0
867

Нечакано нещастие

Петер Хандке © Jerry Bauer/Suhrkamp Verlag

Откъс от ранното произведение на Нобеловия лауреат за литература, издадено от „Блек Фламинго“, в превод на Владко Мурдаров.

В малък провинциален вестник съобщават за смъртта на 51-годишна жена, която се самоубила, като взела свръхдоза приспивателни. Това е майката на писателя Петер Хандке.
На погребението ѝ той изведнъж изпитва силна потребност да пише за нея, защото мисли, че знае много за майка си и за това как се е стигнало до смъртта ѝ, и разказът му ще бъде много по-верен от информацията на някой случаен репортер, който вероятно без мъка ще свърже този случай с някоя религиозна, индивидуална психологическа или социологическа таблица за тълкуване на сънищата.
Макар да си мисли в началото, че писането ще превърне спомена му в изречения, които ще създават впечатлението, че авторът им се е дистанцирал от случилото се, се оказва, че преживяването е съвсем различно. Споменът му причинява болка всеки ден.
Издателство „Блек Фламинго“ публикува този ранен текст на Нобеловия лауреат, който го представя като нараним човек, търсещ опора в своето творчество.

Петер Хандке е един от най-значителните съвременни австрийски автори, драматург, белетрист и поет, който има съществен принос за създаването на новата литературна класика. Добре познат в целия свят и с активната си гражданска позиция в защита на Сърбия и Милошевич, която предизвика вълна от полемики през годините. Написал е повече от десет романа, като се започне със „Стършелите“ и „Страхът на вратаря при единайсетметров наказателен удар“, над двайсет драми, сред които „Обругаване на публиката“ и „Каспар“, много новели като „Левачката“. Има много преводи от английски, френски и словенски, многобройни есета и литературна критика. Пише филмови сценарии, които режисира сам или заедно с Вим Вендерс.
Носител на Нобеловата награда за литература от 2019 г., както и на над двайсет авторитетни литературни и филмови награди и отличия, сред които са Герхард Хауптман, Фридрих Шилер, Георг Бюхнер, Франц Грилпарцер, Франц Кафка, Хенрик Ибсен, Голямата австрийска държавна награда за литература, наградата Вюрт за европейска литература.
От Петер Хандке на български са издадени новелите „Левачката“, „Бавно завръщане“, „Поуката на Сент Виктоар“, „Детска история“, романите „Кратко писмо за дълга раздяла“, „Дон Жуан (разказан от самия него)“, историята за деца „Луси в гората с онези неща“, сборниците с пиеси „Блус под земята“, „Игра на въпроси“, „Докато денят ви раздели“, „Хубавите дни от Аранхуес“ и др.

„Нечакано нещастие“, Петер Хандке, изд. Black Flamingo, 2020, превод от немски Владко Мурдаров

В рубриката РАЗНИ в неделния брой на каринтския „Вестник на народа“ пишеше следното:

„През нощта срещу събота една 51-годишна домакиня от А. (Община Г.) се е самоубила, като е взела свръхдоза приспивателни.“

Междувременно отминаха почти седем седмици, откакто моята майка е мъртва и аз искам да се заловя за работа, преди потребността да пиша за нея, която беше толкова силна на погребението, да се превърне в тъпо безмълвие, с което откликнах на съобщението за самоубийството. Да, да се залавям за работа: защото потребността да напиша нещо за майка си, колкото и неочаквана да изглежда, от друга страна, е толкова неопределена, че е необходимо да се напрегна да работя, за да не започна, както е типично за мен, да удрям постоянно на хартията една и съща буква от пишещата машина. Няма да имам полза само от подобна терапия с движение, тя ще ме направи само още по-пасивен и по-апатичен. Със същия успех бих могъл да замина – на път, по време на пътуване моята дрямка, лишена от мисъл, и мотаенето освен всичко друго по-малко биха ме дразнили.

От няколко седмици съм станал по-раздразнителен от обикновено, вече почти не може да се говори с мен, при безпорядък, студ и тишина се навеждам на земята за всяка прашинка и троха хляб. Понякога се учудвам, че неща, които държа, отдавна не са паднали от ръцете ми, толкова безчувствен се чувствам изведнъж при мисълта за това самоубийство. И въпреки това копнея за подобни моменти, защото тогава безразличието престава и мислите ми стават съвсем ясни. Това е ужас, при който отново се чувствам добре: най-накрая вече няма скука, тялото ми не се съпротивлява, няма напрягащи разстояния, времето тече, без да причинява болка.

