0
1734

Неподчинение

На свети Атанасий Велики

Никога преди не беше мислил за това. Още от малък беше приемал подчинението и послушанието за естествени. В началото като дете, а после като християнин. Който знае, че всяка власт е от Бога и че човек трябва да се подчинява на властниците.

Но още като дете той правеше разлика между подчинение и послушание. Защото беше разбрал от рано, че послушанието е съпроводено в душата от съгласие и че тръгва от вслушването. А вслушването на свой ред е произлязло от силата на словото, което те е накарало да го чуеш и да се вслушаш в него. И затова при послушанието го няма усещането за това, че си накарал сам себе си да се смириш и да се подчиниш.

Да се подчиниш доброволно изисква съпоставка и съобразяване, си беше мислил още като дете, а послушанието не търси съпоставки и не се съобразява. То просто се ражда като следствие от вслушването в едного, който ти казва „послушай ме“. Колко тихи и недоловими са стъпките, с които те приближава волята за послушание, си мислеше още като дете. И как неусетно те обзема тя…

И когато повярва така, че го усети като някакво трептене в ходилата и като дълбоко бучене в ушите, послушанието стана за него пътя.

Истината е, че първо, най-напред, започна да се вслушва по-внимателно и по-искрено отпреди. После дойде и доверието. След него – вярата. Много тривиален ход на нещата, казваше си по-късно самият той, усмихвайки се в себе си.

Когато послушанието стана пътя, този път го отведе до служението. А служението направи така, че с времето хората започнаха да го слушат и да се вслушват в думите му. Скоро след това той забеляза, че хората са започнали да му вярват. И че имат волята да го послушат и да му се подчинят. Обикновеният ход на нещата, казваше си, и това го успокояваше, защото той не беше имал волята да подчинява никого, но, да, трябваше да признае, че беше поискал в себе си да го слушат и да го послушат.

Както стана в Никея. Беше там заедно с епископа, Александър, който по онова време го слушаше вече за много работи. И той му даде да говори, да произнесе сам слово. Почна и нямаше как да не види, че още след първите няколко изречения взеха да се вслушват, да внимават за всяка дума, да отварят душите си за слушане.

А всички там си бяха равни и никой никому не дължеше ни подчинение, ни послушание…

И сега, като седеше край мътните води на Нил, скрит сред гнилите тръстики, за да не може да го види никой, сега, когато бягаше за пореден път от поредния всесилен земен властник, той попита: „Как стигнах дотук, Господи? Аз, който бях отдал себе си отрано на послушание и на подчинението на всяка власт, защото тя е от Тебе, Боже! Как стана така, Господи, че се възправях и се възправям пак и пак срещу властта на кесаря? На този, но и на предишния. Че и на другите двама преди тях. Как стана така, Боже мой!“.

Знаеше добре отговора и го отстояваше в себе си въпреки неотвратимата сила на покаянието и смирението.

Как, как иначе трябваше да говори и да се държи през годините, ако не, както го беше правил? Можеше ли да се подчини на волята на онези, които се бяха вслушали в Арий?

Не. Защото той слушаше само Логоса и единствено Логосът извикваше у него послушание. Нали Словото, казваше му Словото, се въплъти, за да се спаси човечеството, и Словото стана и е Спасителят. А разумно ли е да се мисли, продължаваше Словото, че човечеството и с него цялото творение могат да бъдат спасени от друг някой, а не само и единствено от техния Създател, от самия Творец? Но ако е така, то става несъмнено ясно, че Спасителят и Творецът са един и същият, че са едно, нали? А може ли Творецът да е някой друг, а не сам Бог? Е, щом всичко това е така, то значи, че Словото и Бог са едно, че Бог е Словото и Словото е Бог!

Нямаше как да се подчини. Нямаше как да се вслуша в съветите и заповедите да приеме и да се примири. И той си остана непослушен. Чак до днес, когато отново седи в калта между гнилите тръстики и се крие от властниците, без де знае какво го очаква.

Но е спокоен. Понеже продължава да е послушен единствено на Словото. А то е сам Бог.                                                

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияЕвропа 2029
Следваща статияЦената на преоценката