0
3358

Не мога без свободата, без човещината

70 години от смъртта на Цвети Иванов в концлагера „Белене”

Цвети Иванов (1914–1950) © Държавен архив

с. Белене, 17 юли 1950 г.

Свидна майко,

Дано не стане нужда това писмо да стигне до теб. Живее ми се още! Всъщност започна със съвсем дребно убождане. Защо съдбата ми е отредила толкова ужасен жребий! Обичам те, свидна майко, обичам те с цялата си душа и сърце. Обичам те, защото ти ми вдъхна обичта към човека, правдата и свободата. И до последния си миг ще страдам, че не можах да те направя щастлива. Тежи ми! Страшно ми тежи!

Целувам теб и Вера

Цвети[1]

Това е едно от двете предсмъртни писма, които литературният редактор, публицист и журналист Цвети Иванов пише на майка си от концлагера „Белене“. Осъзнавайки края си, той предава писмото на сълагериста си Георги Копринков с поръка „каквото и да става, да го запази и един ден да го предаде на майка му“[2] и все пак с надеждата „да не стане нужда да стигне до нея“.[3] Шест дни по-късно умира от тетанус – един месец преди тридесет и шестия си рожден ден.

Цвети Иванов прекарва по-голяма част от последните четири години от живота си в Софийския централен затвор (1946–48) и в концлагерите „Богданов дол“ и „Белене“ (1949–50). Един от критичните умове в България преди и след 1944 г., той е изпратен в затвора, а след това и в концлагер заради противопоставянето си на комунистическия режим. От затвора и лагерите пише десетки писма до близките си. Те са дълбоко лични, но имат както литуратурна стойност, така и ценността на важен документ. Тези писма са скръбно свидетелство, осмисляне на историческия опит на комунистическото политическо насилие и утвърждаване на хуманизма. В това есе разсъждаваме върху мислите и чувствата, изразени в писмата на Цвети Иванов, и проследяваме трагичните обстоятелства, довели до смъртта му.

Цвети Иванов е част от лявата интелигенция. През 1930 г. влиза в комунистическото движение, разпространява позиви и марксистка книжнина, участва в комунистически просветни събрания. Но през 1932 г. напуска комунистическите групи. Пред следствието на ДС години по-късно обяснява своето решение в избора между идеологии и идейни течения, пред който е поставена българската младеж през 30-те и 40-те години: Моят прелом от 1931–32 г. е резултат на моята същност. За мен целта и средствата са еднакво скъпи. И ако нещо ме е разделяло от комунистите, това са били методите за осъществяване на социализма. Австромарксизъма ми се стори синтез, по линията на който можех да осъществя своите идеали за социализъм, без да търся тъмните пътеки на конспирацията.[4]

През есента на 1933 г. става член на студентската социалистическа група „Жан Жорес“, а след това и на Българската социалдемократическа партия. Той е редактор и сътрудник на социалдемократически издания преди и след 1944 г., редактор в издателство „Хемус“, главен редактор на социалдемократическия орган в. „Свободен народ“, автор на публицистични статии, театрална и литературна критика, разкази и книги за деца и юноши, множество рецензии за лявоориентираните писатели и поети от 30-те и 40-те години. През войната е на антинацистки позиции. След войната неговите статии са призиви към хуманност и разум, против разпалването на низките инстинкти. Кой може да твърди, че ще направим човека щастлив като го мразим кръвно, дълбоко и страстно? Можем ли да смятаме, че ще направим свободен човека като го затворим в тъмница? – пише на 16 декември 1945 г. в статията си „За злобата и жестокостта“.[5]

