Начало Филми Премиери Нещо като голямо нищо едновременно
Премиери

Нещо като голямо нищо едновременно

20546
„Всичко навсякъде наведнъж“

„Всичко навсякъде наведнъж“ е от филмите, които те карат да се чувстваш (евентуално) тъп – толкова много глупотевини на едно място и в същото време повсеместни венцехваления от страна на световната критика. Провокативният „Вавилон“ е номиниран само за музика, костюми и художник на продукцията, а „Всичко навсякъде наведнъж“ има единайсет (!) номинации за Оскар и десет за БАФТА – ако беше само американска лудост, еуфорията около втория пълнометражен филм на Дан Куан и Даниел Шайнерт може би щеше да е по-разбираемо поносима (но с награди от Норвегия, Ирландия, Великобритания и Канада, нещата вече „излизат от контрол“)…

Всичко

си има граници, особено добрият вкус. Ненаситният апетит в киното не е непременно недостатък, особено когато става дума за полета на въображението и свободното преминаване през жанровите „мултивселени“. Номерът е в дозирането и смисленото мултиплициране на съставките. В противен случай срещата между Мишел Гондри, Чарли Кауфман, Спайк Джоунзи и „Матрицата“ може да ти избухне в лицето, или – ако си по-дебелокож – в това на зрителя. Още с дебютния си филм „Швейцарско войниче“ (2016) Дан и Даниел дадоха заявка, че постмодерният пастиш не им е чужд. В перманентен конфликт с реализма, тази трагикомедия в сос „Джармъш“ с видимо удоволствие караше публиката да се чувства неловко, жонглираше с литературни и кинопрепратки, и едновременно с това се гмурваше дълбоко в екзистенциалната самота. Възможно е обаче да са били набедени в интелектуална елитарност и като резултат от „разкаянието“ им „Всичко навсякъде наведнъж“ се гмурва (не особено грациозно) в арогантната центрофуга на масовия вкус, замаскирана като пародия. Наистина е жалко как един филм, обсебен от главозамайващата безкрайност от възможности, се оказва едновременно неуправляем в хаоса на изобилието и конвенционално предсказуем в експлоатацията на клишетата.

„Всичко навсякъде наведнъж“

Навсякъде

може да открием зърно в плявата. При достатъчна самоотверженост и изтерзано търпение (филмът трае безкрайните 139 минути), отвъд възмущението от самоцелната формална нестабилност на фабулата и досадата от всички „смешки“ и бойни каскадни ефекти, в които авторите са намерили за необходимо да удавят зрителите, все още прозират някои доста смислени, чисто човешки мотиви. Като личната драма на всеки от членовете на това обикновено китайско семейство в САЩ: на майката, претоварена със задължения и загубила вкус към живота; на бащата, който се опитва да крепи дома и да спаси взаимоотношенията им; на дъщерята, объркана и отчуждена, ужасена от перспективата да повтори разочароващия път на майка си… Любопитна е идеята да подложиш на дисекция нещо необикновено голямо като цялата мултивселена (каквото и да означава това в реалистичен план), с цел разрешаването на един безкрайно малък (от общочовешка гледна точка) въпрос като екзистенциалната криза на една жена на средна възраст, заседнала в собствения си живот.

Не по-малко интересно е решението да превърнеш тази жена  (Мишел Йео се справя чудесно с ролята) в героиня с мисия, именно защото е най-лошото от своите превъплъщения, съществуващи във всички паралелните светове. А сцената от мълчаливата вселена с двата камъка е една от малкото компенсации за зрителското търпение… Всичко това обаче е затрупано доста надълбоко, под камари ритници, пръсти-кренвирши, „зашеметяващи“ фантастични притурки и френетични монтажни еквилибристики.

„Всичко навсякъде наведнъж“

Наведнъж

се преглъща трудно. Каквото и полусъкровище да е скрито в бейгъла, пардон – в сърцевината на сюжета, по време на изнемогващото му проследяване надделяват усещането за преситеност и обобщението, съответстващо на изопачената метафора за пластмасовото мърдащо око на челото на Евелин – кръстоска между бинди (индийската червена точка) и чакрата Аджна (третото око). Смесването на жанровете е интелектуално удоволствие, освен когато не се превърне в самоцел, а пародията е чудесен инструмент, освен когато не се окаже проява на лош вкус. Не, вече не е забавно.

Хубаво е сред номинираните за Оскар заглавия да има разнообразие. Но докато се чудите защо „На западния фронт нищо ниво“ (реж. Едуард Бергер) е едновременно в категориите за американски и чуждестранен филм (не че е първият такъв случай) и дали, въпреки безспорното си въздействие, щеше да бъде селектиран в девет категории (както и да получи 7 награди БАФТА от 14 номинации), ако не беше излязъл на екран в годината, когато избухна войната в Украйна, присъствието на „Всичко навсякъде наведнъж“ като кандидат за Оскар изглежда направо обидно (за „Топ Гън 2“ няма да отварям (отново) дума). Защото, при все критическите прехласвания относно „спиращо дъха писане, рядка комична интелигентност и всепоглъщаща жажда за творчество“, новият филм на Дан Куан и Даниел Шайнерт е просто „Много шум за нищо едновременно“. Утешително е, че на церемонията по връчване на наградите БАФТА го „наказаха“.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии