Непознатите Рафи и Галина Шехирян

Изложбата им в Градската художествена галерия във Варна продължи от 9 до 31 юли 2021 г.

ХУДОЖНИКЪТ ФИЛОСОФ РАФИ ШЕХИРЯН

За по-младите изследователи на съвременното българско изкуство името и творчеството на Рафи Шехирян са почти непознати. През 1987 г. бяха единствените две изложби, които той и съпругата му Галина Шехирян представиха в България. Първата беше в София, в галерията за млади художници на ул. „Раковски“ 108 с куратор Филип Зидаров, а втората се състоя два месеца по-късно, през юли във Варна, в залата на СБХ, с мое кураторство. И двете събития (наистина бяха такива) предизвикаха силен отзвук в професионалните среди и показаха много различно и необичайно за тогавашната ни художествена ситуация изкуство. Картините на Рафи не се приемаха в големите национални изложби. Това беше една от причините, които принудиха двамата година по-късно да емигрират от България и да се установят в Ню Йорк. От десет години Рафи не е сред живите и този трагичен факт придаде допълнителна стойност на ретроспективната му изложба във Варна, която успях да представя отново през юли, 34 години по-късно.

Рафи Шехирян завърши Националната художествена академия през 1981 г. и стана част от новото силно поколение в българското изкуство тогава. Негов професор беше един от големите и свободомислещи творци, Марин Върбанов, който високо оценяваше таланта и интелекта на своя студент и му даваше пълна свобода. Още дипломната работа на Рафи беше впечатляваща концептуална инсталация – висока колона от полирани метални цилиндри, пресечени зигзагообразно от черна текстилна лента. Тази модерна, чиста и категорична творба, пълна с философски дискурси и универсален смисъл, беше грубо и напълно отхвърлена от тогавашния рецензент и сегашен професор Димо Балев, но беше възторжено и страстно подкрепена и защитена от големи творци като Иван Кирков и Марин Върбанов, както и от двама завършващи студенти – от мен и Орлин Дворянов. Разигра се много поучителен и скандален за онези времена и порядки спектакъл.

Още като студент Рафи Шехирян се занимаваше с живопис и, непонасящ нормите на тоталитарното общество и изкуство, се стремеше да култивира в себе си модерно мислене и изразяване. Само няколко години след завършването на Академията той вече беше постигнал стилова индивидуалност, и то необичайна, неконвенционална, извън приетите и наложени естетически канони. Ерудиран и склонен към философско мислене, той притежаваше способността да създава стройна и непоклатима естетическа основа на своите търсения.

В началото се обърна към абстрактно-експресионистичната живопис, в която свободно изразяваше темпераментната си и чувствена природа. След кратък период на импулсивни, хроматично-звучни и емоционално-наситени изображения той премина към абсолютно противоположна като стил образност. Появиха се условно наречените „чертежи“, които са изключително своеобразни и нестандартни за художествената ни култура. В тях е създадена изчистена от всичко конкретно знакова структура не на нещо друго, а на човешки и обществени отношения. Тези странни, свръхпрецизно и рационално разграфени и изрисувани с туш и рапидограф „картографии“ са аскетични като цвят и най-често са черно-бели. Те въздействат с категоричната линеарна ритмика, с изяществото и финеса си, с поразителното си въображение. Особени абстрактни фигури в ясно разграничени зони обозначават движения и стълкновения, единичност и общност, бунт и самота, затваряне в рамки, разчупване на граници, доминация на власт, преклонение и подчиненост, процесии и ритуали. Разпознава се и фалическото, а цялата сложна композиция е пронизана от ритъма на линеарните форми и структури.

Тези абстрактно-имагинерни изображения, разположени изцяло в плоскостно пространство, представляват лично негова, оригинална азбука на взаимоотношенията и състоянията в света. Те са неговите персонализирани, концептуални „документи“ за живота му в тогавашното несвободно тоталитарно битие. Те са символично и кодирано образно писмо, което е достатъчно ясно, за да бъде разчетено.