Лошото в този момент би било съчувствието на друг човек, с поглед или дори с дума. Тогава веднага поглеждам настрани или проследявам устните му; защото ми е нужно усещането, че онова, което в момента преживявам, е необяснимо и не е непосредствено: само така ми се струва, че ужасът има смисъл и че е истински. Когато ме заговорят по темата, веднага ми става скучно и изведнъж всичко отново губи смисъл. И въпреки това аз разказвам от време на време, без да мисля, на хората за самоубийството на майка ми и се ядосвам, ако те си позволят да кажат нещо по въпроса. Бих предпочел тогава незабавно да ме разсеят или да се закачат за нещо с мен.

Както в последния филм с Джеймс Бонд, когато го питат дали противникът му, когото току-що е хвърлил през перилата на стълбището, е мъртъв, и той отговаря „Е, надявам се!“, и аз така бих се засмял облекчено. Изобщо не се трогвам от вицове за умиране и умрели, при тях дори се чувствам добре.

Моментите на ужас са винаги съвсем кратки, в тях човек изпитва усещането, че те не са истински и не са моменти на ужас. По-късно всичко отново се затваря и когато човек е в компания, опитва веднага да се отнесе особено отзивчиво към другите, сякаш те току-що не са били неучтиви към него.

Откакто, между другото, започнах да пиша, ми се струва, че тези състояния вече са отминали вероятно точно заради това, че се опитвам да ги опиша възможно най-точно. Докато ги описвам, започвам да си спомням за тях като за някакъв завършен период от моя живот, и стремежът да си ги припомня и да ги формулирам, изисква от мен да възприемам вече тези кратки сънища наяве от последните седмици като чужди. От време на време изпадах просто в някакви „особени състояния“: всекидневните представи за и без това за пореден път появяващи се повторения на някакви начални представи от години внезапно отстъпваха, а съзнанието причиняваше болка, беше станало изведнъж толкова пусто.

Това сега отмина, сега вече не съм в такива състояния. Когато пиша, ми е нужно да пиша за нещо минало, за нещо преживяно поне за времето, докато пиша. Занимавам се с писане както винаги механично и делово като машина за спомени и за формулировки. А пиша историята на майка ми веднъж, защото мисля, че знам за нея и за това как се е стигнало до смъртта ù повече от някой чужд репортер, който вероятно без мъка ще свърже този интересен случай на САМОУБИЙСТВО с някоя религиозна, индивидуална психологическа или социологическа таблица за тълкуване на сънищата. Пиша освен това и поради собствен интерес, защото се оживявам, когато имам какво да правя, и накрая, защото искам да представя това самоубийство също като някой външен интервюиращ, макар и по друг начин.

Разбира се, всички тези обяснения са съвсем случайни и могат да бъдат заместени с други, също така случайни. Просто имаше кратки моменти на крайно безмълвие и потребност да ги формулирам – това са същите поводи да пиша, както е ставало винаги.

Когато пристигнах за погребението, намерих в портмонето на майка ми бележка за изпратено писмо под номер 432. Тя ми беше изпратила във Франкфурт в препоръчано писмо копие от завещанието още петък вечер, преди да се прибере вкъщи и да вземе хапчетата. (Но защо ЕКСПРЕСНО?) В понеделник аз се озовах в същата пощенска станция, за да се обадя по телефона. Бяха минали два дни и половина след смъртта ù и аз видях пред пощенския служител жълтата ролка с етикетите за препоръчани писма: междувременно бяха изпратени девет други препоръчани писма, последният номер сега беше 442 и тази картина беше толкова подобна на числото, което помнех, че в първия момент се обърках и за момент всичко ми се стори невъзможно. Истински се оживих от желанието да разкажа на някого за това. Нали беше толкова светъл ден; имаше сняг; ядяхме супа с кнедли с дроб. „Всичко започва с…“ Ако започнех да разказвам така, всичко щеше да изглежда като измислено и нямаше да принуждавам слушателя или читателя да прояви лично съчувствие, а просто щях да му представя само една наистина фантастична история.

