0
1146

Нецензурният паметник

TDimova

Паметникът пред НДК стана исторически повече с дебатите и споровете по своята съдба, отколкото със своя сюжет. Наскоро Столичната община взе решение да бъде издигната 12-метрова ограда около него, която да го скрива от нашите погледи. Това решение веднага разбуни медийното пространство, изписаха се много коментари, в които паметникът открито се нарича с името, което досега се смяташе за нецензурно. Вследствие на тези коментари или по други съображения, Общината се отказа от намерението за ограждане.

Този паметник именно в този си полуразрушен вид напълно оправдава названието „паметник”. Изграден в епохата на соца, в типичната стилистика на соца, целта му беше да служи на пропагандата на соца. 1300-годишнината от създаването на българската държава е само формалният повод за неговото построяване. Истинският му смисъл е да внушава триумфа на социалистическата ни държава, на социалистическия строй и на социалистическите идеали. Цялостната му стилистика, както и стилистиката на Бузлуджанската чиния, очевидно и безспорно доказват идейно-пропагандната им цел. Това е и една от основните характеристики на тоталитарната идеология и на изкуството от тоталитарната епоха – да обслужва пропагандата на тоталитарните идеи. Да се отрича това е равносилно да се отрича същността на тоталитаризма или да се отрича, че в България е съществувал тоталитаризъм. Тоталитарната държава не търпи изкуство, което не обслужва тоталитарната идеология. Ако изкуството не изпълнява тази функция, то е обвинявано, че е упадъчно, заклеймявано е, че е разложено и разложително. И в края на краищата е смазвано. Разбира се, има незначителни изключения, които повече потвърждават това правило. Тоталитарната държава подчинява изкуството на своите идеи и го използва като основен инструмент за тяхното пропагандиране. Ако не прави това, то тя не е тоталитарна. Ако днес някой отрича, че този вид монументи са издигнати с пропагандна цел, то такъв човек всъщност заявява, че българската държава в онази епоха е била безупречно демократична.

Това са фактите около този монумент. Днес българското общество е друго, Днес, макар и да има носталгици по тоталитаризма, те безспорно са нищожно малък процент, което се доказва и на всички избори, и в социологическите сондажи. Затова този паметник днес дразни огромна част от обществото ни. Но си има и свои защитници, на първо място сред които е неговият автор. Те носят от девет кладенци вода, за да доказват, че паметникът не е тоталитарен. В резултат – днес този паметник е обект на сблъсък, конфронтация и микровойна в обществото.

Затова мисля, че двете крайни и противоположни гледни точки и позиции спрямо паметника трябва да бъдат елиминирани и изключени, тъй като те бездруго са взаимно изключващи се. Неуместно беше и общинското решение за изграждане на стена около него – да скрием проблема и да си въобразим, че той не съществува.

В този полуразрушен вид паметникът е отблъскващ поради грозотата на разрухата. В предишния си вид беше отблъскващ поради тоталитарната си естетика.

Но, както казах в началото – най-важната функция на всеки паметник е паметта. Именно в този си вид този паметник е паметта на нашето общество – какво е било, какво се е случило после, как се е развивало, през какви перипетии е преминало. Паметта, но неподправена, неманипулирана, автентична, има основна функция както за личността, така и за обществото. Разрушената памет е катастрофа. Манипулираната памет е цинизъм. Подправената памет е примитивизъм. Маскираната памет е бутафория.

Затова намирам за най-разумно и правилно паметникът да бъде оставен в този му вид, именно като памет – такъв, какъвто е бил, и такъв, в какъвто се е превърнал.

И едното е памет, и другото е памет. Минали са 43 години от неговото построяване, изминали са 25 години от смяната на обществената система, която го е издигнала, ще изминат още толкова и още толкова години. Паметникът ще се променя, ще се променя също и  обществото. Сегашната конфронтация е очевидно доказателство, че ние не сме узрели нито да го премахнем, нито да го възстановим.

Да, грозен е! А концлагерите красиви ли са? Но не ги разрушаваме. Защото са памет. Паметта не бива да се разкрасява като застаряваща фолкзвезда. Обществото има нужда от автентична памет.

Разумното, компромисното, спокойното, неекстремното решение е около паметника да има ограда с оглед единствено пространството около него да бъде обезопасено. Нека пространството около него да бъде красиво, а той нека да е грозен.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПипо Делбоно и театърът против смъртта
Следваща статияПисмо до Христо Ботев