0
680

Непознатият друг

rashid2
фотография Фелия Барух

Една изложба като начало на разговор. Видеоинтервю с двама от създателите на инсталацията „Фотоувеличение – непознатият друг“ – Фелия Барух и Кирил Златков и интервю с един от участниците в техния проект, Рашид от Сирия.

Изложбата „Непознатият друг“ показва 19 фотографски и словесни портрета на бежанци, прогонени от родните си места, и на българи от Розово, Телиш и Калище. Като част от мултимедийната инсталацията в преддверието може да се проследи и документален филмов разказ, създаден от същия екип.

Като тръгва по следите на медийния език, който често пъти разделя местните общности и хората, които търсят убежище, екипът на „Непознатият друг“ – Боряна Телбис и Елена Друмева, Фелия Барух и Кирил Златков, предлага още една гледна точка. За да излязат отвъд черно-белите констатации, те правят интервюта с бежанци, срещи с българи и разговори с представители на местната власт.

„Непознатият друг“ може да се види до 28 септември 2015 в Непознатото пространство в бившия Дом на българо-съветската дружба в София (бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ 169). Изложбата е едно от основните събития във второто издание на фестивала за съвременна фотография „Фотофабрика“, посветен тази година на маргиналния човек.

 

Един от „непознатите други”

 

rashid1
Фотография Фелия Барух

Той е един от участниците в проекта „Фотоувеличение – Непознатият друг“, реализиран от Фотофабрика, за да коментира и документира срещите между бежанци и българи, изправени едни срещу други не по своя воля.

Той е сред бежанците, достигнали заветната Германия легално, но пожелал да се върне в България. Думите му са анамнеза на „бежанската ситуация” у нас. Той работи и плаща осигуровки. Казва се Рашид. Познават го всички в Харманли, Баня, Пъстрогор, Стара Загора, София. По професия е екскурзовод, но днес работи като хуманитарен служител в една от групите за помощ на бежанците и търсещите закрила лица.

Рашид, ти разгледа изложбата. Какво мислиш за нея?

За първи път присъствам на подобно събитие. И много ми харесва, прекрасно е, че на едно място са събрани лицата и историите на хората.

А мислиш ли, че можем да разместим историите, които стоят под всяка снимка? Може ли някоя от историите да се отнася към друга снимка?

Не. Защото когато погледнеш лицето, може да почувстваш към коя история принадлежи. Дори и аз мога. Аз също съм бежанец. Можеш лесно да познаеш лице, което е изгубило семейството, дома, работата си, всичко.

Смяташ ли, че по лицата на бежанците си личи, че са различни от останалите, от нас.

Да, отначало да. Когато опознаеш човека, научиш историята му, тогава спираш да правиш разлика, но преди това го виждаш различен от теб.

Кой си ти?

Аз съм социален медиатор в една организация в Стара Загора. Работим в три от лагерите – Баня, Пъстрогор и Харманли. Помагаме на търсещите закрила там, когато имат нужда от лекар, от болница, храна и всичко друго. Всеки има телефонния ми номер. Мога да ви обясня какво се случва във всеки лагер, какво е вътре, какви са проблемите.

Защо се съгласяваш да даваш интервюта и да разговаряш с журналисти? Не те ли е страх от проблеми след това?

Защото ако аз не говоря и друг не говори, никой няма да знае каква е ситуацията вътре в лагерите, какво правят настанените там, полицаите, директорите. Ние се обръщаме към медиите, за да им разкажем какво се случва всъщност. Но след това в медиите излиза информация като тази, че всеки бежанец или търсещ закрила получава 700- 900 евро помощ, което не е вярно.

Ако журналистите не влязат вътре в лагерите, никога няма да знаят и да могат да кажат истината.Ние се обръщаме към тях с молба да казват истината и да обяснят на българите и на хората отвън какво всъщност се случва с нас, кои сме ние и защо сме в България. Искаме всички да знаят това.