В съвременното българско изкуство не се открива нищо подобно на стиловото своеобразие от „чертежите“ на Рафи Шехирян. Тази уникалност е рядко постижима и е доказателство, че художникът е сред първите новаторски личности в най-съвременния период на визуалната ни култура.

През 1985 г. Рафи Шехирян преминава към нов стилово-пластичен маниер на изразяване и променя абстрактно-конструктивистичното, знаково-концептуалното и рационално-философското интерпретиране на света от своите неподражаеми „чертежи“. Творбите му отново са своеобразни картографии, но вече на друга, по-природна и по-одушевена среда с по-конкретни очертания ‒ среда, погледната отгоре, отвисоко. Тези многобройни рисунки и картини са като фрагменти от земна повърхност с безкрайно, отворено пространство. Светли и празнични, в тях се очертават контурите на пътища и човешки обиталища и по детски се разиграват радостни сцени. Наслаждението от общуването с природата и човешките градежи, артистичната игра и поетичното съзерцание доминират в тези творби и поднасят искрящата си белота като образна и интелектуална антиномия на един тягостен, сиво-черен период на метафорична рефлексия на тъмните житейски и обществени състояния. Дълго търсени и продължително уплътнявани са картините на Рафи, за да ни подарят едно деликатно, изтънчено живописване и да ни заблудят, че са направени на един дъх.

След 1990 г., когато Рафи Шехирян живее вече в Ню Йорк, изкуството му приема нова стилова и смислова метаморфоза. Художникът се вглежда в дълбинните душевни състояния, в подсъзнателните импулси и психичните терзания на хората от улиците и метрото на огромния мегаполис. Разпознава белезите на самотата, неудовлетвореността и безнадеждността в напрегнатото съвременно битие, открива бездните на духовното опустошение, а и посочва понякога символичните знаци на смъртта. В тъмните хармонии на един особен и сериозен неопримитивизъм той се стреми да въплъти драматичните тонове на един човешки свят, разтърсван от екзистенциални колизии, крушения на надежди и идеали, и от все по-фаталното усещане за загуба на човечността и свободния дух.

Безусловно Рафи Шехирян е философът мъдрец в българското съвременно изкуство, който не може да бъде пренебрегнат или забравен. 

ОДУХОТВОРЕНИТЕ МАТЕРИИ НА ГАЛИНА ШЕХИРЯН

До ретроспективната изложба на Рафи Шехирян, светеща с белотата, безплътността и линеарното си изящество, с интелектуалните си дискурси и духовната посветеност, експонирахме колекция от творби на Галина Шехирян. Тя също имаше ретроспективен характер и носеше сетивната сила на разнообразни материи и наситената звучност на богати цветни хармонии. Получи се чудесна пластическа антиномия между философската, почти ахроматична интерпретация на Рафи и материално-вещественото, полихромно и витално изразяване на Галина.

И тя завърши Националната художествена академия през 1981 г. при изключителния професор и художник Марин Върбанов. Великолепната ѝ дипломна работа показва склонността ѝ към художествено изразяване с едри мащаби и модерни пластически форми, както и стремежа ѝ да бъде далеко от стандартното мислене и подражателната образност. И нейната работа, като тази на състудента ѝ и бъдещ съпруг Рафи Шехирян, беше остро критикувана и отхвърлена от Димо Балев, но беше категорично защитена от Иван Кирков и Марин Върбанов. След известно мълчание и вътрешно натрупване тя създаде изящни произведения, в които с поразителен вкус, прецизност и чистота съчетаваше текстил, метал и дърво, за да постигне изразителни съотношения между различни материи и по абстрактно-условен начин да обозначи взаимодействието между различни сили и същности.

