3
1720

Непосилният абсурд на битието

„Географът си пропи глобуса”

„Географът си пропи глобуса” на Александър Веледински звучи „на руски” още от самото заглавие. Филмът е откритие, предвид името на режисьора – непознат в България, и предвидима наслада с оглед таланта на изпълнителя на главната роля Константин Хабенски.

През 1977 г. Никита Михалков ни разказа една Чехова история за механично пиано, където наред с атмосферата на Чехов се промъкваха съмненията на европейския екзистенциализъм в духа на Албер Камю и неговия Сизиф. Михалков може и да не е имал предвид точно мита за абсурдния човек, но подобен прочит беше изкушаващо правдоподобен. Същото се повтаря днес с „Географът си пропи глобуса” на Александър Веледински, което налага два независими извода, а именно: може би руското кино, като представител на руската култура и изразител на руската душа, е особено чувствително към абсурда, който се поражда от сблъсъка на илюзиите и реалността; и още – най-хубавите филми са онези, които позволяват интерпретация далеч отвъд намеренията на създателя си, в унисон с настроението на зрителя.

„Географът си пропи глобуса” звучи „на руски” още от самото заглавие. Филмът е изненадващо откритие, предвид името на режисьора – непознат в България, и абсолютно предвидима наслада с оглед таланта на изпълнителя на главната роля Константин Хабенски. Останалото е история в смисъл на сюжет, скандално училищно (и не само) поведение, словесни престрелки, меланхоличен цинизъм и въпрос на подходяща нагласа, за да ти влезе под кожата като безнадеждна любов и открадната глътка алкохолна забрава…

„Географът си пропи глобуса”

Виктор Служкин трябва да си намери работа в Перм, за да издържа семейството си, но единствената свободна позиция в училище е за географ. А той не само e биолог, но и харесва нафукани тийнейджъри. И не се колебае да отвръща на детинските предизвикателства, които нерядко прекрачват границата на добрия тон, с презрение и безразличие, без да се трогва особено дали го харесват, или го смятат за глупак. Служкин не е безчувствен, той просто е мизантроп, загърбил всяка съпричастност към живота, дори към своя собствен. И само малката му дъщеря е в състояние да го извади от унеса на алкохолното опиянение и житейското отвращение…

Има много изходни точки, от които може да се подходи към „Географът”. По-стандартните включват темата за порастването, за печеленето на доверие и крехкия мост между поколенията, за краха на илюзиите и безнадеждния залез на мислещия (в случая руски) човек в съвременното материално общество и т.н. А най-непредвидимата е споменатият по-горе паралел с абсурдния човек. Следвайки философските идеи на Камю, имаме герой (по неволя), който един ден се събужда и открива, че светът е лишен от смисъл, но животът трябва да се живее, така, без надежда, просто ден след ден, продължавайки напред към неизвестното, но със сигурност безсмислено бъдеще…

Служкин е символ на огорчения интелектуалец, загубил вяра в обществото и призванието си, и което е по-лошо, загубил вяра в потенциала на човека да надскочи себе си. Той прекарва дните си в пиене и спорадични опити да се извини за своето безсилие. Обича толкова жена си, че е готов да я подари на друг, само за да я види щастлива (почти като Чехов персонаж) и тази позиция не е инертност, а щедрост,  достъпна, както изглежда, единствено за руската душа. И е способен да преглътне  всякакви унижения, за да направи близките си щастливи, до степен да го нарочат за мухльо. Служкин е лиричен циник, който обожава Пушкин и остава почтен, дори когато е напълно безотговорен. Моралното му страдание от тоталната профанация на света на моменти е толкова осезаемо, че прелива в безразличие към реалността и себеотричане, намиращо утеха единствено в алкохолното бягство. Независимо дали е гневен или горчиво примирен, Виктор знае, че нищо не знае и че удовлетворението е непостижимо, от мига, в който е осъзнал необратимостта на отчуждението.

„Географът си пропи глобуса”

Основна заслуга за въздействието на филма и за неподражаемото излъчване на „окаяния” Служкин има една от звездите на съвременното руско кино Константин Хабенски. Талантът му е достатъчно изразителен, за да се опитат да го „отвлекат” и отвъд океана (предимно в ролята на злодей), но присъствието му е истински неотразимо, когато играе разочарован, изпълнен със съмнения персонаж като Антон Городецки от „Нощна стража” на Тимур Бекмамбетов – филма, който го откри за света. Виктор и Антон си приличат по безсилието да се противопоставят на дребните несгоди от битието, но докато Антон остава дълбоко убеден в правотата на идеологията, която го прави светъл и отговорен за живота на хората, то Виктор е оставил на живота да го превърне в мизантроп, изпълнен с горчивина и пасивно осъзнаващ своята безпомощност.

Виктор Служкин не е добър модел за подражание, нито достойна за пример житейска позиция в разпадащия се модерен свят. Той е просто човек, достигнал до ръба на абсурда и избрал да продължи без надежда за промяна, всекидневно преодоляващ потребността си от съпричастност, оставил Земята да се върти по собствените си отчуждени, формални правила. Служкин е уморен интелектуалец, който оцелява напук на собствената си убеденост, че всичко е лишено от смисъл. И ако на моменти ви се стори, че „Географът си пропи глобуса” ще пристъпи към катарзис и някакви морални послания, освободете се от подобни илюзии… Защото филмът е отрезвяващо, очарователно, заразно безотговорен.