0
963

Неочаквана находка в Париж

Париж-Бузлужда

Този ноемврийски уикенд парижкият квартал Марé е особено оживен. Навсякъде гъмжи от народ. Пълни са салоните и терасите на всеки ресторант, брасери, бистро. Елегантните бутици и галерии около площад Де Вож не могат да се оплачат от липса на посетители, с надежда сред тях да са и платежоспособните клиенти. Тълпите китайски и японски туристи, които щурмуват бленуваните забележителности на Париж, изглежда отдавна не са имали такава многобройна конкуренция от самите французи. Но обновеният, току-що новооткрит Музей Пикасо, след дълъг ремонт и преустройство, с уникална нова експозиция, явно провокира замрялото любопитство дори на тези, които живеят в същия арондисман и от години са свикнали да минават покрай затворения дворец Сале със стърчащите кранове, та сега жертват часове от свободното си време, наредени на дългата опашка пред музея. Ето как от магнетичния интерес, съпътстващ винаги и навсякъде Пикасо – легендарната личност на художника, безкрайните войни на наследниците му и в крайна сметка колосалното му изкуство като цяло – извлича полза целият квартал Марé, любимото място на хомофили, но и на gauche caviar, както французите наричат лявата елитарна тежкарска буржоазия от демагозите политици и интелектуалци.

Бернар, който е в течение на задкулисните интриги, все по-често излизащи наяве във френското общество, ми посочва два от престижните адреси на Плас де Вож: там  непосредствено до къщата-музей на Виктор Юго, както скромно се нарича ъгловият дворец на писателя класик, щастливо си живеят зад дискретните дворцови фасади от началото на XVII век Жак Ланг – могъщият министър на културата от времето на Митеран, и журналистката Ан Сен-Клер, богата наследница на колекции Пикасо и печалноизвестна съпруга на сексманиака Доменик Щрос-Кан.

Парижкият квартал Марé, все по-артистичен и по-скъп, е много на мода, много е „in” да живееш в него, (ако ти е по джоба), много е шик, да имаш в него бутик, а още по-престижно – галерия. Като специализираната фотогалерия на Рю де Фран Буржоа. Хлътваш в един елегантен пасаж, покрай шпалир от палми в саксии  и рекламни куфари Луи Вюитон, и неудържимо залепваш на витрината отсреща, омагьосан от грамаден женски портрет на монахиня в черно-белите одежди на кармилитка! Една такава „свята майка” – кармилитка, подобно на веселячката, която возеше акробатично на две колела Люи дьо Фюнес в раздрънканото си старо De CV и в луд смях друсаше големите слонски уши на белия си коаф, да се чуди човек днес кой ли средновековен дизайнер е създал това облекло на кармилитанския орден!

Но преди да съм се насладила на манекенската красота на непорочната кармилитка, преди да съм се нагледала на съвършената естетика на този майсторски фотопортрет, галеристът го отмъква под носа ми – продаден! 1635 €, лимитиран тираж.

Не ми остава нищо друго, освен да вляза в галерията и да разгледам какво друго предлага… Eто, природна и фолклорна eкзотика от всички краища на света, но също и фотокласика от Ман Рей и Анри Картие-Бресон, ето по-нататък един голям чернобял портрет в крачка на Серж Генсбур и Джейн Биркин, от времето на 69  l’année erotique

Погледът ми се спира на един средноголям цветен фотос, изложен съвсем централно. Не знам защо, като че ли нещо в него ми е смътно познато… Снимката е от френския фотограф Орелиен Вилет и изглежда направена на някаква изоставена, амфитеатрална бетонна арена, в пълна разруха. „Я, какъв необикновен цирков манеж, целият засипан от късове бетон, като след яко земетресение!” – възкликва Бернар. Един златист „сърп и чук” – прочут символ на съветската ера – се мъдри отгоре на червен фон в разплетената железария на купола над тази огромна арена, сякаш пострадала, ако не от земетресение, то от многократни взривове.

Мисля, май никога не съм била на това място, не… със сигурност, но то ми е много познато! Вглеждам се по-внимателно и съм готова да се закълна, че разпознавам по стил стенописите на Христо Стефанов и Йони Левиев, двама именити пловдивски художници, които ми бяха и близки приятели, някога, в България.

Aurelien Villettе

Dogma de temple communiste

T 500/ех.                           340 €

Това пише под снимката, без друга индикация.

Но това трябва да е Бузлуджа! Връх Бузлуджа, в България – казвам на Бернар и се сещам внезапно за цялата полемика още навремето, когато партийното скудоумие прахоса несметно състояние и ангажира най-големите български художници да бродират в мозайка партийни величия. Когато увековечи с тая бетонна „летяща чиния”, кацнала там горе на майната си в планината, създаването на Партията столетница. Но само след няколко години любимата Партия падна от власт! И монументът се е разпаднал.

Бернар извиква галериста да го пита, знае ли къде е направена снимката?

„Бюзлюзджá ан Бюлгари” – произнася той трудното за французин название и пояснява, че разрухата е поразителна в този „комунистически храм”, запилян някъде в мъглите на трудно достъпен Балкански връх, вярно, но не и за крадците на строителни материали, на техническо оборудване и най-вече – на минерални и златни мозайки, истинска Мека за разграбване!

Сега вече се учудвам, че от мустаците на Георги Димитров и от брадата на Димитър Благоев мозайката не е била още изчегъртана, но затова пък отляво, на мястото, където трябва да е бил омайният лик на Тодор Живков, има цялостно една голяма сива дупка!

Смътен детски спомен ми изплува в момента как след развенчаването на Сталин, за да спазят ритъма,  партийните скандирания „Ленин – Сталин – Димитров” станали „Ленин – дупка – Димитров”, но може би това е виц.

Искаш ли го? – пита Бернар, готов да купи фотоса, който със сигурност има повече естетическа и художествена стойност от фотографирания обект. За Бернар, който никога не е помирисвал комунизъм, това е просто един добър фотоекспресионизъм, piece of art.

Не, мерси – искам да се проветря навън, далеч от гигантоманията на комунистическия храм, чиято физическа разруха е привлякла обектива на Орелиен Вилет, но мен ме отблъсква и потиска, защото тя е видимият крах на абсурдни идеи и духовно тъпоумие. Добре че същата вечер ни предстои един много забавен спектакъл „Последен удар с ножиците” – булеварден криминален фарс във фризьорски салон, с дейното участие на публиката в търсенето „Кой е убиецът?” – може би затова втори сезон са радва на луд зрителски успех в театър „Матюрен”. И най-вече – защото всяка вечер убиецът е неочаквано някой друг…

Този френски фотограф Орелиен Вилет, каква „находка” е открил, направо ме уби!

 

Юлиана Недева-Вегенер е журналистка, дългогодишен кореспондент в Бон и Берлин на Българската редакция на Би Би Си. Автор е на книгите Ах, този Ню Йорк, Ню Йорк и Ива Ваня или Сладоледената феяЖивее във Франция.