0
1744

Неяснота и обръщане назад

В. Говорков, 1949 г.

Налага се изводът, че политическата игра не е подчинена на принципните позиции на партиите, защото тези позиции се изменят в диаметрално противоположни посоки.

30 години след началото на прехода все още няма единодушие кога и дали той е приключил. За едни неговият край се свързваше с краха на двуполюсния модел и настъпилите трансформации в партийната система през 2001, за други с приемането на България за пълноправен член на ЕС на 1 януари 2007, за трети той продължава и до днес и не се знае кога ще приключи. Адаптацията на демократичните механизми към нашата политическа среда напомня на корабокрушение, причинено от продължителното плаване по бурно море с подводни течения. Етническият мир трайно се е установил подобно на гърне върху угаснал огън, но всички се питаме дали е угаснала илюзията, че той може отново да гори. Някога Желю Желев сравняваше демокрацията с птица с две крила – ляво и дясно. Днес тя постоянно се приземява, защото ту едното, ту другото крило отказва да лети. Всички вярваме, че можем да говорим свободно, а мисълта за нашата собствена свобода често се чувства окована във веригите на разсъдъка. Жадни сме за информация, а изпиваме на малки глътки само това, което ни се прецежда от политиците.

В първото десетилетие съществуваше поне някаква яснота относно идеологическото позициониране на основните политически играчи. СДС беше дясна формация, която защитаваше западната геополитическа ориентация и след трансформирането си в партия прие християндемократическата идеологическа идентичност. БСП беше първоначално антинатовски и изцяло проруски настроена, но след избора на Георги Първанов за президент поне на думи възприе евроатлантическите ценности. Войната на икономическите групировки през 90-те години се осъществи по времето на правителствата на БСП и ДПС и намери своето естествено продължение при кабинетите на Сакскобургготски и Станишев, за да затихне постепенно при ерата „Борисов” може би не само поради икономически и политически закономерности. Черно-бялото статукво между лява, дясна и етническа партия балансьор отдавна е разрушено. Навлизането на популизма не само релативизира, но и демонтира смисловите конотации на понятията за ляво и дясно. Другият проблем е, че също така е демонтирана институционалната конструкция на политическия процес. Във ВНС напускането на 39-е депутати беше прецедент, днес бойкотирането на кворума е парламентарна практика. След падането на комунизма основната цел беше да се изгради функционираща демокрация. Днес за големите политически сили функциониращата демокрация не представлява ценност сама по себе си. За да се открои развитието на дадена тенденция в политическия процес, съществува само един легитимен аналитичен инструмент: доверието в публичната информация относно действията и решенията на партиите и политиците. Задкулисието е антоним на публичността в лексикален и в институционално-нормативен смисъл. Същевременно се конституира цяла поредица от политически ситуации, които имат статута на институционален нонсенс. Тази верига предпоставя потенциално занижено равнище на аналитична интерпретация, което в момента е завладяло сериозните медии в България и е станало възможно поради дефицита на публичност. Ето няколко емпирични примера:

Опрощаването на дълговете на Главното мюфтийство беше на път да се реализира с приетите на първо четене промени в Закона за вероизповеданията. Публичната интерпретация на този акт беше аргументирана с опазването на етническия мир. Обществената реакция предпостави ревизията на първоначалната позиция на ГЕРБ и се очаква на второ четене да се върви само към разсрочване на задълженията. Темата за етническия мир е клише, което се използва от ДПС като инструмент за натиск за канализиране на партийните интереси. В края на миналия век тя беше актуална на фона на процесите в разпадащата се Югославия. Поне на теория мирният преход в България отдавна е завършен. Същевременно партията, която най-ревностно декларира, че отстоява евроатлантическите ценности, проблематизира именно съществуването на етническия мир, като артикулира послания за неговото опазване. Зад тези послания винаги стои конкретно политическо искане, което най-често бива удовлетворено. Никой не отговаря на болезнения въпрос какво би се случило при обратния сценарий. Да предположим, че дълговете на мюфтийството не бъдат нито опростени, нито разсрочени. Тогава югославски сценарий ли ни очаква? Наистина, интересен и неудобен въпрос с още по-интересен и неудобен отговор. По-същественото е, че съмненията за сделка между ГЕРБ и ДПС остават и там намирисва на задкулисие.

