0
773

Не е важен бюджетът, важни са идеите

С Педро Гаданьо разговаря Данислава Делчева.

Педро Гаданьо, фотография Яна Лозева

Педро Гаданьо е архитект и куратор, чиито визии често се превръщат в проекти. Доскоро той оглавява архитектурния отдел на МоМа в Ню Йорк, а сега се е върнал в родния Лисабон, за да застане начело на новият МААТ – Музей за изкуство, архитектура и технологии. Той изнесе лекция в УАСГ по покана на Посолството на Португалия в България и Instituto Camões. Между плановете за музея, обиколките по света и кураторството, Педро води и архитектурен блог – Shrapnel Contemporary. Откъде започва архитектурата и накъде ще върви тепърва? Португалецът разказва.

За вас архитектурата е много повече съдържание, идеи и практика, отколкото форми, предмети и сгради. Какво стои зад това разбиране?

Често забравяме, че архитектурата е първото от изкуствата, защото е била пространственото подреждане на редица елементи. Не само на сгради като цяло, но и на скулптурни части, колони. Много късно изкуството се превръща в самостоятелна единица, отделно от архитектурата. И в този смисъл ние наистина забравяме, че архитектурата е майката на всички изкуства, така че тя е по същество свързана с изразяването на духа на времето. Ако пропуснем това, тогава архитектурата вече не е онова, което е била винаги, а се превръща само в  конструкция. Тази дискусия я водим непрекъснато в Португалия, още от студентските ни години: „Това архитектура ли е, или не?“ Като на шега се разхождахме из града и посочвахме – това е архитектура, това не е. Да построиш сграда не означава, че това е архитектура. Архитектурата е култура, дискурс, конструкция на идеи, история. И е дисциплина – нещо, което учиш с историческия му произход, различните езици, които са били изследвани във времето, за да изразят тези идеи.

Как оценявате архитектурната ситуация в Португалия?

В Португалия това беше съвсем ясно, защото много години не архитектите строяха сгради, а инженерите. Естествено те нямаха културния контекст, така че през 70-те градовете в Португалия се разраснаха в покрайнините с много нискокачествено градоустройство. Това беше ужасно. Сега смятам, че в Португалия би трябвало да има план за срутване, с който да се идентифицира всяка сграда, която трябва да бъде разрушена. Защото това е естетическа язва, която разрушава ценността на страната. И ако хората започнат да мислят по този начин, веднага ще установят, че стойността на архитектурата е фундаментална. Барселона стана толкова туристическа на първо място заради голямата архитектурна традиция, заради Гауди и други барселонски модернисти и предшественици на модернизма. А красивите градове привличат туристите. Общо взето това може да води до определени проблеми, но е също и от голямо значение за града. Хората все още искат да видят Барселона, както и Париж, Ню Йорк, Лисабон, Лондон – защото имат силна архитектурна история.

MAAT в Лисабон ©designboom

А какво да предприемат градовете, които нямат толкова дълбока архитектурна традиция, като София например?

Това е нещо, което усещам и в София, още докато се разхождам из центъра – тази смесица от стилове и исторически периоди придава собствено усещане за история. Това е нещо много красиво и може би вие се нуждаете от чужд поглед, за да го оцените. София е град с огромен потенциал, който идва именно от архитектурното му минало. Различните периоди и политически ситуации са оставили своите отпечатъци върху града. Надявам се противоречивите времена също да са го направили. Това не е лоша архитектура, ще е нещо смислено след 10-20-50 години.

В България е все още трудно архитектурата да бъде припозната като носител на промяна. Какви са пречките пред едно ново мислене, според което архитектурата осъзнато влияе на личните и обществените ни животи?

