0
4642

Непреходен трафик

Поглед към „Нов пловдивски реализъм“, част от проекта „Седем – извън трафика“, СБХ, до 3 ноември 2022 г.

Настоящият текст е провокиран от наскоро провелия се „Ре-тур“, обиколка из изложбата „7 – Извън трафика“ в Галерията на СБХ на „Шипка“ 6

Трафикът е поток, доведен до ексцес. Трафикът се избягва именно заради притегателната си сила. Но той може да бъде регулиран и според сложността си да бъде организиран в градската тъкан. Трафикът препраща към пътната обстановка, но не се ограничава с нея.

Най-малкото, което може да се направи за посетителя на изложбата „7 – Извън трафика“ в Галерията на СБХ на „Шипка“ 6 е да се започне с формален анализ на организационния, а оттам и на кураторския прочит на отстраненоста от трафика и какво е трафикът за тази изложба. Бърз поглед показва, че нито пътната обстановка, нито трафикът, разбиран като пренос отвъд физическа граница или обмен, са заложени както в кураторските идеи, така и при работата на авторите. Отсъства също така информационният трафик, този на мобилните мрежи и базите данни.

Неяснотата по отношение на трафика продължава по линия на водещите тенденции, пазарни отношения и очаквания в съвременното изкуство, защото тази изложба с иначе традиционния си подход, при познатия формат от предимно живописни изложби с дълга практика се опитва да представи именно съвременно изкуство.

Трафикът в контекста на съвременното изкуство, така както е видян в изложбата на идейно ниво, най-общо препраща към пренасищането с форми, идеи, концептуализъм, имена и може би в най-голяма степен към афиширането на всичко това посредством грандиозността на наложените институции и медийните кампании за публичността на художествени проекти, които остават на повърхността на търсената проблематика. Неспирният поток от процеси, изображения и информация се е превърнал в море от данни, а творческият жест се дави в пренасищане и бързи визуални решения. В подобна ситуация въпроси, свързани с автора, произведението, художествения контекст и естетическото преживяване, остават встрани или се превръщат в част от затлачения трафик на художествени образи и социални взаимоотношения. В известна степен „7 – Извън трафика“ освен изложба е и критика към институциите на съвременното изкуство – галерии, критика, реклама, които създават т. нар. трафик. Решението на проф. Станислав Памукчиев, по чиято идея се осъществява изложбата, е да покани седем добре познати автори, които свободно да представят съвременно изкуство, всеки по своята линия на изследователски интерес. Настоящият текст е провокиран от наскоро провелия се „Ре-тур“, обиколка из изложбата, по инициатива на Културния център на Софийски университет, по време на който проф. Памукчиев заедно с някои от кураторите успяха да представят своите идеи и мотиви за проекта в разговор с публиката.

Предлагам този коментар под формата на текст, защото рядко при подобен тип събития критиката на институцията бива вземана предвид и продължавана в разговора. Предлагам на първо място критиката да бъде насочена не към широкото понятие за художествения свят, а конкретно към институцията на Съюза на българските художници. Реакцията произтича от желанието на тази конкретна изложба и организацията зад нея да се представят като алтернативни и експериментални спрямо художествената сцена и в същото време да бъдат пример за нова посока в изложбената дейност. Но резултатът всъщност представя един конвенционален подход в подредбата на изложбата.

Пространството е разделено на седем части, като всеки от седемте куратори по индивидуален начин засяга значима тема в изкуството чрез текст и група от представени автори. По отношение на изложбения дизайн се отличава проектът на Венелин Шурелов „В насрещното“ – за всяка работа е изготвена специална черна кутия върху постамент, която променя начина на гледане, наподобявайки театрална зала или телевизионна кутия. In situ на Красимир Русев прехвърля кураторската идея в представянето на работите, като към всяка от тях добавя фотография на тяхното възможно място в света. Може би единствено подходът на Правдолюб Иванов с чувство за ирония създава по-достъпно пространство на концептуално ниво с идеята за нов пловдивски реализъм с „амбициозна претенция, спъната в локална топография“. Останалите помещения са формално решени с поставени картини и видео върху стената и подредени инсталации в централната част. Заложените теми са познати в историята на съвременното изкуството, а някои от включените автори са добре познати и представени, би могло да се каже, че дори участват в т.нар. трафик. Нито в дискусията в рамките на „Ре-тур“, нито в този текст се засягат конкретни произведения, не защото сред тях няма значими или такива, които не си струва да бъдат коментирани, а защото създаденият контекст на идейно и организационно ниво ги подрежда в отсъствието на диалог помежду им като галерийни артефакти на някакво въобразено отвъд.

Както вече споменах, някои от авторите имат дългогодишна практика и може би наистина позитивният резултат от изложбата е включването на автори извън структурата на СБХ или Художествената академия, които сами по себе си участват в друг трафик – алтернативен, експериментален, неинституционален, международен, който създава движения и срещи, визуален език и проблематика на художествената сцена. Този алтернативен поток също поставя въпроси, свързани с преосмислянето на автор, произведение, естетика и роля на институциите в контекста на съвременното изкуство.

Може би е дошъл краят на съвременното изкуство и се намираме в позицията на постсъвременното изкуство, както твърди Петър Цанев, където субективността на естетическото преживяване отпада като необходимост за изкуството, а фетишът на новото и актуалното в съвременното изкуство биват отхвърлени от перспективата на постсъвременната темпоралност[1]. Но тази, както и другите заложени в изложбата теми: като имплозията в преживяването на автора, археологията на художественото произведение и неговото локализиране, арт терапията и конституирането на процеса като произведение на изкуството, потъват в цялостното идейно пространство и водят до пренасищане с теми и подходи, които само с изключителното усилие за лична интерпретация от страна на посетителя трудно водят донякъде.

Подходящо е да се спомене, че и намиращата се в близост Национална художествена академия също носи последствия от критиката на институцията на СБХ поради дълбоката им обързаност. Организирането на годишните изложби на завършващите студенти почти не водят до появата на значещи млади автори или до собствена проблематика в съвременното (или постсъвременното) изкуство и не рядко се среща подражаване на преподавателите. С всяко следващо поколение се засилва и анахронизмът при СБХ, както е при появилата се през 90-те Секция 13, която се е затворила в пространствата на съюза, макар че авторите в нея активно участват в художествения живот – самостоятелно или в друг колектив.

Отново искам да подчертая, че рядко критиката към институцията ще се появи в публичния разговор и ще доведе в Съюза или Академията до реформаторски подход, ориентиран към свобода на експеримента в ателиетата, разширяване на представяните произведения, устойчиви модели за развитие и обмен и задълбочено осмисляне на наследените проблеми и произтичащите процеси. А трафик на визуалната сцена със сигурност има и той води както до проблематични ситуации, така и до изцяло нови процеси в художествения живот. Дали структурата на Съюза решава да остане извън, или да намери жизнено място сред него остава въпрос на собствена равносметка.

[1] Петер Цанев, „Краят на съвременното и предизвикателствата на пост-съвременното изкуство“, 2019 г. https://kweekly.bg/publication/2216

Христо Калоянов е куратор на свободна практика. Проектите му изследват теми като отсъствието, отклонението и бъдещите възможности. Завършил е специалност „Културология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на театрална и художествена критика.
Предишна статияВ гипсово корито под небето
Следваща статияНой