Всичко започва с това, че майка ми се е родила преди повече от петдесет години на същото място, където по-късно беше умряла. Онова, което било полезно в областта, тогава било собственост на църквата или на аристократите земевладелци. Една част от него била дадена под аренда на населението, което се състояло преди всичко от занаятчии и дребни селяни. Общо сиромашията била толкова голяма, че дребната собственост на земя се срещала много рядко. Практически властвало състояние като преди 1848 година, сякаш току-що било отменено формално крепостничеството. Дядо ми – той още е жив и днес е на осемдесет и шест години – бил дърводелец и обработвал паралелно с това с помощта на жена си няколко ниви и ливади, за които всяка година плащал лихви. Той е от словенски произход, роден незаконно, както били тогава повечето деца на дребните селяни, които, отдавна полово узрели, нямали средства да се оженят и да имат жилище, в което да създадат семейство. Неговата майка поне била дъщеря на един доста имотен селянин, при когото баща му живеел като ратай, макар да бил направил дете. Все пак майка му получила по този начин средства да си купят малък имот.

След поколения от безимотно крепостничество с попълнени с пропуски кръщелни свидетелства, родени и умрели в чужди стаи, без да оставят наследство, защото единствената им собственост бил празничният костюм, с който ги полагали в гроба, така дядо ми израснал като пръв в една среда, в която можел наистина да се чувства у дома, без да бъде търпян срещу свършената работа за деня.

В защита на икономическите основи на западния свят наскоро на икономическите страници на един вестник можеше да се прочете, че тази собственост била КОНКРЕТНА СВОБОДА. За моя дядо тогава, като пръв собственик на някакъв недвижим имот сред серия от безимотни и безправни това може би действително важало: да съзнава, че притежава нещо, било толкова радостно, че след като цели поколения били без желание, изведнъж у него се появило желанието да стане още по-свободен, а това означавало само да увеличи имота си, а за дядо ми в неговата ситуация това важало със сигурност.

Началната собственост била, разбира се, толкова малка, че човек трябвало да вложи цялата си сила, само за да може да я задържи. И така оставала единствената възможност на амбициозния дребен собственик да пести. Така моят дядо пестял, докато изгубил отново спестеното от инфлацията през двайсетте години. След това пак започнал да пести, не само като влагал парите, но потискал и собствените си потребности, а научил и децата си също да пестят; жена му, като жена, по рождение и без това не можела и да мечтае за нещо друго.

Той продължавал да пести, докато се появила нужда децата да бъдат приготвени за женитба или за професионално обучение. Изобщо не му хрумвало да използва спестеното предварително за тяхното ОБРАЗОВАНИЕ, а за образованието на дъщеря си особено, естествено, не се сещал. И в синовете му били така заложени вековните кошмари на безпаричието, те се разпръснали навсякъде така, че един от тях, който повече случайно, отколкото запланувано, получил свободно място в една гимназия, не издържал чуждото обкръжение и само след няколко дни през нощта минал четиресет километра пеш от областния град и се прибрал вкъщи и пред къщата – било събота, ден в който обикновено се чистели къщата и двора – веднага, без да каже дума започнал да мете двора; шумът от метлата призори бил достатъчен знак. Като дърводелец той станал много старателен и бил доволен от работата си.

Той и най-големият му брат скоро загинали по време на Втората световна война. Дядо ми междувременно продължавал да пести и отново изгубил спестеното по врече на безработицата през трийсетте години. Пестял, а това означавало: не пиел и не пушел, почти не помислял за игра на карти. Единствената игра, която си позволявал, било да поиграе в неделя, но и парите, които спечелвал при това – той играел толкова разумно, че почти винаги печелел – били пари за спестяване, позволявал си само понякога да подхвърли на децата си някоя малка монета от тях. След войната започнал отново да пести и след като получи пенсия от държавата, не е спрял да пести и досега.

Синът, който останал жив, все пак имал двайсет работници като дърводелец и нямал нужда да пести. Той инвестирал. А това означава също, че можел да пие и да играе. Това дори е задължително. За разлика от своя баща, който цял живот мълчал и се отказвал от всичко, той намерил начин поне да разговаря с хората като общински съветник, представител на една малка непозната партия, мечтаеща за велико бъдеще поради славно минало.

Да бъдеш роден при тези обстоятелства, това било по начало смъртоносно. Може обаче успокоително да се каже, че във всеки случай не можеш да имаш страх от бъдещето. Врачките на панаирите гледали на ръка сериозно само бъдещето на момчетата, при жените това бъдеще и без това било просто виц.

