Начало Идеи Не ви познавам
Идеи

Не ви познавам

Теодора Димова
20.03.2023
3797

Откъс от новия роман на известната ни писателка, издаден от „Сиела“

Съдбите на героините от романа „Поразените“ на Теодора Димова, появил се през 2019 г., отекват и в тази книга, която е своеобразно продължение на разказа за отровеното от миналото настояще. В „Не ви познавам“ Александра ще трябва да се изправи пред видоизменения кървав терор, който деветосептемврийските събития от миналото са завещали на цялото българско общество.  

Каква е съдбата на човека на изкуството, заплашен от силните на деня? И от сенките на режима, който сякаш не си е отишъл. Децата и внуците на палачите продължават да бъдат палачи, децата и внуците на жертвите продължават да бъдат жертви. Прочитът на историята отново е подчинен на прогнила координатна система. Пандемията от ковид, войната в Украйна, политическата криза в България – актуалните събития от близките години се оглеждат в романа.

Теодора Димова изобличава изкривяването на „паметта за истината“ и времето и напомня, че непознаването на миналото ни осъжда да живеем в „унизителния свят на лъжата“.

Теодора Димова е авторка е на девет пиеси и на четири книги с есета. Написала е романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус“ и повестта „Първият рожден ден“. През 2007 г. „Майките“ спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. „Поразените“ (2019) e Роман на годината на НДФ „13 века България“, спечели наградата за проза „Перото“ и „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга. През 2022 г. „Поразените“ получи новоучредената френска литературна награда Фрагонар. През 2023 г. Теодора Димова стана носител на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

„Не ви познавам“, Теодора Димова, издателство „Сиела“, 2023 г.

Отиде в „Коста“ двайсет минути по-рано.
Спомни си, че изпита леко учудване, защото необичайно за този ранен час в празничния ден кафенето беше вече пълно, на всяка маса имаше по един човек, явно подранил за среща като нея. Александра отиде до бара, поръча си кафе и си набеляза масата на един възрастен господин, който ужким се канеше да става. Попита го дали може да седне, господинът направи любезен жест с ръка и ѝ се усмихна. Масата беше близо до входа, гледаше към улица „Кракра“, Александра се наслади на френските прозорци, големи и чисти, през които светлината струеше, на приятните и необичайни съчетания на цветовете на креслата, на виртуозното разпределение на пространството, така че всяка от масите беше отделена от останалите и в същото време беше част от цялото. Тя се разположи в креслото срещу възрастния господин и с наслада побърза да отпие първата глътка от късото италианско кафе, на което „Коста“ дължеше славата и притегателната си сила. И сега, докато стоеше загледана в розите на реставрирания розариум в Борисовата, докато не успяваше да се откъсне от небесния им аромат, тя ясно си спомни физическото, детинско удоволствие, което изпита от обстановката в „Коста“, от ароматното кафе, от прозрачната светлина навън, от приветливата усмивка на възрастния господин срещу нея. Спомни си още как извади телефона си и точно се канеше да забие поглед в дисплея, за да проследи последните съобщения около трагичната смърт на художника К. К., когато възрастният господин ненадейно каза: казвам се Симеон, а вие? Александра го погледна стреснато, но топлият му тембър я предразположи и тя да си каже името, да се включи в предлагания разговор, който нямаше да я ангажира с нищо, само щеше да разведри настроението ѝ, прекършено от новините за К. К. Съдбата ви насочи към моята маса, поде господинът, защото не чакам никого и ще ми е много по-приятно да си доизпия кафето във вашата компания. Александра се усмихна, не намери с какво друго да му отвърне, господинът говореше тъй естествено, възпитано, любезно. Какво мислите за съдбата, усещате ли, когато тя се намесва в живота ви?, попита я той, очите му бяха лазурни като изумруди, заобиколени от тънки бръчици, прилича на елф или на ангел, помисли си Александра, озадачена не толкова от въпроса му, колкото от интензивното, необятно синьо на очите му, които я изтръгнаха от собствения ѝ скафандър и изостриха изведнъж интереса ѝ към внезапния събеседник. Беше от хората, които колкото повече остаряват, толкова по-красиви изглеждат. От чертите на лицето му се излъчваше умиротворена и ведра лъчезарност, Александра отново, без да иска, му се усмихна.

Въпросът е тъй необичаен, никой не ме е питал подобно нещо, дори аз самата не съм си го задавала, отвърна тя и се подвоуми как да продължи. Случващото се просто се случва, ако го наречем съдба, е съдба, ако му дадем друго име, е друго, ако не му дадем име, просто е самият живот, чу се да отговаря тя.

