Начало Книги Неумолимият ход на живота
Книги

Неумолимият ход на живота

6571
Теодора Димова, фотография Цочо Бояджиев

„Не ви познавам“, Теодора Димова, издателство „Сиела“, София, 2023 година.

Вчера в Сопот на Теодора Димова бе връчена тазгодишната Вазова награда за литература. С този мой текст за последния роман на писателката „Не ви познавам“ искам да ѝ отдам почит и уважение, като на значим творец.

Преди да се опитам да навляза по-пространно тълкувателски в съдържанието на романа, ми се иска да кажа няколко думи за усещането, с което останах след прочита му. Романът е нов, пореден връх в творчеството на Теодора Димова. Вълнението те държи от първата до последната страница на книгата. Сюжетът обхваща темпорално съвремието – Десети ноември, тридесетте години демокрация, но препраща и към миналото – деветосептемврийските събития и завещаното от тях в живота на обществото, а епизодично и към детството на героинята. Романът е полифоничен, както казах, фабулата му проследява дълъг период от време, хвърляйки светлина върху живота на няколко поколения. Той е философски – според начина, по който осмисля поставените екзистенциални, етични и културологични въпроси. И психологически – авторката изследва мотивациите и чувствата, които задвижват героите, помествайки ги в тяхната конкретна историческа среда на отношения, стимули, възможности и опасности, търсейки каузалната връзка между събитията. Написан е със свойствения за Теодора Димова богато нюансиран език и напомня сякаш плавно течаща река, поток от чувства, мисли, реакции, които оформят душевната и обществената тъкан.

Целият роман е конструиран върху едно, както твърди главната героиня, „разместване на пластовете на съзнанието“. Би могло да се каже, че движещата емоция всъщност е една агония. Като че ли през цялото време се крепим и пазим равновесие върху плаващи пясъци. Неслучайно един от героите е с прозвището Пясъка.

Голямото майсторство на Теодора Димова е и в това, че на моменти ни помага да отдъхнем от това потъване в тъмните пластове на душата чрез великолепните описания на града, в който се развива действието – докато се разхождаме из есенна София, почти вдишваме аромата на Розариума в парка и долавяме милувката на леко меланхолните вече, не толкова летни, колкото есенни слънчеви лъчи, които падат над Борисовата градина.

Реминисценцията е обичан похват за Теодора Димова. Но тук, в този роман, наблюдаваме и друг тип конструиране. Бих го нарекла шахматно. Текстът често потегля назад, към миналото, за да се завърне после отново в настоящето, в сегашния момент на случващото се. И колкото и странно да е, романът, който е от четиристотин и трийсет страници, обхваща фабулно всички събития, за които разказва, в един-единствен ден.

Протичащите успоредно събития в миналото и настоящето кореспондират с успоредността в поведението на героинята и нейното алтер его. Това обогатява образа на Александра, прави го по-плътен и правдив психологически. Както признава самата тя – не е предполагала, че в нея живее и такава част. Едната Александра е готова да размисли над предложенията, а другата – да махне решително с ръка и тръгвайки си, да каже: „Не ви познавам“.

Но нека поясним. От една страна, това е роман за днешните машинации на властимащите. За шантажа, с който си служат с цел достигане на още и още власт и пари. Но в него се говори и за преживяното по време на пандемията, за последиците върху психиката ни от така наречения „невидим“ враг. За новото „нормално“. И Теодора Димова ще ни помогне да се изправим срещу чувствата си и да се попитаме какво научихме от това изпитание – за себе си, за другите, за същността на живота. А след това ще се окажем и съвременници на войната в Украйна…

Гръбнакът на събитийното в романа е срещата на главната героиня с един бивш премиер и един депутат в софийско кафене. И тази среща сякаш разполовява живота ѝ, като че ли светът за Александра се сгромолясва. Двамата ѝ събеседници излагат своята цел като в „двугласен канон“. Те са хора от задкулисието, хора на безочливите и арогантни думи, от които героинята се чувства омерзена, попаднала в капан, шантажирана като в някаква нереална, виртуална игра. Тя ги възприема като някакви палячовци, които я манипулират с гнусните си предложения. Защо са избрали тъкмо нея – интелектуалката, драматург, с винаги твърдо и ясно отстоявана гражданска позиция? Теодора Димова пресъздава тази среща много талантливо, като разтегля и ретардира случващото се. Тази детайлизираност на изказаното от двамата мъже ги характеризира добре като хора, за които българите са „народец“, от който можеш да извличаш само дивиденти – власт и пари. Теодора Димова умело уравновесява градирания емоционално, напрегнат разговор с епизодите, в които Александра се наслаждава на есенния ден, в който „лятото си отива на пръсти“. Чудесна е и метафората-аналогия между отминаващото лято и предсмъртното смирение. Авторката ще се върне и към детството – нашето убежище.