Нямало възможност, всичко било предвидено: кратък флирт, хихикане, кратко изумление, след това за пръв път чуждата, спокойна физиономия, с която започваш да свикваш, първите деца, малко работа в кухнята, от самото начало да не те чуват, сама все повече да не чуваш, разговори със самата себе си, след това болки в краката, разширени вени, не само мърморене на сън, рак на стомаха и накрая със смъртта предсказанието се сбъдвало. Нали така се наричали спирките в една детска игра, която местните момичета много играели: уморена – болна – тежко болна – мъртва.

Моята майка беше предпоследното от пет деца. В училище се оказало, че е умна, учителите ù пишели възможно най-добрите оценки, хвалели я за красивия почерк и след това годините в училище бързо отминали. Ученето се оказало само детска игра, било изпълнено задължението да учиш, а когато станала възрастна, това се оказало ненужно. Жените привиквали тогава да са вкъщи и се подготвяли за бъдещия семеен живот.

Не се плашела, освен от някакви същества в тъмното или в буря, топлината се редувала със студ, влагата със суша, спокойствието с неспокойствието.

Времето преминавало между църковните празници, шамарите за тайното ходене в танцова школа, завистта към братята, удоволствието от пеенето в хор. Онова, което инак се случвало по света, оставало загадка: не се четели вестници освен неделния вестник на епархията и в него специално – романът с продължение. Неделите, вареното телешко със сос от хрян, играта на карти, унизителното присъствие на жените, снимка на семейството с първия радиоапарат.

Майка ми била буйно същество, на снимките подпирала ръце на хълбоците или полагала ръка на рамото на по-малкия си брат. Смеела се постоянно и, изглежда, не знаела как да се държи инак.

Дъжд – слънце, вън – вътре: женските чувства били много зависими от времето, защото „вън“ означавало почти винаги само двора, а „вътре“ без изключение значело родната къща или собствената стая.

Климатът в тази област бил много променлив: студена зима и задушно лято, но при залез или дори само на сянка под листата човек започвал да трепери. Много дъжд; още от началото на септември често по цял ден имало влажна мъгла зад многото твърде малки прозорци, които и днес почти не се правят по-големи; по въжетата за пране се нижели дъждовни капки, жаби скачали в тъмното пред човека, комари, насекоми, нощни пеперуди имало дори през деня, под всяка дъска на дървената къща се криели червеи и дървеници; човек трябвало да свикне с тях, не било възможно инак. Рядко оставала без желания, но все пак била някак щастлива, често обаче била без желания и малко нещастна.

Не съществувала никаква възможност за сравнение с друга форма на живот, а и никаква потребност за това.

Всичко започнало с това, че майка ми изведнъж изпитала желание за нещо: искала да учи, защото при ученето преди, като дете, изпитвала някакво удовлетворение за самата себе си. Било така сякаш човек казва: „За пръв път да изпиташ желание и при това да го изговориш, да го изговаряш постоянно, и това постепенно ти става фикс идея.“ Майка ми разказваше, че „помолила“ дядо ми да може да учи нещо. Но това изобщо не можело да се обсъжда: движението на ръката било достатъчно желанието да бъде отхвърлено. Дядо ми махнал с ръка, това била немислимо.

Все пак сред населението било запазено някакво уважение пред свършените факти: бременността, войната, държавата, обичаите и смъртта. Когато майка ми просто си тръгнала от къщи на петнайсет или шестнайсет години и се научила да готви в един хотел край езерото, дядо ми изпълнил желанието ù, защото тя и без това вече си била тръгнала; освен това при готвенето можело да се научи нещо малко.

Но нямало просто никаква друга възможност: помагала при миенето на съдовете, станала камериерка, помощник-готвачка, главна готвачка. „Винаги ще се яде.“ На снимките ù тя е със зачервено лице, с лъщящи бузи, прегърната с първи плахи приятелки, които били увлечени от нея; ведрост със самочувствие: „Повече нищо не може да ми се случи!“, открито, пламенно желание за общуване.

Животът в града: къси рокли над коленете, обувки с високи токове, накъдрени коси и обеци, желание за безгрижен живот. Дори един престой в чужбина! Като камериерка в Шварцвалд имала много ПОКЛОННИЦИ, но не обърнала внимание на НИКОГО!Излизала вечер, танцувала, забавлявала се, била весела: страхът от сексуалността така бил прикрит: „Никой не ми харесваше“. Работата, забавленията: било ù тежко на сърцето, било ù леко на сърцето, Хитлер имал по радиото приятен глас.

