Начало Идеи Гледна точка Непотулената памет
Гледна точка

Непотулената памет

7788

Защо си спомняме? Защото не можем да не го правим. Дори да не искаме, късове от миналото неизменно прорязват днешните парчета живот. А историята никога не е права линия, задължително отвеждаща там, където на нас ни се иска. В което е и тайната на паметта: „що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш“ (Пс. 8:5)

В наивността си често повтаряме, че си спомняме, ако не за друго, то поне най-лошото да не се повтаря. Прискърбна илюзия. Мнозина и на много пъти в историята са смятали, че е точно така; че милионите жертви от двете световни войни и ужасите от втората няма да се повторят повече; през 1945 г. мнозина се надяват, че слънцето на свободата е изгряло, а пък половин Европа остава още половин столетие под ботуша на Москва. След 1989 г. историята трябваше да свърши и да няма вече войни, а ето че в Европа пак се води война и Путин нахлу в Украйна.

Какво излиза тогава? Че днешният човек, подобно на някогашния, е вплетен в ужасяващото колело на насилието, завъртащо се пак и пак. Колкото да ни се иска то да преустанови своя ход и да избягаме от него. Паметта е като отсянка на сенките. Можем само да се питаме: защо те, а не ние? Защо там, а не тук? И защо тогава, а не сега? Или обратното. И пак така, до безкрайност.  

Преживелите това са травматизирани поколения. И споменът за преживяното от тях винаги ги подсеща, че невъзможното е възможно. Сянката на тоталитарния страх се е утаила, но продължава да тегне.

Затуй възпоминанието е избавление. Най-вече за живите, не толкова за мъртвите, които нощта на времето е поела в обятията си. Ала образите на това конкретно минало все още тегнат над настоящето. Едни продължават да се будят с него, в кошмара на детските спомени, други се гаврят, позволявайки си безнаказано и то в национален ефир да заплашват с подобна разправа (нов „Народен съд“ заради еврото, моля ви се), трети нехаят. Мнозинството, неутрално по рождение, изобщо не разбира за какво се говори или спори изобщо.

Винаги се надигат и гласове, държащи да подчертаят, че избитите не са светци, че сред жертвите е имало всякакви хора, включително политици, отговорни в извършването на престъпления. Имало е такива. Но са били избити по незаконен начин, без да имат правото на своя защита. А за стореното от тях те отдавна са се явили на съд, далеч по-страшен от всеки човешки съд.

* * *

Затова 1 февруари би трябвало да е особен паметен ден. Как в един ден обаче да се побере половин век диктатура? Подобен ден е само отметка в календара, такъв ден е само маркер, както един паметник ни най-малко не обема паметта.

Докато вървя по улиците, слушам през телефона си последното заседание на този парламент. Поредният и последен спор за паметта. Опит да се прочете декларация за жертвите на комунизма (за целия период, не само за т.нар. Народен съд). Процедурни уточнения (не била внесена предварително). Накрая, доколкото разбирам, се стига до декларация от Никола Минчев (правнук на убит депутат от XXV ОНС). Целта е минута мълчание. БСП напускат залата. Костадин Костадинов ги следва. Една минута, която е тъй протяжна, сякаш е мълчание на небесата. Опит за помирение (дори не говоря за покаяние) няма. Дебатът не се подновява, поне не се говори за „нашите“ и „вашите“ жертви, а хороводът на „българското насилие“ сякаш си продължава. Както в новата постановка на Василена Радева по „Хоро“ на Антон Страшимиров, чиято премиера е тъкмо тези дни в Народния театър. Мълчалив хоровод, от което ужасът на въздействието му изобщо не намалява. И всеки път – отвъд „родното зверство“ – обществото като че ли отказва да види друга трагична истина, оставаща си на заден план: как Москва използва България като експериментално поле на своите интереси. Единия път – в проектите на Коминтерна за световна революция; втория път – за установяването на съветска империя „от Шчечин до Триест, като зад тази линия остават всички столици на старите държави от Централна и Източна Европа, Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София – всички тези прочути градове заедно с населението около тях, които се намират вътре в онова, което се нарича „съветската сфера“ (Фултъновата реч на Чърчил, 5 март 1946 г.).

* * *

1 февруари, 11,30 ч. сутринта. След официалните речи пред параклиса край НДК заварвам стотина души, сред тях и млади хора, които пристъпват от крак на крак в студа. Днес няма обръщение от президента Радев, за разлика от онзи път, когато му бяха нужни и „другите избиратели“…

Място за дълъг разговор, който така и не свършва. Един пита едно, друг друго. Едно момче се приближи до мен с въпроса дали на мемориалната плоча са изписани имената на 20 000 жертви. Честно казано, не знам. Мисля, че са добавени и още имена, включително на жертви от „възродителния процес“.

* * *

Вечерта в 19 ч. в католическата катедрала „Св. Йосиф“ в столицата е обявено възпоминание за жертвите на комунизма. Храмът като вместилище на страданието. Влизам, когато отец Паоло Кортези с топлия си глас и мило българско произношение говори за паметта. Един италиански свещеник, родом от Бергамо (като папа Ронкали), се превърна от години в ангела на българската памет и пазител на острова на страданието ни. Докато слушам словото му, което той произнася пред олтара, изведнъж си представям ангела на паметта тъкмо по този начин: в светло одеяние и с два прожектора в ръката – единият насочен напред, към бъдещето, а другият назад, обвързващ в едно миналото и настоящето. А някъде по средата сме всички ние – едни гледащи в едната, други в другата посока, без да съзнаваме как кръжим в предначертания кръг на собственото си съществуване.

След малко отец Кортези дава думата на президента Плевнелиев, който в словото си признава, че досега не е говорил в храм. И задава въпрос за Украйна – не смятаме ли, че историята се повтаря? Че ако войските на Путин бяха влезли в Киев, там нямаше да последва тъкмо този сценарий от нашето минало – нов трибунал над „враговете на народа“ – над политици, журналисти, военни, духовници, че репресията над „укро-нацизма“ нямаше да обезглави украинската нация, отнемайки ѝ свободата?

В центъра на вечерта е премиерата на една поема, писана в затвора от човек, заплатил своето инакомислие с живота си. Става дума за поемата в стихове „Апостола“ на журналиста и поета Георги Заркин, който лежи 11 години по затворите и си отива от този свят пребит и удушен в Пазарджишкия затвор през 1977 г.

Отец Паоло припомня някои моменти от биографията му. Заркин влиза в затвора през 1966 г., в годината, в която съм роден. Когато съм тръгвал на училище, получава втори срок, прехвърлен е в старозагорския затвор, а през 70-те – след трета присъда – в затвора в Пазарджик. Негови стихове са четени по радио „Свободна Европа“, името му се чува зад Желязната завеса и Държавна сигурност решава да го ликвидира. А той е бил едва на 37 години. Синът му Лъчезар пази написаното от баща си и опитва да го издаде, когато намери средства. С развълнуван глас споделя как навремето им върнали тези тетрадки – „не представлявали никаква ценност“.

Силвия Лулчева чете стихове от „Апостола“, поемата в стихове на Георги Заркин, но по едно време гласът ѝ издайнически секва. Случва се и на най-големите актриси. Тромпетът на Александър Миланов ѝ помага да се овладее. Забелязвам, че някои хора са дошли на това възпоминание с децата си, които не вдигат шум и също пазят мълчание. Нещо, витаещо в храма, ги кара да притаят дъх. Както възрастните.

Докато върви „партията на тромпета“, по-младите разглеждат паната от фотоизложбата, която ще продължи още две седмици, организирана от фондацията „Остров Белене“ и арх. Александър Генчев. Посветена е на „забранената музика“ при комунизма. Отдалеч виждам снимките и имената на Сашо Сладура и Аспарух Лешников, на джаза „Овчаров“ и Леа Иванова. Изведнъж съзирам лицето на Людмил Георгиев и сякаш ме удря ток – заговарял съм го на някогашните „джаз вечери“ в зала „Универсиада“, без да знам, че са го „превъзпитавали“ в село Чомаковци след бдителен квартален донос. Партиен секретар дочул звука на тромпета след репетиция на бенда в дома, и пратил сигнал, където трябва. И не знам защо си спомням за песничката „Конски вагон“ – апокриф на това страдание. Знам, че музиката е по еврейски напев – памет за конските вагони към смъртта, но така и не знам чии са думите. Някой ми каза преди време, че били на Матей Стоянов, но не съм сигурен…

В това време Силвия Лулчева подновява четенето с творби и на други лагерници. И когато стига до стихотворението на Васил Зафиров „Полейте гробовете“ (1956), се вижда, че ѝ е невъзможно да продължи. „По пътя към лагера, в летния зной, ридаехме ние, суровите, а мъртвите викаха там, без покой: полейте гробовете“.

Сълзите на Силвия, те също са сянка на паметта… След кратка пауза тя взима думата и пита, вече от първо лице – как стана така, че през 90-те политически мъже намериха силата тази истина да бъде изречена открито и на висок глас, а после тя бе потулвана и замитана. Защо? Защо стана така? Въпросът като електрически ток минава през храма.

Накрая тя не се сдържа и пак през сълзи споделя: знам, че съм в храм, но Господи как да простя…?

Знам личната история на Силвия, познаваме се още преди 1989 г. История като на стотици хиляди други семейства. Спотаена, но непотулена. За която трябва да се говори и най-сетне да влезе в учебниците. 

Отец Паоло взима микрофона и като „човек отвън“ казва няколко простички думи, отекващи в храма по друг начин.

Паметта е като симфония. Обща за всички. Не за „наши“ и „ваши“. За всички страдания и всички скърби. Без нея просто нямаше да сме това, което сме. Бог помни. И това е достатъчно. Останалото е дълг на хората.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора