода на интригата, балансира сюжета и осмисля екшъна – подход, използван ефективно и във „Великолепната седморка”. Навлизайки за пръв път в жанра на уестърна, режисьорът не се отказва от своите правила за водене на разказа с умереност и лаконичност, както и от внимателното вглеждане във всеки един от основните персонажи. Това придава плътност на филма, с каквато не винаги могат да се похвалят уестърните, а още по-малко съвременните екшън-приключения. Фабулата е важна, но не толкова с хода на събитията, колкото като поредица от различни взаимоотношения между героите и прояви на съпричастност към съдбата им. За зрителите, които познават сюжета, акцентът е върху детайлите и разликата в нюансите при развоя на действието.
За трети път след „Тренировъчен ден” и „Бруклинските стражи” Итън Хоук работи с Антоан Фукуа и резултатът отново е безспорен. Изборът му за ролята на Гуднайт Робишоу – стария приятел на Сам Чизъл (Дензъл Уошингтън, също с трета роля във филм на Фукуа) е потенциално намигване към забележителното им партньорство през 2001 г. Останалият актьорски състав също е грижливо подбран и фактът, че това не са много популярни холивудски лица, работи добре за „самоличността” и колективния дух на филма.
„Великолепната седморка” е сюжет с потенциал за разнообразни внушения. Като изключим пъстрия етнос на наемниците, Фукуа като че ли се е въздържал от други модерни аналогии, оставяйки историята в нейното собствено време. В този контекст основната заслуга за отсъствието на каквото и да било усещане за „овехтялост” принадлежи на гореспоменатото наблягане върху отделните индивиди и взаимодействието им – стремежът на хората да живеят по-добре и склонността им към солидарност са непреходни ценности. А най-доброто, което филмът постига, е да защитава своите ценности без американски патос и излишна сантименталност.
