0
2725

Не имитирайте Хичкок!

„Ребека“, 1940 г.

Алфред Хичкок никога не е получавал Оскар за режисура, въпреки че е бил номиниран пет пъти. Първият му холивудски проект обаче печели Оскар за филм (в този случай наградата е за продуцента Дейвид Селзник, разбира се). „Ребека“, по едноименни роман на Дафни дю Морие, се оказва най-касовият американски филм за 1940 г. По изричното настояване на Хичкок екранизацията е заснета в черно-бяло (във време, когато цветът е започнал да става доста модерен в киноиндустрията), а главните роли се изпълняват от Лорънс Оливие (току-що получил номинация за Оскар за ролята на Хийтклиф в „Брулени хълмове“ на Уилям Уайлър) и Джоан Фонтейн (истински рестарт за кариерата ѝ, спасена от Хичкок от неподходящото амплоа на комедийна актриса). Осемдесет години по-късно книгата бе удостоена с нова киноадаптация. Защо?

„Ребека“, 1940 г.

Много успешни европейски продукции се сдобиват с американски римейк (сигурно защото американските зрители не обичат да четат субтитри); а хитови анимации „оживяват“, за да се извлече максимална изгода от една доказано печеливша идея. Много успешни американски филми се сдобиват с непредвидени продължения (като създадените през 1982 г. „Трон“ и „Блейд Рънър“ например), защото киноиндустрията иска да демонстрира ултрамодерните си технически нововъведения. Защо пък тогава платформи като Netflix да не „ъпдейтнат“ някой и друг хит от златната ера на Холивуд, дори когато няма какво ново да кажат, прибягвайки до прилежна екранизация по известен роман, със свежо актьорско присъствие и малко цвят за разнообразие?

„Ребека“, 2020 г.

„Ребека“ на британския режисьор Бен Уитли (националността не е гаранция за успешна приемственост!) е средностатистически почти трилър, който преразказва познатия сюжет за млада американка (героинята отново си няма име, преди да стане мисис Де Уинтър), която се запознава в Монте Карло с красив и богат англичанин. След като се оженват, съпругата е отведена в импозантното имение Мандърлей, където властва духът на първата му жена, покойната Ребека. Въпросната домашна атмосфера грижливо се поддържа от икономката мисис Денвърс, предана до смърт на бившата стопанка на имението. Докато злонамерената икономка системно комплексира втората мисис Де Уинтър, за да я накара да се усъмни в чувствата на любимия Макс и да напусне Мандърлей, е открита лодка с тялото на Ребека, изчезнала в морето преди година и обявена за мъртва. Започва разследване…

Ако сте имали удоволствието да гледате „Ребека“ от 1940 г. (какъвто едва ли е случаят с младите зрители потребители на Netflix), сравненията са неизбежни. Книгата и филмите започват с едно и също изречение: „Снощи сънувах, че отново се връщам в Мандърлей“, което явно се е сторило недостатъчно травматично на Хичкок, предвид местонахождението на мисис Де Уинтър във финалната сцена, и в неговата екранизация има едно любопитно отклонение, според което на финала младата съпруга едва се спасява от пожара в Мандърлей. Новият филм поправя това „своеволие“ и се придържа към версията на романа. В същото време през 1940 г. цензурата забранява на екрана да се случи престъпление, за което виновникът да остане ненаказан, така че Ребека на Хичкок просто пада и удря главата си, като по този начин става единствена виновница за собствената си смърт – промяна, която доста е разгневила Дафни дю Морие. В новата екранизация и това кривване от оригинала е възстановено. Същевременно филмът на Бен Уитли плува в някакво странно безвремие (което не прави по-интригуващо възприятието на историята): романът излиза през 1938 г. и действието при Хичкок видимо е ситуирано в същия период, докато в новата киноверсия е трудно да се ориентираме кога точно се случват нещата, не на последно място и поради „модерни“ анахронизми като секссцените или кройката на злополучната рокля от портрета…

Оказва се също така, че изричното желание на Алфрен Хичкок за черно-бяло изображение съвсем не е прищявка, с която да разгневи Дейвид Селзник (двамата са имали буреносни взаимоотношения по време на продукционния период), защото основното действащо лице в тази история всъщност е имението Мандърлей, а светлосенките са най-доброто средство за зловещото излъчване на една къща и терзанията на нейните обитатели. Може би един съвременен автор би могъл да постигне стаената заплаха на една мистерия с други средства, но предимно телевизионният режисьор Бен Уитли сякаш разчита единствено на потенциала (и славата) на сюжета и в резултат в неговата „Ребека“ няма и помен от странния и злокобен „Небостъргач“ (2015).

„Ребека“, 2020 г.

Остават изпълнителите. Арми Хамър е обещаващ актьор, но не изглежда да притежава хамелеонската дарба на сър Лорънс Оливие, така че новият Макс де Уинтър не е особено нюансиран и нито за момент не излъчва някаква мрачна заплаха. Лили Джеймс е по-близо до невинността на мисис Де Уинтър, но с натюрела си на наивна хлапачка допринася и за анахронизмите във филма. И само Кристин Скот Томас наистина придава подобаващо звучене на маниакално-манипулативната Денвърс, чиято съдба според Дафни дю Морие (но не и според двата филма) остава неизяснена.

И като си помисли човек, че с едно съвсем леко отдалечаване от романа и/или промяна на епохата, щеше да се получи поне различна екранизация…

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКонкурс на Портал Култура 2021 за проза и хуманитаристика
Следваща статия„Тая нощ сънувах…“ (II)