0
790

Нетрайният свят, нетрайните думи

„Поетът е хтонично същество“, Пламен Антов, изд. „Ерго“, 2015

Plamen Antov cover front-rekl

Пламен Антов не е непознато име за читателите на поезия. Автор на седем стихосбирки (тази е осмата), някои от които номинирани и награждавани, като за „Тотемът на вълка. Неполитическото“ е носител на Дъбът на Пенчо – награда за книги с принос в изследването на модерната българска литература, създадена от проф. Светлозар Игов, и на Националната литературна награда „Биньо Иванов“ – за принос в развитието на българския поетически синтаксис. Освен че e автор на поетически книги, Пламен Антов има два сборника с разкази, занимава се с литературна теория, история и критика. Изреждам всичко това не толкова за да припомням факти, фактите винаги могат да бъдат намерени, а за да подчертая потопеността на този автор и изследовател в езика. Изследването му, анализирането му, рефлексиите върху него, върху собственото писане и употребите му са същностна характеристика на творчеството на Антов, нещо повече, необходимо условие, за да бъдат те по-пълно, по-заслужено възприети.

„Поетът е хтонично същество“ е озаглавил последната си стихосбирка поетът и в нея не само открито заявява тази своя позиция, а конструктивно и смислово гради върху нея стихотворенията си. Първата част на книгата, чрез поемата „Орфей, или самотата“, проблематизира битието на поета сред света. Къде е той, каква е неговата позиция, припознава ли събратята си поети, или не намира своето място сред тях? Тук се поставят наистина остро социални, граждански въпроси и ясно и безкомпромисно се отстоява собствената позиция. Днес, поетът трябва да бъде „единственият трезв – като нерв – във вихъра на карнавала“. Но не, тук не става дума за декларативна, „площадна“ поезия. Тук става дума за съмнения и питания. Става дума за оспорване на добре „полирани“ поетически заигравания с политическото и социалното, става дума за мъчителни въпроси към самия себе си, като творческо същество – къде съм аз, как моите думи могат да достигнат някого, какво изказват те и способни ли са въобще да изразят? Поетът е самотно същество по пътя си. Самотно и натежало от памет, следвано от сенките на миналото, но и самият той следвайки ги като Орфей – в търсене на любовта, Евридика.

Във втората част на книгата като че ли се извършва едно обръщане – към себе си, към поетическото аз. Поетът и словото, поетът и езикът, природата на творчеството и невъзможността да стигнеш до сърцевината й – отново това мъчително търсене и ненамиране. „Нетрайността“ на света прави и думите нетрайни, като че ли пътят води до немота, не до същинското изговаряне на каквото и да е. Тук много ясно присъства ключовата опозиция природа – изкуство, хаос – ред. Простотата на изначалното, белотата, която също може да бъде начало, но символизира и мъдрост, това могат да бъдат опори за смисъла на поетическото. Чистота – изначална или новопостигната… Дали думите могат да предадат съвършенството на образа, на гледката? Думи или изображения? На пръв поглед финалната част на книгата на Пламен Антов „Око невидимо“ води към ясен, макар и неартикулиран отговор. Струва ми се обаче, че тази очевидност не бива да ни подвежда. Това е по-скоро предложение за възприемане на света в неговата сложност, в неговата фрагментарност, неустановеност и, за съжаление, несъвършеност. Само „певец“ от онзи страшен, несъвършен, предолимпийски и пред-подреден, хтоничен свят може да издържи тежестта му, да пребивава в него, да продължава да търси смисъла му, а и упования за него.

„Поетът е хтонично същество“, поне според мен, е и стихосбирка, която демонстрира зрялост, помъдряване – мисловно и стилистично, дори и синтактично на автора, макар и с нотки на разочарование. Но да, поезията е територия и на загуби, на скепсис. Историята на поета е историята на света, а това тежи. Но именно от това и в това е и силата й да търси, да не приема готови отговори, да дълбае и да не оставя езика да залинее. Пламен Антов знае това.

Проглас към книгата Битие

Така както чрез мене живее езикът –

така чрез него и аз.

И както неотделими са в тези стихове

материя и глас.

 

Писането на поезия е да се изтеглиш

сам от блатото за косата си – така Бог от думите „вода“ и „пръст“

е направил самото блато.

Ти си, поете – само ти – мисълта на света,

от която израства и се разклонява,

както паячето на своята нишка

се люлее в празнотата

безименна.

 

Затова си така отговорен пред всичко:

пред съществуващите неща – че съществуват,

и пред несъществуващите – за същото.