Токсичните хора са като убийци за чудесата на света – ще каже Теодора Димова и ще отиде по-нататък – че трябва да има ваксина за възвръщане на духовния взор на човека. В текста ще намери място и разбирането, че общуването с доброто и интелигентното у човека е като вълшебна пръчица, то е като антидот, който ни позволява да се гмуркаме от една катастрофа в друга, без да се изгубим съвсем. Напълно навременни са и размислите за пандемията, за този „танц с вируса“, в който редом със смъртта и шизофренните ни реакции настава и едно пренареждане на приоритетите и стойностите в живота ни.

Романът ни връща към Лукановата зима и към инфлацията през 1997 г., към заблудите по време на Чернобилската авария, когато главната героиня е още дете. Трябва да отдадем дължимото на твореца Теодора Димова, че през художественото и преживелищното тя прави един безпощаден социологически разрез на българското минало и настояще. Немалко страници са отделени на протестите в страната, на това как се променяха те във времето съобразно каузите и участниците, а протестиращият човек бе наричан – по аналогия с Блез Паскал – „протестираща тръстика“.

Както казах, езикът на този роман е плавен, разказът напомня свободните асоциации на Фройдовата кушетка, а потокът на съзнанието ни връща към миналото с понякога дълги по цяла страница изречения. Гневен и задъхан като синкоп е езикът, когато двамата мъже се характеризират сами със своите монолози, накъсан и кратък е, когато ни връща към злочестата съдба на бабата на Александра, към 1944 г., когато убиецът на мъжа ѝ упражнява насилие върху нея и почерня живота на една 27-годишна жена.

Теодора Димова няма да се побои да се фокусира върху най-невралгичните въпроси за обществото. Кое е най-уморяващо за нас, живеещите в България: подмяната на недоволството на хората и използването му за задоволяване на дребнави амбиции и невъздържана алчност. Това наранява и обезверява, защото ни връща към предишните времена, от които напразно се опитваме да се отскубнем.

От всички тези мрачни и потискащи краски авторката ще изведе философски и екзистенциално темата за безусловната любов и екстаза, за способността ни да се усмихваме въпреки проблемите и да откриваме непрекъснато чудото на живота и вярата. Тя изследва психологията на литературното, в частност на драматургичното творчество. Александра заявява недвусмислено на кардиоложката и на невроложката, загрижени за състоянието на реактивното ѝ сърце от медицинска гледна точка, че тя работи със сърцето си и ако не изживява болка, ако не преживява драмите, ако не изпитва емпатия към героите, които създава, какъв творец би била.

Последните страници на романа ни правят съучастници в агонията на Александра. В нейното лутане как да постъпи – защото споделяйки по телефона за срещата си с двамата мъже и разказвайки на съпруга си, тя нарушава подписаното споразумение за поверителност. Това приканване да се закълне още в кафенето я връща към социалистическото минало – да се кълнеш като чавдарче, като пионерче… А това противоречи на човешката природа. Героинята е уязвима и с това, че е записала разговора в кафенето с включения си телефон. Тя е в капан. Усеща, че е употребена и може да бъде унищожена. В един момент тя достига до решението да приеме предложението и да го осъществи с двойно дъно, за да е вярна на себе си. Дълго се лута, чувства се изгубена – ту забързва ход, ту едва се влачи, а в главата ѝ се въртят параноидни образи и съмнения, че я преследват. Проследявайки меандрите на мисълта и чувствата на героинята си, Теодора Димова така засилва черните краски, че на моменти ни оставя без дъх. Да, романът завършва трагично. Острата болка в сърцето води и до физическия край, но големият талант на Теодора Димова е в посланието за катарзис и освобождение, за това, че не всичко е загубено, докато умният, културният човек, човекът на творчеството, човекът с неподкупна съвест изстрадва мерзостта, макар и заплащайки скъпо в това изпитание.

На главната страница: Диана Мачулина, Посткомунизъм, 2016 г.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

Свързани статии