Носталгията на онези, които не могат да си позволят нищо: върнала се обратно в хотела край езерото, „сега ще водя счетоводството“, похвални свидетелства:„Госпожица… се оказа… умела и възприемчива. Нейното старание и откритият ù ведър характер не ни затруднява… Напуснала е дома си по собствено желание.“ Разходки с лодки, цели нощи танци, никаква умора.

На 10 април 1938 година последвало немското „Да!“

„В 16 часа и 15 минути след триумфална обиколка по улиците на Клагенфурт пристигна Фюрерът под звуците на „Баденвайлер марш“. Възторгът на масите, изглежда, нямаше граници. Във Вьортерзее, останало вече без лед, се отразяваха хилядите знамена с пречупен кръст от курортите и почивните домове. Машините на стария райх и нашите местни самолети се състезаваха с облаците.“

В рекламите на вестниците се предлагали значки за гласуването и знамена от коприна или само от хартия. Футболните отбори след края на мача се разделяли с публиката с предписаното „Зиг хайл!“ На регистрационните номера на автомобилите „А“ било заменено с „D“. По радиото в 6.15 имало съобщения, в 6.35 – призив, 6.40 – гимнастика, 20.00 – концерт музика на Рихард Вагнер, до полунощ забавна и танцова музика от предавателя на Райха Кьонигсберг.

„Така трябва за изглежда избирателната ти бюлетина на 10 април: големият кръг под думата ДА трябва да бъде пресечен с ясни черти.“

Току-що освободени от затвора рецидивисти крадци се оправдавали, като твърдели, че въпросните неща, за които били обвинени, са ги купили в магазини, които, тъй като били на евреи, МЕЖДУВРЕМЕННО ВЕЧЕ ИЗОБЩО НЕ СЪЩЕСТВУВАЛИ.

Демонстрации с факелни шествия и празнични часове, снабдените с нови национални емблеми сгради се появявали на ПЪРВИТЕ СТРАНИЦИ и били поздравявани: горите и планинските върхове били УКРАСЕНИ: на местното население историческите събития били представяни чрез възстановки. „Бяхме доста развълнувани“, разказваше майка ми. За пръв път имало преживявания на общността. Дори делничната скука се изпълнила с празничност „до късните нощни часове“. Най-накрая се разкрила голямата взаимовръзка между необяснимото и чуждото: разкрила се връзката между тях и дори смущаващата автоматична работа добила смисъл като празнична. Движенията, които при това извършвала, се свързвали от това, че в съзнанието били извършвани едновременно с безбройни други движения в някакъв спортен ритъм – и така животът придобивал форма, в която тя се чувствала добре защитена и при това свободна.

Ритъмът определял живота – като ритуал. 
„Общата полза излиза пред собствената полза. Ангажираността към обществото излиза пред ангажираността към себе си.“ Така човек бил навсякъде вкъщи, вече не съществувала носталгия. Много адреси на гърба на снимките, за пръв път си набавила бележник (или го получила подарък); изведнъж толкова много хора ù станали познати и се случвали толкова много неща, че можело да ЗАБРАВИ нещо. Винаги била желала да се гордее с нещо и тъй като сега всичко, което правела, по някакъв начин било важно, тя наистина се гордеела не с нещо определено, била изобщо горда като поведение и като израз на някакво най-накрая постигнато чувство за живот. И не желаела да се откаже от тази плаха гордост.

Все още не се интересувала от политика: това което се разигравало пред очите ù,било всичко друго: маскарад, седмичен кинопреглед („Голямо актуално зрелище – Две седмици в звук!“), световен църковен празник. „Политиката“ била обаче нещо, което не можела да усети, нещо абстрактно, тоест не празник с костюми, не танц, не оркестър в носии, изобщо не нещо, което ставало ВИДИМО. Накъдето и да погледнела, имало изобилие, а какво била „политиката“ – дума, която не била понятие, защото още в учебниците, както всички политически понятия, била без всякаква връзка с нещо, което можело да се докосне с ръка, да е нещо реално. Била само ключова дума или ако трябвало да я опише картинно, тогава щяла да я подреди като символ без хора; потисничеството като верига или ток на ботуш, свободата като планински връх, икономическата система като успокоително пушещ фабричен комин или като лула в края на работния ден, а обществената система като стълбица с „император – крал – аристократ/ гражданин – селянин – дърводелец, тъкач – просяк – гробар“: игра, която, между другото, можело да се представи само в семействата с много деца на селяните, дърводелците и тъкачите…