При една от срещите ни с Иво Беров през изминалата зима във връзка с издаването на новата му книга „Без невинни”, той пристигна в кафенето на „Красно село”, облечен в яке с развален цип. За да може все пак да загърне якето във виелицата, той го беше препасал с широк кожен колан. Аз похвалих неговата изобретателност. Той се засмя с неподражаемия си смях и каза, нищо подобно, просто това е новата мода, която въвеждам аз и която скоро ще залее света.
Именно този дух на човек отвъд всякакви моди, в това число и литературни, съчетан с неистовото му чувство за хумор, предполагам, му е помогнал да напише книгата си такава, каквато е – един истински езиков „метеж”, една книга за твореца, който „загрижената” държава гальовно преквалифицира чрез специални, финансирани отвън! програми в озеленител (по Влади Янев), за да може, божем, този човек да се препитава.
Аз намирам това за извънредно мило.
Марияна Фъркова е родена в Кюстендил. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, София. Автор е на стихосбирката „Бесилки в моя дом“ (1995), на прозаичната книга „Моите петъци с Александър Геров“ (1998), на романите „Светът около мен“ (2007) и „Град на демони и богове“ (2009). Съставител и редактор е на сборници, посветени на известни наши автори, между които Борис Делчев и неговия прочут „Дневник“ (1995), на две книги за Иван Пейчев – „Далечна близост“ и „Не чаках есента“, на антологията „In vino veritas. От Цанко Церковски до Бойко Ламбовски“ (2007), на „Александър Геров. Бяла приказка. Поезия. Писма. Спомени“. Съсценарист е на филма „Борис Делчев – живот и дневник“. Има множество публикации в периодичния печат.
Преди десетина години тя издаде един роман. Ето какво написах на корицата му: „Романът на Марияна Фъркова „Светът около мен“ е изграден на принципа на пчелната пита – подобно на спечелилата „Гонкур“ „Улица „Тъмните магазинчета“ от Патрик Модиано. Авторката търпеливо запълва с живот и поезия кутийките, създавайки изповедно и камерно настроение с водения в първо лице разказ. Главната ѝ героиня търси призванието си, търси любовта, търси опорите си на човешко същество сред угнетяващия бит на съвременна България. Залогът е голям, защото най-добрата ѝ приятелка Светла е успешна художничка емигрантка в Испания. Писмата между тях разтърсват с прозренията за цената на направения житейски избор. Калейдоскопът от мечти на двете момичета се смесва с горчивите пейзажи на София, с мъжете, дъхащи на вино, които се появяват и изчезват в индианска нишка, отнасяйки прашеца от крилата на героинята, с цитати от книги и филми – за да усетим ненадейно, че сме попаднали в повествование от висока класа, с ранг на цялостна метафора за „света около нас“. Има много основания да наречем именно „Светът около мен“ „роман на прехода“, защото изследва не черупката, а същността на изминалите двайсет години. Една ожулена до кръв душа, която продължава да живее и да ни учи на храброст; една уморена пчела, която ни разказва за просторите в човека – това е „Светът около мен“.”
Самият Янко Станоев, на когото препоръчах тогава книгата, остана удивен от нея. И какво от това? Те Янко Станоев вече не си спомнят, аз съм се затюхкал за романа на Марияна Фъркова.
Впрочем, миналата година Марияна издаде стихосбирка – „19 стихотворения за любовта”. Ето ви три стихотворения от нея:
Докосване
На Александър Геров
В това докосване,
с което ме изпращаш до външната врата,
и слагаш ред в косите ми
с ръце, далече от страстта.
В това докосване
ти дириш космоса
на моята душа.
Мартенски спомен
В този мръсен град,
където всеки месец идва сив и свъсен
и мътен пада мартенският сняг
по улиците и по хората намусени;
в този тъжен град, където
Човек се принуждава да живее скотски
и свит, измъчено наднича
иззад пердето на своята самотност;
в този град на гении, крадци и просяци,
сред лицемерие и скрити злоби,
когато ти е страшно,
че си чужд и мразен…
на улицата виждаш
Норберт Рандов
със снежнобяла риза.
В кафенето
Пусти са масите,
когато го няма Николай Кънчев,
тихо е в чашите.
Събудени чувства надничат отчаяно…
И си тръгват.
Няколко скучни глави на самотници
край кръглите маси почукват.
В тишината на изветряващи мозъци
игра на карти се чува.
Вятърът мрачно увърта пердетата
и на нашата маса сервира
едно листо есенно,
едно листо с цвят на бира.
Пусти са масите,
когато го няма Николай Кънчев,
тихо е в чашите –
само съсък на карти в блатото
и есента
с цвят на бира.
(Навсякъде курсивът мой.)
Мария Станкова също е творец със солиден опит зад гърба си – и в прозата, и в драматургията, и в киното. Най-новата ѝ книга е романът „А Бог се смее”, излязъл преди две години – разтърсващо четиво за бездните на емиграцията, писан явно по автобиографични мотиви, защото самата Мария Станкова от десет години е емигрантка. Ето вчерашният ѝ статус във Фейсбук:
„Какво нещо е самотата… Работя в старчески дом, като петзвезден хотел. Всичко е ново, чисто, храната е повече от добра – готвят специално за този дом. Персоналът е перфектен. Има дежурен лекар всеки ден и да не изброявам. Това мечтаех да осигуря за майка си. И въпреки всичко, обитателите на дома искат да се приберат вкъщи.
Днес бях свидетел на една сърцераздираща сцена. Имаме напълно глуха дама в дома. Влизам в стаята ѝ и чувам, че говори с някого. Обяснява му, как ще се приберат у дома, колко ще му е добре там и как те ще си седят на дивана. Поглеждам. Прегърнала старо, протрито мече и му говори. Оставих закуската, обясних с ръкомахане, че трябва да си вземе лекарствата, благодарихме си любезно и… това е. Тя иска да си отиде у дома. Там няма никой, но всяка вещ е част от живота ѝ.
Вече 10 години живея без лични вещи. Имам един куфар с необходимите дрехи и нямам дом. Коя от нас двете е по-щастлива?”
Избрах само три имена от многото. Благодаря ви за вниманието.