Неговият хуманизъм не е в тон с масовото политическо насилие, определящо първия етап на българския комунистически режим. Изборът му да бъде легална опозиция предопределя пътя му към затвора и концлагера. На два пъти той и водачът на Социалдемократическата партия Коста Лулчев са викани при фактическия началник на съветската окупационна власт ген. Бирюзов и съветника на руската легация Левичкин, за да бъдат упреквани и заплашвани за политиката на в. „Свободен народ“ и отношението към Червената армия.[6] На 28 юни 1946 г. е арестуван заради публикуваните същия ден редакционна информация за процеса срещу Кръстьо Пастухов и статията „Присъдата“. Поема сам отговорността, за да не бъдат арестувани Коста Лулчев и авторът на статията Атанас Москов (който е един от лидерите на Социалдемократическата партия и бивш член на Изпълнителния комитет на Социалистическия интернационал). Осъден е по Наредбата закон за защита на народната власт по обвинението, че „писмено разгласил клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие към правосъдната власт и нейните органи“. В последната си дума пред съда казва: Свободата на печата е най-сигурният показалец дали има демокрация или не. [] Затова считам, че моят процес е особен и поставя началото на една практика… Смятам, че не съм направил престъпление, а съм изпълнил дълга си към моя народ — дълг, който изпълнявам от петнадесет години насам.[7] Изтърпява присъдата си до 24 февруари 1947 г. и е в тежко здравословно състояние, когато излиза на свобода. Отново е арестуван на 1 юли 1948 г. и до 16 ноември 1948 г. е следствен за предстоящия процес срещу Коста Лулчев и останалите народни представители от Социалдемократическата партия, който слага край на легалната опозиция в България. В следствието е подлаган на психически тормоз с едномесечна изолация и 15-часови разпити.[8]

За трети път е арестуван на 5 юли 1949 г. в кампанията на масови арести след смъртта на Георги Димитров и на 8 юли е въдворен в концлагера „Богданов дол“ (ТВО „Перник“). Той е изпратен в концлагера в момент, когато държавната репресия в България бележи своя връх и комунистическият режим е в последния етап от политическото си утвърждаване, като изпраща членовете на опозицията в лагери. Насилието в концлагерната система, както показва съдбата на Цвети Иванов, е по-жестоко, отколкото в затворите, през които той преминава в предходните години.

Докладван от доносник, че заспал по време на нощна смяна в мината, той е обвинен в саботаж, хвърлен в карцера и така тежко бит, че по собствените му думи едва оцелява.[9] През март 1950 г. е преместен в ТВО „Белене“. Около месец копае каналите на брега, а в края на април е преместен на Първи обект и като отличен гребец и плувец е изпратен да работи на понтонния мост. Там наранява крака си и заболява от тетанус, започва да куца, изпитва силни болки. Не получава никаква медицинска помощ, положението му се влошава и едва когато се стига до парализа на дихателните мускули, е изпратен в болницата в Свищов. Умира след няколко дни, по обяд на 23 юли 1950 г., неделя. Погребан е на 26 юли 1950 г. в парцел 37 на Софийските централни гробища, алея „Река Йордан“. Само година по-късно неговото погребение би било невъзможно, защото вече е забранено телата на загиналите лагеристи и политически затворници да бъдат предавани на близките им.

В концлагера Цвети Иванов бил уважаван и обичан. Както социалисти от провинцията, така и лагеристи с други политически разбирания се обръщали към Атанас Москов с молба да ги запознае с приятеля си, за да чуят неговото мнение. Заболяването му предизвикало тревожно вълнение, между отделните лагерни обекти се разменяли новини за състоянието му. Атанас Москов разказва за напразните опити на лагеристите д-р Никола Бъров, д-р Динко Гочев и други да въздействат върху д-р Христо Кунчев, бивш водач на незначителната Националсоциалистическа българска работническа партия, сега лагерист и лекар на I обект, да предприеме лечение или поне да им даде серум, за да инжектират те Цвети Иванов. Кунчев им отговорил: „Началството иска такива да мрат!“.

Д-р Гочев ми разправи това и прибави: Да се знае от повече хора, да се търси един ден сметка! – пише Атанас Москов в книгата си за концлагерите „Роб се връща“, посветена на Цвети Иванов.[10] Въпреки че е твърде късно за възмездието, за което настоявал д-р Динко Гочев, необходимо е да бъде осмислена от историческа гледна точка трагичната смърт на Цвети Иванов, като обстоятелствата, които довеждат до нея, бъдат поставени в нужния контекст. Така може да бъде по-добре обяснен системният институционален характер на лагерното насилие.   

Известието за смъртта на Цвети Иванов било посрещнато с безпомощен гняв и мъка в лагера. Пет години по-късно Атанас Москов пише от Севлиево, където е изселен, на майка му Йорданка и сестра му Вера: Стотици ръце са ми стискали ръката, за да изкажат чрез мен на всички близки, а най-вече Вам, майката и сестрата, които Цвети обожаваше, съчувствията на тия, които са го обичали и ценили много.[11] Стефан Бочев записва в дневника си, воден в концлагера: 24.VІІ. Умрял Цвети. Сбогом, мили Цвети. Обичах твоето нехубаво, но мило, продълговато, сипаничаво лице, огрявано от отворения ти умен и честен поглед. Обичах енергията ти, идеализма и добротата ти. Обичах те като един капитан на народа ни. Сбогом на тебе, Цвети, през сълзи – сълзи горчиви, както за млада надежда. По-тежко ми е на душата без тебе, много по-тежко. Защото такива като тебе нямаме много.[12]

