Следим метеорологичната прогноза всяка вечер. И да пропуснем новините, гледаме да чуем прогнозата за утре и за следващите дни. Без нея като че ли следващите дни няма да настъпят или като не сме подготвени за тях, ще ни връхлети някакъв неочакван катаклизъм. А когато сме подготвени, и да се случи катаклизъм, той няма да е опасен. Въпреки че най-страшните катаклизми – земетресенията, не могат да се предсказват нито от метеоролозите, нито от сеизмолозите и ние сме беззащитни пред тях. Те се случват тъкмо за да ни покажат нашата беззащитност.
А птиците небесни, които „не сеят, нито жънат, нито в житници събират“, са си сами на себе си метеоролози, знаят много по-точно от нас какъв ще бъде утрешният ден, и следващият, и по-следващият и се подготвят и оцеляват при най-страшните дъждове и бури, отглеждат потомството си в жилища, по-устойчиви от нашите, знаят кога да отлетят в по-топлите географски ширини, намират пътя без навигационни системи, прелитат морета с крехките си криле и стигат точно до безопасното място, знаят точно колко трябва да престоят там и без да са следили метеорологичната прогноза какво е времето при нас, тръгват към нашите земи и безпогрешно ги намират, намират дори старите си гнезда, малко повредени от времето, от ветровете и снеговете, както става с всяка необитаема къща, но те усърдно се заемат с работа и клечка по клеча, сламка по сламка ги възстановяват и ги правят удобни и сигурни, за да топлят яйцата, които ще снесат и измътят, уютни за малките пиленца, които червейче по червейче ще отхранят в тях.
Идва пролет и тази покъртителна гледка на събуждащия се живот е пред очите ни, можем да я гледаме от прозорците на апартаментите си и на всяка крачка около нас, ако излезем на разходка из природата или в парка.
Не само птиците, а всяка жива твар знае какво ще бъде времето утре, какъв сезон следва и се подготвя по най-сигурния начин. През есента си подготвят зимни хралупи, през пролетта бързат да се измъкнат от тях, да следват жизнения ритъм и да се слеят с природата. Едни събират зимнина в хралупите си, други трупат тлъстина под кожата си, сменят лятната козина със зимна и после зимната с лятна, трети забавят жизнения си ритъм и заспиват дълбок зимен сън, от който се събуждат така естествено, както ние се събуждаме всяка сутрин.
Ние опростено наричаме това инстинкти, но то е много повече от инстинкт, то е натрупване на хилядолетен опит и предаването му от поколение на поколение и то без думи. Смятаме, че това е инстинкт, но то е нещо много по-дълбоко, защото инстинкти имат само животните, а средства за оцеляване и приспособяване към природата имат и растенията, от малката тревичка до гигантските дървета, и тяхното приспособяване е също толкова съвършено. Едни са се приспособили към свирепи студове, други към изгарящи жеги, трети към безводие, четвърти да живеят във вода. А тези около нас са в еднакви климатични условия, но пак са не по-малко различни – едни са вече пищно раззеленени, когато на други се появяват първите листенца и първите цветчета. Това става сигурно за да предложат разнообразно меню на жужащите около тях пчели.
Заобиколени сме от този пъстър и жив свят, наричаме го природа и го смятаме за най-естественото в света – самия свят. Понякога забравяме, че и ние сме част от природата. Това, което ни отделя от природата пък, сме нарекли цивилизация. Знаем, че някога хората са живели много по-близо до природата, слято с нейния ритъм, с нейните сезони, с нейните обрати, с нейните изненади. Животът им е бил по-тежък, но по-хармоничен. Ние като сме олекотили житейските тежести, сме разакордирали и житейската хармония. Май вече сме изгубили и финия слух, за да можем да я акордираме отново. Долавяме само фрагменти от нея – когато напъпва пролетта, когато есента изтръгва гръбнака на лятото.
Долавяме фрагменти и живеем на фрагменти. Нямаме мащаб за цялото. Престанали сме да бъдем като птиците небесни, престанали сме дори да разбираме какво означава това. Но пък знаем какво е цивилизация. Неуморно сеем, жънем и събираме в житници. Пълните хамбари са мерило за живота ни, а препълнените – за щастието ни. Птичите песни са само фон, на който кипи реалният живот. Ритъмът на крилете им не е метрономът на нашия живот. Когато викнем и очакваме ехото да се обади отсреща, откриваме, че и то е онемяло.
Но пролетта идва въпреки това или тъкмо заради това. Идва, въпреки че ние се ръководим от здравия разум, а не от инстинктите си. Като подарък от грижовен родител за любимото дете. Както казва Райнер Мария Рилке: „Отново е пролет. Земята е като дете, което знае поеми наизуст“. Земята не забравя своите поеми. А пролетта е подаръкът на грижовния родител, за да не ги забравя и детето, когато пораства.
Много от думите на тези поеми ние сме забравили. Отчасти само техният ритъм още пулсира в нас. Като част от този ритъм идва Цветница. Да ни покаже, че природата се е съживила, да ни подкани и в нас нещо мъртво да се съживи. Да ни залюлее в ритъма на забравените поеми и да ни припомни нещо от тях. Несвършващите поеми за живота, който не свършва. За Възкресението, което ще прославим със светли химни, които ще разпръснат нощния мрак.