Мога да кажа за себе си: да, аз уважавам България. Щастлив съм тук, в безопасност съм. Но в същото време като търсещ закрила съм имал проблем с полицаите и с някои от директорите в лагерите. Ако полицаите и хората, които работят в лагерите, не са добри с теб, имаш много проблеми. Това се отнася и до преводачите. Познавам един човек в Пъстрогор, той е българин. За него казват, че ако пристигнат документите ти, той не ти ги дава, докато не получи пари от теб: 50-75 лв. Говори се, че ако откажеш да му дадеш, ти бави документите в администрацията на лагера още 2-3 месеца. Има подобен преводач в Баня, ако не му дадеш пари, той си решава какво да превежда по време на интервюто ти за статут. Казва, че  ако не му дадеш пари, ще получиш максимум хуманитарен статут, а за него търсещите закрила знаят, че е с продължителност 3 години и не ти позволява да напуснеш страната. Парите, които искат някои преводачи, са понякога около 500 евро. Когато му дадеш пари, той ти казва: „Аз ще обясня всичко, така че да получиш статут на бежанец“. В Харманли ситуацията беше подобна, преди да дойде новият директор, който промени всичко това.

Повечето хора, които идват в България, не идват, за да останат тук.

Повечето, които попитате, ще ви кажат, че мечтата им е Германия. В повечето случаи ние не знаем нищо за България, преди да дойдем, и често полицията, преводачите, адвокатите тук ни използват, за да получат пари. Това ни кара нас, търсещите закрила, да не вярваме в тази държава.

Дори се шегуваме помежду си, че ако имаш пари, можеш да усетиш истински свободата в тази страна.

Какво е решението на ситуацията с преводачите? По-спокойни ли бихте се чувствали, ако те са араби, които говорят български?

Не. Няма значение дали са българи или араби, важното е да са честни хора. Ще ви дам пример с едно семейство, което ми каза, че преводачът им поискал пари, а те нямали, за да му платят. В замяна на това той е изписал грешно една буква от името на съпруга и се получило разминаване между документите му, пристигнали от София, и тези в общината. Това струва на човека година и половина подмяна на документи и корекции. Случаят се реши с намесата на новия директор на лагера, Малинов. Същият този човек, чиито имена бяха объркани, бе в лагера с брат си и неговото семейство. Брат му платил на преводача и получил бежански статут – виждате ли, става дума за същото семейство, със същата история, от същото място. Единият платил, а другият – не, и резултатът е този.

Ние знаем, че държавата не плаща на преводачите навреме, но това не е причина да искат пари от нас. Нашата съдба е в техните ръце.

Нека ви разкажа за друг случай – за семейство, в което свекървата и съпругът получават хуманитарен статут, а съпругата и децата – бежански. Те също имат еднаква история, те са семейство, а защо получават различни статути?

Имаме и друг проблем. В Харманли около 1200 души бяха без доктор. С нашата организация се опитваме да помогнем на хората, но нямаме капацитет. С една църква от Хасково се опитваме да осигуряваме присъствието на лекар временно, но това не е достатъчно. Също така има трудности със закупуването на лекарства, понеже не всички семейства имат финансова възможност. Всяка седмица с нашата група от Стара Загора се опитваме да доставяме лекарства за около 200 лв. Засега имаме пари за 1-2 месеца, но след това отново ще бъде трудно.

Ти вече не живееш в лагера. Какъв е животът ти навън?

Ще ви кажа, аз също не мога да повярвам на това, което направих. Пристигнах в лагера в Харманли на 26 октомври 2013 г. Тръгнах да минавам границата от Турция на 23 октомври, бях в група и ми беше лесно, защото бях работил като туристически гид и се оправях лесно с посоките, знаех как да използвам карта и GPS. Останахме една нощ в полицията в Елхово и после две нощи на друго място. На 26 октомври ми казаха, че тръгваме за София, бях толкова щастлив, че ще отида в столицата. Но в 10 ч. през нощта ми казаха да сляза от колата, бяхме в Харманли. На това място в края на октомври нямаше одеяла, легла, нищо. На 27 октомври ни донесоха одеяла, които дадохме на децата. На следващия ден заведохме 15 деца в болницата, защото по одеялата е имало нафталин и те го бяха дишали цяла нощ. В онзи момент в целия лагер бях единственият, който говори английски, затова реших да помагам на хората в превода и комуникацията. Така постепенно започнах да говоря с хората от лагера, с журналисти, с доброволци и да им обяснявам каква всъщност е ситуацията. И това беше много трудна работа, защото чувах и преживявах историите на всички тези хора.

