0
3386

Не всеки феникс възкръсва от пепелта

„Х-Мен: Тъмния феникс“

Комикс поредицата за мутантите на Marvel освен с 55-годишна история може да се похвали с трудно обозримо количество персонажи и сценарни ситуации (в това число и паралелни вселени) през различните десетилетия от 1963 г. до наши дни, както и с голям брой автори и художници, чието въображение е било водещо в творческия процес на издаваните броеве. „Колкото повече, толкова повече“ – хаосът едва ли е правел впечатление на читателите. После киното поема щафетата и комиксите се оказват твърде изобилен материал за филмова поредица, която ненаситно заимства, герои, сюжетни линии и фабулни конструкции в постепенно ескалиращ сценарен безпорядък. Всеки един от седемте филма, създадени от 2000 г. насам, би могъл да съществува като самостоятелен проект, но претенцията да е част от кинопоредица изисква последователност, съобразяване и спазване на логика, които окончателно са взривени с премиерата на „Х-Мен: Тъмния феникс“.

През 2000 г. режисьорът с два трилъра зад гърба си Брайън Сингър се заема с кинодебюта на отбора Х-Мен и три години по-късно продължава успешно начинанието. Когато идва ред за „заключение“ на замисъла на тази поредица от съдби и събития от Х-вселената, Сингър предпочита да възроди Супермен и режисьорският стол е освободен за създателя на екшън комедии Брет Ратнър. Присъединява се нов сценарист и случайно или не „Х-Мен: Последният сблъсък“ (2006) дава всички признаци, че става дума за край на трилогия (не на последно място и поради „обезсилване“ или смърт на голяма част от основните действащи лица). Към някои важни сюжетни елементи, заложени във фабулата на този филм, ще се върнем по-късно, а наблягането на режисьорската смяна е заради своеобразен „рикошет“, който се получава след осем години.

„Х-Мен: Тъмния феникс“

Така Х-мен изглеждат „отметнати“. Появява се и spin off за най-успешния екранен персонаж – Върколака. Но през 2011 г. от Twentieth Century Fox размислят и слагат началото на нова трилогия с чисто нови актьори, които да ни върнат във времето „преди“ (всички прилики със Star Wars са случайни). Режисурата на „Х-Мен: Първа вълна“ е поверена на Матю Вон, по онова време жанрово разконцентриран между гангстерската драма („Лейър Кейк“), приказката („Звезден прах“) и неприличната екшън комедия („Шут в г*за!“). Три години по-късно Брайън Сингър се завръща триумфално с „Дни на отминалото бъдеще“ и индиректно демонстрира, че след него и преди завръщането му „нищо не се е случило“ („рикошетът“, за който стана дума по-горе). Ефектът е постигнат благодарение на едно пътуване в миналото, което променя хода на събитията и „омаловажава“ трагичните елементи от края на първата трилогия, според които Джийн Грей, Циклоп и Професор Х (поне донякъде) са мъртви, а Мистик, Магнито и Плевел вече не са мутанти. Оттук нататък всичко е позволено. Другият принос на втория филм от втората трилогия е ентусиазираното сноване напред назад във времето (между 1973 г. и момент след събитията от „Последният сблъсък“), което позволява едновременното участие на „старите“ и „новите“ актьори. Така най-добрият филм от екранната биография на Х-Мен създава и предпоставки за тотален хаос в „преди“, „сега“ и „след това“, що се отнася до сюжетни линии, появата на нови персонажи (или нови актьори за „подмладяването“ на героите) и развоя на взаимоотношенията между различните действащи лица. Професор Х и Магнито са щастливото изключение: в началото на всеки филм те почти винаги са скарани и по някое време сформират неохотен екип.

Както стана дума, след „Дни на отминалото бъдеще“ всичко е позволено. С това обстоятелство не прекалява „X-Мен: Апокалипсис“ (2016) на Брайън Сингър – логичният залез, пардон завършек, на втората трилогия, но определено злоупотребява „изтърсакът“ „Х-Мен: Тъмния феникс“. Ще кажете, че става дума за нов spin off, но във „Х-Мен началото: Върколак“ не участваха всички налични мутанти, да не говорим, че сюжетът не влизаше в противоречие с биографични елементи, вече заявени в някой от основните филми – или може би и това е част от промяната?! Например, че в бъдещето Джийн Грей изненадва всички, като се превръща в Тъмния феникс след „възкръсване“ (според „Последният сблъсък“), а после се оказва, че тя вече е била Феникса още в младежките си години, поради „поглъщането“ на извънземна сила (според „Тъмния феникс“) може да е „недоразумение“ от трансформирания ход на събитията, но когато за пръв път става дума за детството на Джийн Грей и Професора посещава дома ѝ заедно с Магнито, родителите ѝ са съвсем живи (според „Последният сблъсък“), а сега внезапно се оказва, че Чарлс Ксавие се запознава с малката Джийн след катастрофата с родителите ѝ… И това далеч не е единственото разминаване (или „незнание“), произтичащо от сценария на „Х-Мен: Тъмния феникс“.

„Х-Мен: Тъмния феникс“

Действието се развива през 1992 г., т.е. във времето „между“, що се отнася до първата и втората трилогия (а междувременно „Логан“ (2017) е погребал Професор Х и Върколака, но това става в едно много далечно или паралелно бъдеще и не влиза в сметките). Та през 1992 г. Чарлс Ксавие поддържа връзки на най-високо държавно ниво (въпреки че в следващите години (т.е. в първия „Х-Мен“) пак се оказва мутант „извън закона“) и в същото време го виждаме отново много виновен за намесата в менталното състояние на Джийн (както беше в „Последният сблъсък“), но този път вместо Върколака, „конско“ му чете Звяра. Фабулните повторения са досадни, както и перманентните сюжетни измъквания като това, че щом някой Х-Мен се разбунтува срещу правилата, той задължително „тича“ за съвет при Магнито и/или се присъединява към неговото Братство. Но ако те не ви правят впечатление, какво ще кажете за факта, че Рейвън умира през 1992 г., а всъщност си е съвсем жива за началото на киносагата, ситуирано в някакво бъдеще?!… А, да, Брайън Сингър „прероди“ времевия континуум… Той, разбира се, не се забърква с епизод 7, а режисурата е поверена на дебютанта зад камерата Саймън Кинбърг, съсценарист на епизоди 3 (каква амнезия, а?!), 5, 6 и 7.

Не е важно дали е част от поредица, или единичен филм – и в двата случая на „Х-Мен: Тъмния феникс“ му липсва въображение. След като през 2006 г. се стигна до мумия и древноегипетски сили, а през 2014 г. имаше терминаторстване във времето, ето че най-новият претендент за Х-поредицата излезе с Х-джета в Космоса и докара на Земята извънземни… Можем само да се надяваме, че това не е началото на нова трилогия!

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСледите на паметта
Следваща статияЯна Дешкова след 16 години