Това е характерно оплакване и в други градове. Мисля, че архитектурата като професия е пренебрежителна към себе си. Архитектите винаги мислят, че нищо не могат да променят и че вече не са важни. Отчасти е вярно, но също така те сами не се поставят в позиция да установят по-голяма власт върху това, което трябва да бъде изградено. Поради икономически причини често виждам архитекти, които падат в този капан да правят всичко, което клиентът поиска, защото се страхуват да не си изгубят работата, или понеже някой друг ще го свърши, ако се откажат. Така те правят компромиси и губят визията за важността на архитектурата. Затова архитектите са първите, които трябва да свършат на лично ниво тази работа със своите клиенти. Да имат нещо като образователен дискурс, който да е смел, дързък и амбициозен и наистина да бъде убедителен за клиентите – че трябва да има визия зад това, което се строи, а не да е само посредствено доставяне на функционални услуги и икономическа рационалност. Защото сградите ще съществуват 50-100 години и после могат да се превърнат в символ на този исторически период. Така че става въпрос за нужди и за обучение от какво се нуждаем. Някой наскоро каза, че архитектите са като шофьори, защото трябва да ни закарат там, където искаме, а не там, където те искат да отидат. Това беше през погледа на клиента, естествено. И аз казах: „Не, те не са като шофьорите, защото шофьорите не създават култура и не оставят отпечатък в културата на една страна“. Да смесваме тези две категории е опасно и неправилно мислене и е именно изгубване на перспективата какво представлява архитектурата на ценностно ниво.

Какво обаче остава за градовете, които са извън кръга на големите?

О, могат да бъдат част от това, но също така – да  имат и местна култура и архитектура, които да се възползват от този ефект, дори директно. Ако политиците го разберат и открият местните таланти, могат да им дадат възможности да построят интересни сгради.

Реалистично ли е това в нашия контекст? Има ли подобни добри примери?

Трябва да кажа, че съм виждал такъв случай, особено в посткомунистическа Европа. Държавата, в която възможностите за младите архитекти са невероятни, е Естония. Там не само има музей, посветен на архитектурата, което е доста рядко в тази част на света, но поради политическата промяна след 1989 г. те минават към много млади политици, които пък внасят млади архитекти и дизайнери. Като се разхождаш в Естония, виждаш висококачествена архитектура навсякъде. Невероятно е, случва се в страна, която е малка, не е имала нищо и изведнъж преди 20 години те създават толкова много качествена архитектура, просто защото са дали възможност на младите архитекти да изиграят роля в конструирането на всички необходими тогава съоръжения. Това е добър пример. Хърватия също има много важна архитектурна сцена, защото вече е имало традиция, може би и история в развитието на архитектурата. Виждам, че тук не е така. Има красиви сгради и традиция, която трябва да бъде подкрепена, за да се появи нещо интересно.

Как се постига подобна подкрепа?

Интересът, който виждам тук – покрай лекцията и към това, което казвам, е крайно положителен. Защото има места, където хората просто биха си казали: „А, още един архитект минава оттук“. Мисля, че има загриженост и критичен поглед. На други места може изобщо да не забележиш подобни неща. А тук хората забелязват. Виждам лицата на хората, когато задават въпроси – те са сурови, в смисъл, че оценяват. И ако си критичен, това е първата стъпка, която подсказва, че нещата трябва да се променят. После са политическите и икономическите условия. Затова действието трябва да е отдолу нагоре – може би млади независими организации трябва да си говорят и да създават работа помежду си.

Вие в такава среда ли започнахте кариерата си?

Аз като архитект започнах с дизайна на малки галерии и артпространства, движех се в културния сектор, докато не израснах до по-голям мащаб. Двата големи проекта, които направих, бяха артцентър за една фондация и дирекция на една културна асоциация. Хората трябва да аранжират пространство, за да подредят изложба. И тъй като архитектите са близо до дизайнерите и художниците, това може да подсили развитието им и да ги доведе до позиция, в която да могат да създадат нещо по-важно. Ако си млад архитект, не започваш с построяване на националния музей. Много рядко се случва като при Ренцо Пиано и Ричард Роджърс с Центъра „Помпиду“ в Париж. Те са изключение – били са на по 28-29 години, когато са го построили. Имало е международен конкурс, който са спечелили. Франк Гери, когато е построил Музея Гугенхайм – Билбао, е бил около 70-годишен, не изглежда като да е бил млад архитект…

Според вас архитектите трябва да дестабилизират системата на консумация. Как може да стане това и какви са връзките между архитектурата и консумеризма?