В Сирия преди войната животът беше прекрасен. Можеше да правиш каквото си поискаш без две неща: не трябва да говориш за политика и за президента.

Всичко останало бе позволено. Когато дойдох тук, бях в шок – това ли е Европа, в европейска страна ли съм?

Как продължи?

Бях в лагера и една сутрин поредната група дойде, за да говори с нас, казаха, че са от някаква програма, зададоха въпросите си и си тръгнаха. Преди това ни попитаха от какво имаме нужда – ние отговорихме – от лекар и лекарства. Казаха ни: „Добре, след няколко дни ще се върнем“. Не им повярвах и когато хората от лагера ме попитаха кои са, дали ще помогнат, аз им отговорих: „Не вярвам“. Но бях шокиран, когато след 5 дни групата се върна с храна, лакомства за децата, памперси и лекарства. Така започнахме да работим заедно. Всяка седмица те ми се обаждаха, за да питат от какво има нужда в лагера. Сега, когато вече имам статут и не живея в лагера, продължаваме работа, част съм от техния екип. Междувременно смениха директора в Харманли.

Дойде г-н Малинов, много добър човек, не знам защо е толкова различен, заради нещо преживяно, заради семейството си или просто сърцето му е добро, но той обича бежанците. Под негово ръководство хората в лагера се организираха на групи за помощ. Така продължаваме работа и днес.

Да разбираме ли, че не искаш да отпътуваш от България?

Ще ви кажа. Един ден бях на поредно посещение в лагерите, този път в Баня. Изведнъж зад себе си чух: „Чичо, чичо!“. Обърнах се и познах племенника ми. След като се отърсих от шока, той ми разказа, че пътувал за Германия, но на границата са го хванали. Беше прекарал в лагера повече от три месеца и получи документи през ноември. Той не ми обясни тогава, но после разбрах, че е дал на преводача 500 евро, каза ми го, след като получи документите си. След това заедно заминахме за Германия. Прекарах няколко седмици там, след което реших да се върна.

Когато прекосявах границата на България, полицаят ме пита, дали съм луд да се връщам отново. Сега отново работим с групата в Стара Загора, с тях намерих себе си.

Какви трудности срещаш в работата си?

Един от проблемите е да помогнем на децата да започнат в българско училище, много е трудно заради документите им. Другият проблем е да намерим работа на хората. Не по-малка трудност идва и от езика. Много хора казват: „Добре, ако има къде да учим езика и имаме работа, защо ни е да ходим в друга страна“. Но това е валидно и за българите, аз зная колко много българи също нямат работа.

Проблемът е, че тук е трудно да видиш бъдещето на децата си. Това е разликата между България и Германия за нас.Преди 20-30 години в Германия също е било трудно за живот, но Германия се променя, развива, а България – не. Аз съм тук вече три години и нищо не се променя.

Какъв статут имаш?

Имам статут на бежанец, за пет години.

А след това?

Засега съм избрал да остана тук. Не знам какъв статут ще ми дадат след пет години, но засега работя тук, плащам данъци и осигуровки на държавата, помагам на хората. Не знам, може би след 5 години няма да има нужда да помагаме на бежанци повече, не знам.

Не се ли боиш?

Каквото и да ми се случи, ще е дошло от Бог, затова няма от какво да се боя – добро или лошо, Той ще го е изпратил. Защо да се боя, ако не съм направил нищо лошо.