0
2985

Неостаряващото желание

Отсъствайки от кадъра, Педро Алмодовар никога не е бил толкова присъстващ като в „Болка и величие“ и толкова… егоцентричен. Независимо до каква степен главният персонаж Салвадор Майо се покрива с идентичността на своя автор, филмът „крещи“: аз, аз, аз, от всеки кадър. В резултат персонажите от обкръжението на Салвадор „избледняват“ емоционално (с изключение на образа на майката) – сякаш протагонистът е погълнал цялата сюжетна енергия. А парадоксалното е, че в същото време „Болка и величие“ е най-притъпеният откъм изразяване на чувства филм на Алмодовар (все едно е под упойка) – експлозия от цветове и апатия от непокълнали емоции.

Резервираността обаче, има и друго обяснение: подобно клоуна – усмихнат отвън и тъжен отвътре, разказвачът на страстни екстравагантни истории предпочита да сподели своята с обезоръжаващо смирение и безучастност… Или просто е уморен от мелодраматичната суета на живота и изкуството, и оставя болката да надделее над славата. Което ни връща към Салвадор Майо…

„Болка и величие“

Притиснат (и потиснат) от здравословен дискомфорт, един филмов режисьор се е оттеглил от професията. Останал без любимото си занимание той има много време да се жалва от болежките и да се депресира от неумолимия ход на старостта. Между самосъжалението и страданието, които лекува с хероин, в поредица от срещи, някои от плът и кръв, други – в спомена, Салвадор си припомня първата любов и следващите, майка си и актьорите, с които е работил, 60-те години, после 80-те. Трудно му е да отдели творческия път от личния си живот. И над всичко властва празнотата, необятната празнота породена от невъзможността да продължи да снима.

Като оставим настрана разочарованието на феновете от отсъствието на предпочитания стил на Алмодовар, „Болка и величие“ е самоаналитичен и на моменти вълнуващ филм, едновременно биографичен и не съвсем. Физическата болка и душевното страдание отразяват терзанието на съществуването и триумфа да преодолееш себе си. Детството е представено като неизчерпаем източник на енергия, състояние на духа, което остава незасегнато от мизерията на битието. Спомените водят до пристрастяване към меланхолията. Търсенето на умиротворение минава през уреждане на сметките и изправяне лице в лице с депресията, а удивителната и мистериозна сила на съзиданието е по-могъща от дрогата.

За пръв път е трудно да говорим за интрига в творба на Алмодовар, въпреки че изграждането  на структурата на принципа „филм във филма“, поддържането на убеждението, че ретроспекциите са спомените на Салвадор, и финалната сцена, която събужда любопитство за повторен „прочит“ на историята, не изневеряват на разказваческия му талант, дори под маската на документална изповед. Освобождавайки се от строгата наративна структура, Алмодовар залага всичко на образа на своето алтер его Салвадор Майо – застаряващ режисьор в криза на вдъхновение, като му „вменява“ собствените си страхове и проблематиката ангажирала изкуството и живота му. Персонажът е изпълнен с носталгия и апатия, която държи на разстояние както близките, така и почитателите му, а в същото време именно саможивостта на твореца – своеобразен защитен механизъм, е направила връзките му невъзможни.

Възлагайки главната роля на любимия си актьор Антонио Бандерас, Алмодовар го превръща в свой духовен двойник, като ефектът е подсилен от грижливо изработената физическа прилика. Бандерас се справя блестящо с отговорната задача, като наред с доближаването до първообраза (и дори имитиране на някои негови жестове), успява да запази дистанция и да вмъкне индивидуалност и собствено присъствие, постигайки едно от най-добрите изпълнения в кариерата си.

„Болка и величие“

Във филмите на испанския режисьор жените обичайно заемат водещо място, но в 22-ия му пълнометражен проект те са отстъпили централната си позиция, въпреки че между терапия, споделяне и бавно издигане към повърхността, присъствието им е навсякъде в живота на Салвадор. А превъплътена като омагьосваща икона от Пенелопе Крус, майката на твореца е едновременно любяща и твърда, натрапчива и скромна (можем само да си представим колко усилие и терзания е коствало на Алмодовар да ѝ придаде плът и истинност).

Доколкото може да се приема за биографичен филм, „Болка и величие“ не отразява реалността (в исторически смисъл), а Истината на режисьора (както библейските писания за християните, и особено евангелията, не са „реалността“, а истина, която се предава, за да се разпространи някакво послание). Разривът между действителността и конструираната реалност позволява да се усетят в дълбочина меланхолията, липсата, безпокойството на един свръхчувствителен творец, достигнал подножието на последния склон в живота си –  едновременно копнеещ да се оттегли от светската суета и пристрастен към киното.

Някак си е трудно да се възприеме като съкровена изповед творба, която умишлено се изплъзва от естетиката на съответния автор, но ако приемем, че „Болка и величие“ е всичко онова, което Алмодовар винаги е държал „зад кулисите“ на експлозивното си свръхемоционално кино, то очевидно меланхолията е ключът към една сложна многопластова личност, която тази година навърши (абсолютно невероятно!) седемдесет.   

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКолко нормални хора
Следваща статияРадостта