Факт е, че архитектурата се превръща в икономически продукт. И ако си чел Валтер Бенямин, знаеш, че трябва да си критичен към системата. Тоест, трябва да представиш елементи, които да разбиват очакванията на клиентите, че ще получат точно и само това, което искат. Това е много деликатна и коварна дейност. А въпросната дестабилизация може да стане и чрез културни занимания – куриране, осъществяване на изложби, където показваш идеите зад проектите, предлагаш критика за влиянието на тези проекти и т.н. А бидейки критичен, ти продължаваш да се опитваш да правиш тези проекти. Това е нещо, което преди казвах често – трябва да захапеш ръката, която те храни. Много е трудно да го направиш, но все пак е важно да добавиш това отношение, което по някакъв начин е политическо. Причината да направя първата изложба в МоМа – 9+1 начина да бъдеш политичен, е, че исках да покажа различни пътища, по които можеш да бъдеш политичен. Може едновременно да съчетаеш естетическото предназначение и политическите намерения и това са най-успешните проекти. Не става дума само за политика, социално благоденствие или това да си добър към общността си, но и да имаш естетически послания в рамките на проекта. Мисля, че винаги има фина комбинация, от една страна, между естетическите нужди на архитектурата, които са свързани с напредъка и създаването на иновации, и от друга – това политическо съдържание, което предлага алтернативни визии на обществото, алтернативни модели на жилищно строителство, културни среди, които са срещу мейнстрийма и т.н.

Добър пример са френските архитекти Лакатон и Васал. Кметът на Бордо ги е помолил да предложат идея за малък площад. И понеже това място е било изоставен триъгълен площад, естествено е желанието да се реновира всяко обществено място в града и управниците да искат да му придадат нов дизайн. Архитектите са прекарали 2-3 месеца в анализиране на ситуацията, подготвили са подробно предложение, което са занесли в кметството, и то е било: „Не правете нищо. Добре е така, както е“. Това е силно политическо отношение, защото те са мислили, че каквото и да предложат, не е по-добро от това, което е в момента.

9 + 1 Ways of Being Political ©Michitecture

Как може да бъде повторно наложен този политически потенциал на архитектурата, предвид трудния диалог с управниците?

Ще ви дам пример как понякога архитектите се натъкват на идея, която да бъде решение на проблема с политиките, и могат радикално да променят един град, но впоследствие просто губят възможността за осъществяване, или пък не я виждат. Примерът идва от Лисабон и една архитектурна група от жени, наречена Артерия. Те се появиха с идеята да направят безплатно преобразяване на таваните, така че да могат да получат инвестиции от банките, основавайки се на това, че пространствата после могат да се отдават под наем. Защото таваните в Лисабон никога не се използват, поради глупави правила на града, които никой не иска да промени. Но ако е направено добре, ще дадат разрешение и всъщност кметството започна да дава такива разрешения. Това е отлична възможност за архитектите да имат работа завинаги, защото има хиляди сгради, чиито тавани трябва да се преобразят. За кооперациите също би било чудесна възможност да инвестират в пространства, които не се използват, да ги дават под наем и да изплатят това преобразяване, а впоследствие – и реновирането на цялата сграда. Когато чух за тази идея, си помислих: това е абсолютно гениално. Но в крайна сметка нищо не беше направено и когато попитах защо е станало така, ми казаха: „Не мислим, че архитектите осъзнаха потенциала на идеята си. Направиха един таван и изоставиха всичко“. Това е липса на предприемачески дух. Португалия е била под диктатура до 1974 г. и все още го има този бюрократичен дух да работиш като държавен служител и това е единственият начин да имаш стабилна кариера, да не си амбициозен и да бъдеш посредствен, което е част от начина на мислене под диктатура. И този начин на мислене отне две поколения, които са изцяло затрити. Необходимо е ново поколение, което не е имало досег с диктатурата, за да бъдат хората свободни да са предприемачи – да имат идеи, да са ентусиазирани, да искат да правят неща и да ги осъществяват. Членовете на Артерия все пак са родени преди 1974 г. и това е проблемът.