От затвора и лагерите Цвети Иванов пише десетки писма до майка си и сестра си, които силно обича. Те са неговата опора, а той – тяхната. Баща му е убит при Битоля през август 1916 г., когато Цвети е на 2 години, а сестра му на 9 месеца. Семейството се оказва в голяма бедност, премества се от Оряхово в Лом, а през 1926 г. в София. За да помага на семейството, Цвети Иванов работи от дете през летата в Лом като кошничар, в София като ученик, гимназист, студент дава частни уроци, работи в експедицията на издателство „Хемус“, в дружество „Народно здраве“, в счетоводството на издателство „Хемус“, а от края на 1941 г. – в издателския му отдел. Тези обстоятелства могат да обяснят отчасти неговата социална чувствителност, грижовността към семейството му.

Неговите писма са лични и не са писани с намерението да имат по-широк кръг читатели или да бъдат исторически свидетелства за епохата. И въпреки това те са тъкмо такива свидетелства. Можем ли да ги поставим до затворническите писма на други интелектуалци от Съветския съюз и Източна Европа? И да, и не.

Цвети Иванов пише писмата си под една по-строга цензура. В затвора той има право четири пъти в месеца да изпрати писмо от един лист (който той сгъва на две и така пише на четири страници) и да получи 4 кратки писма. А в лагерите има право да изпрати месечно 4 пощенски картички от 7 реда.[13] В затворническите си години – 1979–1983, Вацлав Хавел пише един или два пъти седмично по 4 страници на жена си Олга, които, наред с чисто битовите въпроси, представляват самоанализи, литературни и философски есета (въпреки че Хавел несправедливо се упреква, че докато Вацлав Бенда всяка седмица изпраща навън качествен богословски трактат, той снабдява външния свят само с инструкции какво да му купят). През 60-те години Юлий Даниел и Андрей Синявски могат да изпращат всеки месец по две писма от Мордовските политически лагери без изрични ограничения в обема, а входящата им кореспонденция не е ограничена нито по количество, нито по податели. Така Юлий Даниел, пишейки на жена си Лариса Богораз, общува с около 30 кореспонденти, а Синявски прокрадва в писмата до жена си Мария Розанова части от статии и дори глави от бъдещи книги. Чрез писмата си Вацлав Хавел общува и с кръга учени и философи около брат му Иван.

Писмата на Цвети Иванов от затвора нямат възможността да бъдат интелектуално общуване и влияние върху външния свят. В тях елементът на публичност в горните примери отсъства и те остават дълбоко лични. Но тези писма, освен спасителна връзка с обичните хора и мимолетен изход от „света на живите мъртви“[14], каквито въобще са за затворниците и лагеристите, са и средство на интелектуално съществуване. Много от тях остават в тетрадките неизпратени, защото са твърде болезнени или защото седмичното писмо трябва да съдържа най-важното. Но и изпратените, и неизпратените писма са дневник на самонаблюдението, изповеди, трагични размисли за обичта, за изтръгването от живота, несправедливостта и насилието. Въпреки че това са писма до майката и сестрата, те имат есеистична художествена форма и са осмисляне на комунистическото насилие от хуманистична, а не политическа гледна точка.

На 3 ноември 1946 г. Цвети Иванов записва в тетрадката си, обръщайки се към майка си:
Сякаш вярата ми в човека и в доброто е жестоко наранена. Смъртно. И знаеш ли колко усилия ми са необходими, за да си я запазя жива, защото не искам да стана звер… Искам да си остана човек, който обича хората, свободата, правдата, истината, въпреки всички огорчения, неправди, нечовечни отношения и страдания. Никога не ще търся някой да изкупува моите сегашни страдания, а още по-малко да ги изкупуват хора, които нямат никаква вина за тях. И никога не ще търся основание в сегашните ми страдания, за да властвувам над хората и да ги насилвам. Нека моите страдания да бъдат изкупление дори на грешките на тези, които така несправедливо постъпват с мене. Нека падне тежката завеса на забвението и да престанем да говорим за отплата. Нека се извисим над човешкото отмъщение и подадем ръка на нашите мъчители. И никога да не забравяме страданията си, за да не позволим никому и най-малко на себе си да вършим другиму онова, което е разкървавило и измъчило собствените ни сърца. Помогни ми, майко, с спомена, с мисълта за тебе, за твоята вяра и човещина, с обичта, що влагаш и в най-дребната вещ, която ми изпращаш в голямата бяла кошница. Тази обич е безпределна… безпределна, майко, и само тя може да спаси от гибел хората.[15]

Неговата болезнена изповед пред майка му се превръща в историческо свидетелство за вътрешната морална борба на един невинно осъден човек, който виждайки разрушаването на собствения си живот, твърдо отстоява своята човечност.