Вторият пример е злоупотребата с кворума и правилата на играта. БСП напусна парламента с исканията си за избор на нов състав на ЦИК, за отмяна на измененията на Изборния кодекс за преференциите, машинното гласуване, мнозинството, с което се вземат решенията в избирателните комисии и реда за тяхната обжалваемост. Очертава се казус, пряко свързан с корелацията между прозрачността на политическия процес и противодействието на нормите на неофициалните договорки. Натрупват се различни проблематични моменти: засега изглежда, че ще бъдат удовлетворени само първите две искания на БСП. Означава ли това, че тя няма да се върне в парламента до края на неговия мандат? При такъв сценарий до каква степен ще бъдат легитимни неговите решения? Формалистичният отговор гласи, че при наличието на кворум законодателният орган функционира нормално и не се очертава парламентарна криза. Обаче отсъствието на опозицията от пленарната зала превръща НС в институция, която взема решенията си почти без дебати и в известна степен напомня на времената на Тодор Живков. През 90-те години подобен сценарий щеше да бъде недопустим, защото ролята на опозицията е на основен фактор в демократичния процес. Легитимираната от ГЕРБ порочна антиинституционална практика охотно се репродуцира от БСП, но сега столетницата не затруднява, а даже улеснява работата на управляващите. Ако ГЕРБ и БСП устоят докрай на настоящите си позиции относно Изборния кодекс, в следващите две години левите избиратели няма да имат политическо представителство в НС. От гледна точка на безпринципността и непостоянството последният сценарий е малко вероятен. Разбира се, заплетеният пъзел не свършва дотук. ГЕРБ проявява специфичен тип непредвидимост, която го отличава от устойчивия модел на артикулиране и реализация на политическите позиции от първото десетилетие на прехода. Тя се изразява в трасирането на непопулярна идея и непосредствения отказ от нея вследствие на негативните реакции на публиката. Това е видно и от посочения пример със Закона за вероизповеданията, и от променливата позиция на партията във връзка с поправките в Изборния кодекс. Тук отново идентифицираме проблемните области, свързани с нормативността и задкулисието. В средата на февруари ГЕРБ защитаваше високия праг на преференцията и получи подкрепата на ДПС. Тогава Цветан Цветанов призна за политическа договорка с движението в името на стабилността. На 6 март НС единодушно отхвърли ветото на президента, което включваше и текстовете за преференциите. На 15 март с изменение на съответно потвърдените с отхвърлянето на ветото изменения се тръгна към възстановяване на старото положение, а ДПС даде подкрепата си за текстове, на които най-остро се противопоставяше в дебатите само преди един месец. Точно тук аналитичният инструментариум, който изследва процесите на повърхността, се оказва безпомощен и престава да функционира. Налага се изводът, че политическата игра не е подчинена на принципните позиции на партиите, защото тези позиции се изменят в диаметрално противоположни посоки.

Историята на взаимодействието между ГЕРБ и ДПС в настоящия парламент датира далеч преди поправките в Изборния кодекс и в Закона за вероизповеданията. В тази верига влизат и приетите закони за финансирането на медиите и за защита на личните данни. Извън юридическата проблематика следва да се обърне внимание на активната роля на Делян Пеевски в това законотворчество. Азбучна истина е, че свободата на словото е основополагащ принцип на демокрацията. Нейното установяване беше първата задача в началото на прехода. Постпреходът роди нормативни регулации по посока на нейното ограничаване, инициирани от основната либерална политическа формация и подкрепени от управляващата дясна партия. Демократичният фундамент изглежда застрашен, защото 30 години след началото на прехода се връщаме там, където започнахме – говорим за свободни избори и свободно слово. Това е един от резултатите от функционирането на днешната демократична политическа система в България. Това сочи анализът на политико-институционалната нормативност. Какво се крие зад нея, е въпрос от друг порядък.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статия„Лято“: залези и ленинградски рок
Следваща статияМитът за Русия „освободителката“