0
2367

Непредизвестена пародия

Слънцето все не залязва (а после не изгрява), часовниците са спрели, мобилните телефони нямат сигнал, идва краят на света… Или Апокалипсисът според Джим Джармуш. След вампирите, които определят хората като зомбита, разрушаващи планетата Земя („Само любовниците остават живи“, 2013), ето ги самите немъртви, които превземат американската земя (за начало), докато извънземните се оттеглят със своите летящи чинии и ни остават на съдбата ни в „Мъртвите не умират“. И ако някога сте чували, че изкуството ще спаси света (тъй като „красотата“ на Достоевски се оказа недостатъчна), да знаете че кино(манство)то няма да успее. Предупредени сте!

Ако след „Патерсън“ (2016) някой си е помислил, че Джармуш се е „кротнал“ лирично, новият филм на чешитът от Охайо идва да опровергае погрешните впечатления. „Мъртвите не умират“ ни отвеждат в Сентървил – средата на нищото в САЩ, където хората слушат новинарски емисии за странни явления, произтекли от зловредна експлоатация на планетата, чудят се защо слънцето не залязва и предусещат паранормална активност. Когато най-сетне пада мрак, от местното гробище изпълзяват разни бивши жители на градчето и… усложняват служебните задължения на полицаите Клиф, Рони и Минди. А погребалният агент Зелда Уинстън… е, тя май е от друг филм.

Новият любимец на Джармуш – Адам Драйвър, среща стария – Бил Мъри (който не участва в последните два филма на режисьора) в нещо като притчова хорър трагикомедия.

„Мъртвите не умират“

„Мъртвите не умират“ крие два потенциални проблема, които може и да охладят зрителския ентусиазъм.
1.Кръвожадните сцени са твърде изобилни за сюжет, претендиращ за черна комедия, но все пак имаме заявка за хорър, нали така.
2. Философските разсъждения а ла „Какъв прецакан свят!“ могат да се възприемат като изтъркана демагогия, но ако усетите подобно безпокойство, припомнете си, че сме във филм на Джим Джармуш и има по-голяма вероятност да става дума за ирония, отколкото за наивистичен популизъм.

От една страна, имаме метафора за консуматорското общество, в което дори мъртвите не се отказват от желанието за материални притежания и бродят по тъмните улички на Сентървил, мърморейки монотонно „блу-тут“, „уай-фай“, „слад-киш“, а някаква „странна птица“ произнася присъдата над човечеството: „Ненаситни, зейнали, но с изтекъл срок на годност“. В допълнение основните персонажи изглеждат лишени от емоции, необяснимо сдържани и овладени дори в истерията си, защото всичко се рационализира, хората са твърде информирани, а оцеляването е гарантирано единствено за маргиналите, които са се отказали от обществото или са били отритнати от него.

От друга страна, провокаторът Джим Джармуш се забавлява, конструирайки нещо като филм с предизвестен край – за зрителите, но също и за самите персонажи, които „нарушават“ правилата на екранната условност. От вездесъщата песен „Мъртвите не умират“, която била от „някакъв“ филм, през ремарките от типа „Не трябва ли да се успокояваме взаимно?“, които  Клиф и Рони си разменят с компетентността на врели и кипели в драматургичните конструкции, та чак до увереността, че всичко свършва зле, „но трябва да дадем най-доброто от себе си“. Фразата „Знам, че това ще свърши зле, защото четох сценария, Джим ми го даде“ разкрива не е едно, а цели три нива на отстранение (по Брехт), които филмът мълчаливо е прекосил, и ако още не сте го разбрали, когато стигнете до тази фраза, гледайте го отначало. Защото ако първата част е философско примирение, а втората – нарушаване на игровата конвенция, то третата определено е онзи пародиен щрих, който разтваря всяка сюжетна, жанрова и естетическа рамка, в които сме допуснали, че е ситуирана творбата на Джармуш.

„Мъртвите не умират“

По-общо погледнато (за което съвсем не е задължително да се сетите по време или след края на филма) „Мъртвите не умират“ е постмодерна де-конструкция, която определено не се задоволява да бъде просто хорър комедия, а безгрижно се наслаждава да смущава зрителския комфорт с интертекстуалност, цитати и самоирония. Начетеността на някои персонажи ги противопоставя на останалите, независимо дали става дума за псевдопознания като това, че Зелда е съпругата на Великия Гетсби, или киноманска страст – от филмите за зомбита до автоцитатите на Джармуш. Но в крайна сметка никой не може да бъде спасен от съдбата си. А самата фабула се изгражда на принципа „нали именно това се очаква от една история в жанра“, но подобно на нарушението в телевизионния сигнал се намесват елементи от филми с бойни изкуства, междусъседски разпри, малки градчета от Средния запад, оцеляване в дивото, трудни младежи, хипстъри и… летяща чиния.

Обяснимо е защо новият филм на Джим Джармуш може да разочарова както феновете на режисьора, така и почитателите на зомби-нашествия. И все пак, „Мъртвите не умират“ съдържа толкова философски и пародийни пластове, а образите са доволно живописни, особено второстепенните – цял отбор чешити, начело с Тилда Суинтън, че може да предизвика любопитство дори у неизкушените от творчеството на Джармуш.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияУроците на пандемията
Следваща статияДълбочини