В мрачното всекидневие той търси моментите и проблясъците на света отвъд затворническите стени, нормалния свят, който той пресъздава и си представя, само за да осъзнае, че повече не присъства в него. На 4 ноември наблюдава едно дете в мансардния етаж на отсрещна на затвора кооперация:
Някъде навън животът на хората продължаваше. Те ставаха от своите легла и се готвеха да отидат на работа. Свободни, залисани в грижите си, или радостни, те бързат вече по улиците. Малкото момиче вижда трамвая, колите, хората по булеварда, то вижда слънцето и Витоша насреща. То може да слезе и тръгне между хората, да тича по улицата или в градината. То е свободно, свободно… Нещо задуши гърлото ми. Малкото момиче от другия свят – от света на хората.[] Разбрах – два свята: оттатък вие, хората, отсам решетките ние, престъпниците, отхвърлени и презрени. И само съзнанието за правдата ми и за насилието, което се извършваше над моята съвест, свобода и мисъл, ме крепеше. Но все пак – страшно е да се видиш отхвърлен от хората и да погледнеш към другия свят… да загубиш своето място в живота!…[16]  

И следващите му писма продължават да съчетават личното и философското, разкривайки жестоката реалност на хората зад решетките и на техните семейства.

На 8 ноември 1946 г. изповядва чувството на вина към майка си и отвращението към насилието:
Онова, което ме мъчеше през тези дни и което ще ме мъчи до узнаването на решението [по обжалването на присъдата], то е мъчителното очакване, в което ти живееш. Виждам те да ни изпращаш на изпити. Знам те, как ни очакваше. Какво напрежение, какъв трепет. А сега? Сега ти приличаш на опъната до скъсване струна, която отзвучава горчивите и жестоки неправди на нашето жестоко и подло време. Като си помисля, колко хиляди други майки у нас и по света сега тръпнат по своите деца като тебе, още по-жестоко проклинам войната и насилието. Кога най-сетне хората ще отърсят от плещите си безумните насилници?[17]

В началото на 1947 г. се докосва до живота и културата с едно писмо до големия актьор Иван Димов:
От много, много радости и удоволствия съм лишен. Остана само мисълта ми – свободна и волна. Тежко беше да виждам как отвън стените на затвора продължава живота. Театри и концерти, изложби и сказки, нови книги, списания, вестници. Всичко тук в затвора е само ехо. И това ехо измъчва. Много. [] А ето че ми донесоха твоя [юбилеен] лист. И тогава всичко оживя. Моята затворническа килия се изпълни с твоите, да с твоите Тантрис, Разколников, Хамлет, Мариус, Анри, Ричард, Платон Кречет, Гунчо, Франци, Чацки, Хлестаков. Изчезнаха решетките. Не чух кога изтрака ключът на вратата. Аз пак бях свободен и живеех с десетки живи хора, радостите и скърбите им. Ти ме отведе при тях. [] Бъди здрав. Нека пребъде твоето изкуство. Приеми тези пожелания. Това е всичкото, което може да ти поднесе затворник 187 от килия 40 на Софийския централен затвор. Но то е от сърце поднесено.[18]

На 30 септември 1948 г., след като дълго време близките му не знаят какво става с него, пише в следствения затвор:
С каква обич сте приготвили всичко и да ви върнат. И сигурно не са ви казали къде съм и какво става с мене. Живея ужаса и мъката ви. [] Боли ме, боли ме, гори и гори мисълта за всичко, което сега вие изживявате. Виждам ви как се лутате безпомощни да научите истината и ме намерите. Чувствувам болката, като гледате приготвената с обич кошница и пакета с дрехи. Живея всичко с вас, мили мои, родни мои! До кога? До кога ще продължава това жестоко и незаслужено страдание?[19]

В концлагерите репресията ескалира и цензурата става по-строга. Първа и главна задача на кратките пощенски картички е да успокоят майката и сестрата: Аз съм здрав, силен, а и храната тук ми е достатъчна. [] Аз съм здрав. За мен не се тревожи… В разрешените 7 реда вече няма място за друго, освен за грижата за близките. И все пак е  забележително колко истина за времето и колко трагизъм носят те.

1 януари 1950 год. Свидна майко, защо се мъчиш да ме успокояваш? Сърцето ми подсказва, че не си добре. В името на обичта ти към мене – пази здравето си. Изпълнявай съветите на лекарите. Вместо да изпращате на мен, пазете за теб и Вера ценната храна. []

15 януари 1950 год. Скъпа майко, отново на именния ти ден ще бъда далеч от тебе. Отново, вместо радост, ти причинявам мъка. Моля те за прошка, свидна майко, и целувам белите ти коси. Бъди здрава и дано раздялата ни не бъде дълга. []

20 април 1950 г. Мила сестричке, нищо не пишеш за заема срещу застраховката ми. Като мисля, разбирам, че това е единствената възможност да се сдобиете с пари. Ако ме обичаш, уреди този въпрос и ще смъкнеш от плещите ми страшна тежест. Не ме принуждавайте да откажа получаването на пари и колети. Обичам ви много, за да ви лишавам дори от оскъдния залък. []

28 май 1950 г. Мила сестричке, получих картичката ти от 19 т.м. И за мен свиждането беше чудно хубав сън. [Последното свиждане с близките му е на 17 май.] Всъщност живея вече само със спомените и сънищата си. А що се отнася за бледите ви и слаби лица, не се мъчи да ме убеждаваш. От теб очаквам, че ще направиш всичко, за да си вземеш държавния изпит. Смелост, сестричке, и четене. []

18 юни 1950 г. Скъпа майко, за рождения ти ден целувам сребърните ти вече коси и ти желая здраве. Бъди здрава, за да дойде денят, когато отново ще се върна в живота, при хората, при теб, при любимите си книги. Има ли по-голямо щастие от това да бъдем заедно, заедно да делим радости и скърби. []

16 юли 1950 г. Свидна майко, писмата ви пак оредеха. Не пропускайте седмиците. Нали само на вас пиша и от вас очаквам писма. Моля те да сключите заем срещу застраховката ми. Вера трябва да бъде спокойна и да мисли само за държавния си изпит, а не и за пари за хляб. Съжалявам, че не ще бъда при нея, за да я подкрепя и ѝ помогна за изпита. Не ми отказвайте поне тази помощ! Целувам ви. Цвети [20]

Писмото от 16 юли е последното, изпратено по легален път. Болестта е напреднала, а писмото не издава приближаващата смърт с нито една тревожна дума. Прикривайки емоцията, Цвети Иванов дори е заменил „мъчно ми е“ със „съжалявам“. На следващия ден – 17 юли, пише предсмъртното писмо, цитирано в началото. Едно друго писмо вероятно е последното. Започва с „15“ и не е изключено да е писано на 15 юли в концлагера, но изглежда по-вероятно да е писано в болницата в Свищов, тъй като е по-несвързано, трудно четимо, на откъснато парче лист с части от предишни бележки. То е крайно драматично, запечатало върху листа усилието на Цвети Иванов да се откъсне от образа на смъртта и да даде на обичните си хора и на себе си последна надежда.

Мили майчице и сестро,

Защо трябваше още веднъж и по такъв жесток начин да бъдем разделени? Майко, майко, още усещам последната ти прегръдка на шосето, когато залитна да паднеш, останала без сила. Защо убиват така човека в мен и ме озлобяват? Защо всичко свято и човешко задушават и искат да ме превърнат в животно? Обичам ви мили мои, обичам ви, обичам ви!… Само поле виждам пред мен, което ще ме доведе при вас, и черните влакове с заключени вагони и… Не мога повече, не мога без свободата, без човещината…

Не! Не се предавам майчице света! Ще огрее слънцето и на нашата улица. Небето ще бъде пак синьо и слънцето огнено. И аз при теб ще бъда. Само жива и здрава бъди майчице света! Но ще ти стигнат ли силите! Дали не ще те погубя майко мила![21]

