0
2431

Не за сбогом, не за сбогом

Екатерина Йосифова

Поетесата Екатерина Йосифова почина на 13 август 2022 г. на 81-годишна възраст

„…Знам / моя си език.“ Да, знанието на точно този език я прави толкова различна, пребиваваща някак встрани и извън литературната българска „нива“, на която талантливи, добри, смислени поети „работят“. И изработеното е хубаво. Тя има свой си път, свое присъствие, толкова различимо, толкова силно, толкова мъдро и бих казала, неоспоримо, че думите за нея трябва да са малко, внимателни, „тихи“, разбира се, почтителни. Без никаква патетика, без екзалтации, без категоричност и крайни съждения. Защото с поезията си тя меко, но и категорично ни даде да разберем или поне да се размислим над несигурността. Какво виждаме, какво мислим, какво чувстваме в този или в другия момент – то дали е същинското, наистина важното, онова, в сърцето и ума, а кое е всъщност важното? „Виждам / каквото виждам./ Не е огледало…“

Езикът, езикът, езикът… той трябва да се цени, да се почита, но най-важното – да не се приема просто тъй. Като „запомнени“ думи. Той трябва да се търси. Простотата също води към дълбините на смисъла. Повече от сложността. Човешкото е крехко в своята несъвършеност, колебанието не е грях, болката, самотата, тъгата все са спътници в живота ни, тъй както и радостта от малките неща, тъй както обичта…

Поезията трябва да може да ги разказва, не гръмко, просто да ги споделя. И при нея, при Екатерина Йосифова, дарбата да пишеш не е в притежанието на повече и повече думи, не е в способността да ги изваждаш всичките от себе си… Тя е повече в това да ги цениш, да ги познаваш толкова добре, че да приемеш само най-нужните от тях. Тя е в удивителната способност да говориш просто за най-сложните неща. Нейната поезия е много повече въпроси, вместени там, вътре, сред думите. Какво остава, след като онова, което трябва да се изрече, е изречено? Драмата на пишещия е „проста“ – когато изречеш себе си, оставаш „празен“. Но думите ти могат и друго – те са „драскотина от нокът“ върху живота, те са истинският живот… Поезията е като да пишеш върху себе си, да пишеш върху тялото на живота. Тя е и сила, без нея няма как да се справим: „Четящият / стихотворение / сутрин / в леглото / около десет минути / става / справя се с / каквото там трябва, излиза / и добре понася другите часове.“

И нейната поезия го прави. Мъдра и концентрирана, лека и в изричането, и в изписването, все несигурна, все питаща се. Както сме всички ние – поети или не. Четящи или не. Побрани във фрагментарния ни човешки опит, несигурни, а понякога малко сигурни… Със свой си път. Нейният също си беше неин. „Ако тръгна / от себе си / по лъча, по лъча, хладен и зелен,/ пресичащ / опърлени олтари / ще вървя, ще си вървя.“

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияКак са стигнали до „Градът“
Следваща статия„В България знанието се подценява“