В памет на Тони Алън – непубликувано интервю с легендарния музикант, направено навръх 70-ия му рожден ден. Светът се раздели с него на 30 април.
Един от най-забележителните барабанисти на нашето време – Тони Оладипо Алън, е роден на 12 август 1940 г. в Лагос, Нигерия, просвирил на барабани много късно – чак на 18-годишна възраст, докато работел като тонрежисьор в радиостанция. Създател заедно с Фела Кути на знаковото за африканската и световната музика на ХХ век направление афробийт, Тони Алън е почитан еднакво от джазмени и рок музиканти. И макар в края на 70-те години творческите пътища им с Фела да се разделят (не без драматизъм), самият Фела признава: „Без Тони Алън не би имало афробийт“. На Брайън Ино пък са думите „Навярно най-великият барабанист, живял някога“.
Последните издадени записи на Тони Алън са със супергрупата The Good, The Bad and The Queen на Деймън Олбърн, с Gonjasufi, с Chicago Afrobeat Project, с Уму Сангаре и съвсем не на последно място – с отишлия си преди две години легендарен южноафрикански тромпетист Хю Масекела. Инициатор на тази историческа среща е британският лейбъл World Circuit. Записите за съвместния албум на Тони Алън и Хю Масекела – Rejoice, който излезе само месец преди смъртта на барабаниста, са правени през 2010 – годината, в която и ние се срещнахме с него на фестивала Sziget в Будапеща. Оттогава ни е и този непубликуван разговор, проведен на 12 август, навръх 70-ия му рожден ден, малко след края на един наистина запомнящ се концерт.
Г-н Алън, ще започна с абстрактния въпрос за специфичното, „вашето си“, що се касае до ударните, и общия поглед върху групата като един организъм…
Музикантите ми са преди всичко добри музиканти. Всички те са съвършени и завършени музиканти. През цялата ми кариера, а аз свиря на барабани повече от половин век, не съм си позволявал да имам дебили в групите си… Ако трябва да свиря на фестивал, ако съм поканен да представя себе си, това трябва да стане, както подобава – не обичам евтиния бизнес. И когато е обявено, че Тони Алън идва да свири, вие не си представяте, че ще ви изсвиря нещо гадно, нали? Не. И аз не бих ви подвел. Така че всички тези музиканти, които виждате около мен, са част от мен самия. И може би точно това сте почувствали на концерта.
Кой е Тони Алън?
Аз съм просто човек, на когото му се е паднало първо да открива, а после и да разработва. И знаете ли колко далеч мога да стигна, когато искам да почувствам нещо?… Защото този бизнес, който е навсякъде около нас, винаги ни смачква. И за да го надвиеш, ти трябва да откриеш своята си неповторимост. Без нея никъде няма да стигнеш. Моят опит ме е научил на това, че трябва да си неповторим. Не искам да звуча като никого другиго, не искам да свиря като никого другиго, не искам да бъда като никого другиго. Искам да бъда като себе си. И музиката това и ми диктува – да съм щастлив по пътя, който съм поел… Особено когато имам тези истински хора около мен (прави знак с ръце, сякаш за да обеме музикантите в стаята), с които работя в Париж. Да, ние живеем в Париж – всички с различна националност, с различни корени, но и всички – французи по местонахождение.
И това води до естествения въпрос – каква е разликата между музиката, която създавате във Франция, и тази, която бихте създавали в Нигерия, ако още живеехте там?
Важно е къде живееш, защото ако живеех например в Нигерия, шоуто щеше да е напълно различно. Но аз живея в Европа…
Имате предвид, че музиката ви щеше да е с по-остра политическа насоченост, ако живеехте в Нигерия?
Политическа… Аз винаги си казвам това, което ми е на сърцето, когато пиша песните си. Зависи обаче от конкретната тема. Много неща стават около нас. И с музиката винаги се чувствам длъжен да обръщам внимание на това, което хората понякога не виждат… Е, стои и въпросът дали те ще чуят това, което имам да им казвам. Аз винаги говоря, говоря, говоря, много говоря… И тези, които чуват и разбират нещата най-добре, са децата. Дали обаче те ще могат да предадат това на своите родители, на бащите си? Дали ще променят мисленето им?… Защото бащите обикновено казват: „Луд ли си, бе? Откъде ти идват тези идеи? Кой си ти – парламентът на Нигерия?“… Но виж – за да започнат нещата в тази страна да се променят, в нигерийския парламент трябва да поканят млади хора – като вас, не като мен. Млади хора, идеалисти, хора с различно мислене, на които им предстои повече бъдеще. Как може стари хора да решат проблемите ви и да начертаят пътя вместо вас, след като самите те са в края на жизнения си път?… Да, всички ще умрем един ден, но се предполага, че младите разполагат с повече време, с повече бъдеще, за да направят нещата по-добри. И въпросът е пред кое бъдеще искат да се изправят в Нигерия… Аз вече съм стар и уморен: не бих искал да предавам послания. Оставям посланията на вас, младите хора. Изпях песента за тайния агент, изпях и други песни – на различни теми…
Не пея за любов, но това не е, защото не обичам любовта… Не пея за любов, защото и това се е превърнало в бизнес – всеки пее „любов, любов, любов, любов“. И после… какво виждаме? Много разводи… Може би съм малко нападателен, но да се върнем към младите: нека да чуят младите. Защото днешните управляващи са свършени, нямат какво да предложат за бъдещето. Застояли са се… В моята група има хора на всякакви възрасти. Ако вие сте музикант, с 30-40 години по-млад от мен и ми предложите да свирим заедно, възрастта не би ме спряла… Бъдещето е на младостта.
Записвали сте с немалко с артисти от следващите поколения…
Записвах с Шарлот Генсбур, например (по онова време тя е на около 35, а Тони Алън – на около 65). Тя е най-младият човек, с когото съм работил през живота си! Така я усещам.
Във вашата собствена група основният глас също е на жена, което е новаторство за жанра, в афробийт канона женските гласове като че ли винаги са имали силна, но все пак поддържаща роля.
Да, точно така. Вие познавате афробийт музиката, слушали сте Фела и традицията, която той е създал. И в тази традиция мъжът е начело… Но! Защо понякога да не променяме нещата? Защо да няма жена като фронт-дама в афробийт група?… Обичам разнообразието, а единственият начин да не се отегчавам, е да давам пространство на такива промени. Всичко е в главата ми и аз съм там, а не в нечия друга глава. Но и човекът срещу мен има своя глава и свои идеи… И понякога има да ми каже нещо, което е ново за мен. Така се срещаме.