***

Писмата на Цвети Иванов от затвора и лагерите са покъртителен документ за политическото и дори физическото погубване на опозицията след 1944 г. и на онова ляво в българската политика, което отхвърля революционното насилие и тоталитарната държава и не се поставя в служба на Съветския съюз. Част от тях са публикувани от Павлина Миланова още през 1991 г. в „Исторически преглед“, скоро след постъпването им в Държавния архив[22]. Едно от предсмъртните писма е публикувано от Цвета Трифонова в нейното изследване за Цвети Иванов в „Писатели и досиета“. Известно ни е, че литературният историк Пламен Дойнов работи по критическото творчество на Цвети Иванов. Но за разлика от затворническите писма на други противопоставили се на тоталитарния режим източноевропейски интелектуалци те остават почти неизвестни във и извън България и отсъстват от разказа за тоталитарното минало. Това отсъствие възпроизвежда „трагичната празнота след смъртта на най-добрия от всички ни“, както пише Атанас Москов в писмото до майката. То бележи не само насилствено опразненото място на социалдемокрацията в българската и европейската политика, което онези, които я унищожиха, побързаха да си присвоят след 1990 г., а нещо много повече – отнетата свобода, отречения хуманизъм, потъпканото доверие и топла интимност в човешките отношения. В писмото си Атанас Москов пише, че изпитваната от другарите на Цвети Иванов празнота винаги ще напомня, че „има незаменими и непрежалими спътници в тежкия път в борбата за човечност и свобода“. Писмата на Цвети Иванов са свидетелства за този тежък път, по който от първия арест до последните си мигове в Свищовската болница той се опитва да опази в себе си човещината.

Доц. д-р Лилия Топузова е историк, изследовател в Университета на Торонто

Борислав Скочев е автор на книгата„Концлагерът Белене. 1949–1987. Островът, който уби свободния човек, Сиела, 2017 г.

_____________________________

[1] ЦДА, ф. 1051, оп. 1, а.е. 141, л. 82.
[2] Москов, Атанас. Спомени. Възходи и падини. Хроника относно преживелици, идеи и събития, отбелязани от един социалист, живял дълго в двадесетия век. Т. ІІІ. София: Изд. „Захарий Стоянов“ и Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2004, с. 108.
[3] През 1994 г. от трибуната на Народното събрание Стефан Савов разказва, че Цвети Иванов дал копия от писмото си на него и на социалдемократа Георги Копринков. Стенограмата от пленарното заседание е запазила реакцията на бившите комунисти: „Шум и смях от блока на БСП“.(Стенограма от 338 заседание на Тридесет и шесто Народно събрание, 24.02.1994. – В: Народно събрание [онлайн]. [прегледан 07.07.2020] https://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/4/ID/2417)
[4] Трифонова, Цвета. Писатели и досиета…, с. 228.
[5] Трифонова, Цвета. Писатели и досиета. София: Фабер, 2004, с. 213.
[6] Трифонова, Цвета. Писатели и досиета…, с. 212.
[7] Цветков, Жоро. Съдът над опозиционните лидери. София: Купеса, 1991, с. 56–57.
[8] Трифонова, Цвета. Писатели и досиета…, с. 217.
[9] Москов, Атанас. Спомени…, с. 104.
[10] Москов, Атанас. Спомени…, с. 106–110.
[11] ЦДА, ф. 1051, оп. 1, а.е. 148.
[12] Бочев, Стефан. Белене. Сказание за концлагерна България. София: Фондация „Българска наука и изкуство“, 2003, с. 310–311.
[13] Вече след смъртта му новите началници на концлагера „Белене“ Китов и Николов самоволно ограничават това право до едно писмо на месец, а от края на 1951 г. лагеристите имат право да получават и да изпращат по едно писмо на 4, 3 или 2 месеца според категоризацията си.
[14] Arendt, Hannah. The Origins of totalitarianism. New York, Meridian Books, 1958, с. 441.
[15] ЦДА, ф. 1051, оп. 1, а.е. 142, л. 2–3 гр.
[16] ЦДА, ф. 1051, оп. 1, а.е. 142, л. 3 гр.–6 гр.
[17] ЦДА, ф. 1051, оп. 1, а.е. 142, л. 7–7 гр.
[18] ЦДА, ф. 1051, оп. 1, а.е. 142, л. 10–13 гр.
[19] ЦДА, ф. 1051, оп. 1, а.е. 138, л. 10.
[20] ЦДА, ф. 1051, оп. 1, а.е. 142.
[21] ЦДА, ф. 1051, оп. 1, а.е. 141, л. 38–38г.
[22] Миланова, Павлина. Един човешки живот. Цвети Савчев Иванов. 1914–1950. – В: Исторически преглед, 1991, год. 47, бр. 4, с. 71–86.)