После неочаквано и изненадващо се появиха творбите ѝ от дърво. В тях Галина Шехирян открива пластическата красота и изразителност на старите предмети и пособия от някогашния бит, на диканята, веялката, яслата, греблата и много други, които тя намираше в изоставените села около Трявна. Тя ги изравя от забравеността, в която отдавна са захвърлени, и ги вгражда в основата на своите произведения. Със смайващо въображение, с изтънчен усет за форма, конструкция и живописност, тя им вдъхва нов и съвсем друг живот. Превръща ги в странни идоли, от които струи силата и топлината на въплътеното в тях човешко съществуване. Създава знаци на художествената памет за бързотечащото време, които натоварва с ритуалност, като ги включва в необикновения ритуал на естетическото общуване и съзерцание. По оригинален и органичен начин тя съединява родовото, древното, наслоеното във времето и в материята на предметите човешко преживяване с модерния порив за абстрактно формообразуване и универсално визуално внушение. 

Със своите прекрасни дървени пластики, в които предметно-вещественото и конкретно-функционалното съдържание е превъплътено в изразителен пластически обект с изцяло символично и естетическо въздействие, Галина Шехирян няма аналог в изкуството на 80-те години, когато създава тези творби. С тях тя става новатор и един от най-талантливите съвременни художници на България.

През 90-те години, когато със съпруга си Рафи Шехирян живеят в Ню Йорк, Галина Шехирян се отдава на творческа дейност, свързана с художествената стъклопластика. Използва старата техника Verre Eglomise, позната още от древноримския период и от Ренесанса. С нея създава изключително естетични творби с изразителна форма и богата цветност. Безкрайните ѝ професионални умения в работата с художествените материи и технологии заедно с високия вкус в композирането на абстрактни форми и колоритни хармонии бързо ѝ спечелват висока репутация в американските галерии и арт форуми за художествено стъкло. В нейните съдове и свободни пластики, притежаващи особено, скъпоценно излъчване и обаяние, са съчетани безупречна живописна хроматичност, красива и чиста форма и изящно, сетивно внушение на истински и рядък художествен обект.

През последните години Галина Шехирян пребивава все по-често в България и насочва вниманието си този път към живописта. В серия от картини тя създава особени концептуални диалози със своя починал съпруг, като вгражда части от негови рисунки в абстрактната тъкан на творбите. За основа на картините често използва плоскости от органично стъкло, които ѝ позволяват да включва естетически прозрачността на материала, да играе с визуални „пробиви“, да разполага образни фрагменти зад повърхността и да ги съотнася с живописните форми над нея. Постига впечатляващи пространствени и символични съотношения на изобразителните зони, които носят смислов контекст за тукашно и отвъдно, за скъпи спомени и трайни следи, за духовно общуване през времето, за разговор на душите чрез символи и знаци, за незаменимост и неизличимост и още много.

В друга серия творби Галина Шехирян се оставя на отдавнашния си импулс и страст да композира свободно форми в едно по принцип отворено, модерно картинно пространство, както впрочем прави това и в своите стъклопластики. Тези форми са конструктивно и геометрично ясни и категорични. Те са разположени в сложно изградено и наситено живописно поле, което понякога е нежно, тихо и деликатно, а друг път е силно декоративно и звучно. Абстрактната метафизичност на нейния стил, безупречното композиране на пластичните структури и великолепните колоритни тоналности носят несъмнена радост за душевните сетива, уморени от агресивните и перверзни внушения на съвременната визуална среда. Естетическата хармония в нейния същностен духовен смисъл и в безусловната ѝ ценност за културния човек винаги е изпълвала и одухотворявала изкуството на Галина Шехирян във всички негови проявления и метаморфози.

Времето доказа, че Галина и Рафи Шехирян са сред първите ярки съвременни художници в българското изкуство от 80-те години. Днес техни творби са представени само в експозицията за съвременно изкуство на Варненската художествена галерия. Парадоксално е, но не е изненадващо за нашата културна ситуация, че творчеството им не е достатъчно известно дори на тези, които се считат за експерти в съвременните визуални изкуства. Ще посоча и друг потресаващ факт: една от най-впечатляващите творби на Галина Шехирян – изумителният като механична конструкция, пластическа изразителност и смислова дълбочина „Саркофаг“, отличен със специалната награда на журито на международния пленер по дървопластика в Трявна през 1987 г., лежи захвърлен и унищожен от природните стихии и човешкото безразличие, въпреки наличието в този град на приятели художници. Непростимо е!