Към какво трябва да се придържат съвременните архитекти при пренасищането с на дизайн в някои големи градове?

Насоката им ще бъде такава: „Има твърде много дизайн, искаме недизайнерски места“. В Лондон всичко навсякъде е дизайн. Също в Копенхаген, Стокхолм, всичко е супердизайнерско и искаш да намериш нещо по-долнопробно. Може би архитектите ще предлагат неформални селища, за да се противопоставят на тази твърде дизайнерска среда. Ето това е културната роля в опозицията срещу масовото мнение. Винаги трябва да сме стъпка напред спрямо това, което се очаква да достави един архитект. Ако хората очакват архитектът да направи високо естетичен, изтънчен дизайн, може би в отговор на това, той трябва да предлага руини.  

Говорите за способността на архитектурата да премине от статична услуга към пърформанс като динамичен отговор на нуждите на съвременното общество. Кои според вас са тези нужди и как можем да подпомогнем промяната?

Тази идея възниква при свързването на архитектурата с изкуството, когато се опитва да се противопостави на институционалната логика на музеите. Когато артистите правят пърформанс, те са срещу традиционното използване на музея, в който просто се окачват картини, и започват да въвличат публиката по различен начин, което води до разрушаване на системата. Там аз правя паралел с архитектурата – нещо подобно може да се случи и с нея. Архитектите използват тези стратегии на пърформанса, за да представят проектите си. Дори употребата на една сграда може да стане по-перформативна, като ангажира хората по нов начин, не само с функционалното си предназначение. За мен идеята за пърформанса е опит да се идентифицира една тенденция, която се надигаше от началото на 2000 докъм 2012 г. Затова направих изложбата Перформативната архитектура – за Гимараеш, Европейска столица на културата през 2012 г., за която имаше конкурс и много архитекти предложиха идеи. Един от победителите имаше много интересен проект – беше сътрудничество между дизайнер и художник и представляваше машина с велосипеди, свързани с миксер за цимент, който пък прави отливки на градски мебели. Така хората можеха сами да произвеждат тези градски мебели чрез машината. Идеята препраща към възгледа, че вероятно правителството няма да има пари да предостави подобни културни удобства и това е начин да се прескочи проблемът, като се създават временни структури, които активират града по определен начин. Чрез подобна перформативна архитектура обществеността може да бъде ангажирана.

Тоест, вие смятате, че в крайна сметка архитектите са единствените отговорници за по-доброто развитие на градовете?

Сами за себе си архитектите не могат да направят нищо. Но ако обединят сили с други играчи в града, могат наистина да се превърнат в значими. Младите трябва да се обединяват и да създават неща в общественото пространство. Това е много важно и смятам, че има потенциал за развитие. Видях го тук, където присъстваха много участници, които правят неща, без да имат бюджет. Не е важен бюджетът, важни са идеите и промяната, която те постепенно въвеждат.

Педро Гаданьо е бил главен редактор и автор в различни издания за архитектура, носител на FAD Prize за критика (2012). Куратор е на международни изложби, като Space Invaders (2002) за Британското посолство в Лондон; и Pancho Guedes, An Alternative Modernist, за Швейцарския архитектурен музей в Базел. Участва в съвета на Британския павилион за Венецианското биенале. Преподавал е в Oporto Faculty of Architecture (2000–2003).