Симеон кимна замислено, забарабани с пръстите на ръката си по масата, започна да говори така, като че ли някои неща казваше на нея, а други на себе си. Все едно отдавна я познаваше, говореше ѝ доверчиво и тихо, все едно отдавна бяха приятели. Животът ни е богат на какви ли не случки, разговори и срещи с хора, започна той, за които най-често забравяме, други се изтриват, докато спим, за да освободят място за новия ден с неговите предизвикателства, които пак бързо ще забравим. Малко са нещата, които помним от миналото – откъслечни думи, изрази, изражение, жест, обстановка. Много повече помним от книгите, които четем, отколкото от хората, с които се срещаме. Понякога, провокирани от нещо странично, в паметта ни се връщат спомени, думи, казани отдавна, но съхранили се нейде дълбоко в очакване лъчът на паметта ни да попадне върху тях и ние да ги открием непокътнати. Александра се беше отдала на напевния му, монотонен глас, не смееше да му отговори, за да не прекъсне бисерната нишка, по която течеше мисълта му. Погледът му беше насочен към нея, но като че ли виждаше отвъд нея. Сигурно същото ще се случи и с тази наша среща, защото ние едва ли ще се видим друг път. Скоро ще дойдат хората, които вие, Александра, очаквате…
Аз съм се уговорила само с един човек, прекъсна го тя изнервено.
Ще дойдат двама, повелително кимна той с глава, ще си кажете важни неща, които ще изтласкат встрани нашия разговор. Но в критичен миг, именно в един миг, ще си спомните думите ми. Защото във всеки живот е неизбежно да има критични мигове. Това също е интересно – ние никога не си представяме нещо драматично в нашето бъдеще, най-често си го представяме спокойно и под контрол. Но ако беше така, животът на всички ни щеше да бъде еднакъв. Най-невъзможно е да си представим нещастието, което предстои. Никой от тези, които на 11 септември са отивали в Световния търговски център, не е помислял, че в сградите ще се разбият самолети. Но знаете ли, че конете например могат да предугадят злополуката 70 метра преди да са се натъкнали на нея. Притежават сетиво, което ние сме изгубили. Не искам да ви плаша, просто виждам, че сте умна и чувствителна, а край хора като вас съдбата не минава мимоходом, тя като че ли си подбира точно такива, за да се спре, за да ви подложи на изпитание.

Такива като мен? Аз каква съм? Какво имате предвид? Помислих си, че ще кажете, че конете имат сетиво, което вие, хората, сте изгубили, едва изрече Александра. Кой сте вие, какъв сте? За какво избира съдбата точно такива хора като мен?

Той се засмя весело на лавината от въпроси, все едно се чудеше на кой точно да отговори, и след малко продължи – вие сте от хората, които мислят, че сами определят живота си, че той е в собствените им ръце, а той нерядко е в ръцете на някого, когото дори не познаваме.
Както животът на жертвата е в ръцете на убиеца ѝ?
Да, например това.
Александра отвори уста, като че ли искаше да каже нещо, но реши да го премълчи и се получи неловка пауза.
Искам да кажа, продължи събеседникът ѝ, човек среща друг човек и животът му се преобръща изведнъж. Някои срещи между хората са като взрив, изтръгват скритото и го правят явно, правят важното маловажно, препятствията, които мислим, че сме преодолели, се появяват отново, само че още по-трудно преодолими.
Нещо конкретно ли имате предвид, господине? Александра искаше да прекъсне задаващата се, както тя си помисли, старческа логорея, примесена с житейски напътствия.
Чували ли сте израза рикащ лъв?
Да, чела съм го по-скоро, мисля, че беше в Библията.
Точно така, ние сме заобиколени от изкушенията като от рикащи лъвове, това има предвид апостол Петър. Изкушенията са тези, чрез които най-много се разкрива същността ни.
Да, може би сте прав.
И защото никой не е научен как да се бори, обикновено изкушенията взимат връх. Колкото повече ги отхвърляме, толкова по-слаби ставаме за тях и толкова повече те ни превземат.
Никога не съм си давала сметка за това, замислено отвърна Александра.
Най-важното е да оставаме спокойни пред конкретното изпитание, бавно да се отдалечаваме, да го оставяме зад гърба си, да не му обръщаме внимание. Бих се радвал да имате предвид тези мои думи, когато се почувствате слаба и безпомощна.
Но нали знаете, че съветите, особено непоисканите, за нищо не служат и не се помнят дълго.
За съжаление, съм живял достатъчно, за да го зная добре. Но това е единственото, което мога да направя за вас, за да ви предпазя.
Да ме предпазите от какво?
От живота, от рикащите лъвове в пустинята, мъчно ми е за чувствителните и крехки хора като вас.
Вие на всеки крехък и чувствителен човек ли казвате рецептата си срещу лъвове?
По лицето му се изписа тъга от ироничната ѝ забележка, той се накани да става. Беше ми приятно, благодаря ви, каза той, очите му изпълниха пространството със синева, той се изправи с лекота, кимна и се насочи към изхода на кафенето, беше висок на ръст, снажен, все още привлекателен мъж. Александра изпита остро чувство на вина, едва се стърпя да не тръгне след него, да му каже някакви думи на извинение, господине, не исках да ви огорча, простете ми, съжалявам. Но остана на мястото си, взе телефона си, включи се в социалните мрежи, виртуалното пространство я погълна и заличи спомена ѝ за чудатия господин…

Теодора Димова
20.03.2023

Свързани статии

Още от автора