Режисьорката Иглика Трифонова за най-новия си филм „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син”, с който на 10 март ще бъде открит 20-ият юбилеен София Филм Фест. С нея разговарят Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов.

„Много се надявам, че това, което ме вълнува, е във филма. Той е мислен десет години, мъчително описан, щастливо сниман, беше страшен кеф работата по него. Надявам се, че цялата емоция я има вътре. Надявам се да я усетите”. Споделя режисьорката Иглика Трифонова за най-новия си филм „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син”, с който на 10 март ще бъде открит 20-ият юбилеен София Филм Фест.

И продължава: „Най-голямото изпитание ще бъде как ще го възприеме българската публика – филм с чужди актьори, историята е чужда, говори се на чужди езици. Надявам се да го усети. От реакциите досега филмът докосва. Това исках да стане, исках филмът да докосва. Участниците в този сюжет – един проспериращ и много богат западен адвокат, един от „дисижън мейкърите“ в Европа и един човек от затънтено, забравено от Бога село в Босна – никога не биха се срещнали, ако не е случката. Историята е много проста. Хора са въвлечени в някакви събития, един постъпва така, друг иначе, но ми се ще публиката да съчувства на всички, защото те се гънат и се мъчат, и всеки е пред трудно екзистенциално решение как да изживее живота си. Искам филмът да предизвиква съучастие. Историята не е лека. Знам, че публиката не иска да гледа нелеки истории. Разбирам го, защото и аз понякога искам да избягам от живеенето, за което си говорим, и да слушам музика или така просто да се забравя, да не се занимавам с онзи ужас от новините. В крайна сметка филмът е продължение на новините. Съзнавам, че нямам право да се обидя на никого, защото не иска да гледа такъв тип филми, но аз не можех да не го направя. Мисля, че беше много сериозна стъпка в пътя ми. Опитах се да разгледам от различни гледни точки една наистина по-сериозна история. Доколко съм успяла, ще кажете.”

Започнал като проект от форума за копродукции „София Мийтингс”, филмът „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син” на Иглика Трифонова даде заявка за сериозен успех още през 2011 г., когато в рамките на кинофестивала в Кан спечели наградата ScriptEast на името на легендарния полски кинорежисьор Кшищоф Кешловски. Световната премиера на филма се състоя през ноември 2015 г. в конкурсната програма на международния фестивал Black Nights в Талин. Сюжетът на филма ни отвежда в съдебната зала, където главният прокурор на Международния трибунал за войната в бивша Югославия, Катрин Лагранж, призовава като свидетел сръбското селянче Деян. Момчето има присъда в Босна за участие във военни престъпления, а в Хага се явява като ключов свидетел срещу високопоставен сръбски военен. Показанията на Деян са важни и конкретни, защото са лични. За всички изглежда, че делото ще завърши със справедлива присъда за военнопрестъпника и това ще бъде първата голяма победа за трибунала. Но адвокатът на обвиняемия – известният шведски юрист Михаил Фин, воден от професионалната си амбиция да участва в едно от големите дела на „новия правов ред”, усеща, че има нещо нередно и предприема лично разследване в Босна…

За балканското живеене

В нашия разговор Иглика признава, че филмът е бил за нея влюбване, обсебване. Според нея, независимо че филмът е за хора и събития извън страната ни, връзката с България е много е директна. „Ние живеем почти по един и същи начин и битово, и като междучовешки отношения. В крайна сметка, ако не сме братя, сме братовчеди. Това е балканско живеене. Видях го с очите си, почувствах го чрез хората, с които там се запознах и работих. Страшно общо е. Много як пример е това, което можеше да се случи тук. Това ми е много съкровено, защото моята майка е от гоцеделчевските села, в които живели заедно българо-мохамедани и християни. Чудесно. Една от най-близките приятелки на баба ми е помакиня и те двете се наричаха посестрими – стара дума, защото са били вдовици, много бедни и двете, помагали си и минали през живота по-лесно.

Цялата история на тази война е за това до каква омраза са се довели хора, които са се обичали и са живеели нормално, омраза – трудно преодолима и до днес. Това е нещо общовалидно, ние можем да го видим с идеята да не го допускаме. Сигурно е наивно да си мисля, че може да се направи магия на тази тема, – показвайки злото, да го избегнем, но много лесно можем да го видим. Изпитвам страшен ужас от това. За да се осмеля да направя филма, ми трябваха 2-3 години четене, не само на материали за босненската война. За пръв път се зарових в голямата политика, в отражението от решенията, които засягат нас и нашия живот. Въпреки че политиката определено не е най-важното във филма.”

С Иглика ни свързва дълго приятелство от първите й стъпки в киното с документалните филми „Лето Господне 1990”, „Възможни разстояния”, „Разкази за убийства”, затова в нашия разговор има и интимни споделяния, интимни преживявания за работата й, понякога малко „по-рошаво” разказани. Интересува ни, важно ни е как е минала прожекцията на „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син” в Талин, столица на Естония, доста отдалечена от Балканите.

„Те като че ли са по-близки до нашето светоусещане. Минали сме през соцлагера, през типа политика, за който става дума, вече имаме общи реакции на много нива. В процеса на работата имаше такива съществени моменти, защото дори актьорите, които са от най-различни места, трябваше да възприемат сценария през себе си и реакциите бяха толкова различни. Шведският актьор Самуел Фрьолер например, който играе главната роля, беше най-далеч от тази история. Наложи му се най-много да далдисва по чисто професионални причини.

Беше много интересно да видиш как историята преминава през един човек, на който сигурно изобщо нямаше да му се случи да разсъждава по тези проблеми. Партньорите ни холандците – при тях е друго, много болезнено, защото, както знаем, те са били дежурният батальон в Сребреница. Когато дойдоха холандските звукари, ние започнахме снимките в Босна и тръгнахме да оглеждаме обектите. Запознах холандските момчета с босненеца, в чиято изоставена каменоделна щяхме да снимаме. А той се обърна и каза: „Холандианци, сребренишки холандианци“. И тези две момчета просто щяха да умрат. Много сме си говорили, няколко пъти се напивахме. Единият каза: „Винаги съм изпитвал чувство на вина, но е едно да изпитваш чувство на вина в държавата си, а това тук го пипнах“. Човекът просто си даде сметка, че като се каже холандец, хората го свързват със Сребреница и всички последици. В Талин дойде един от шефовете на холандския филмов фонд, който гледа филма и беше безкрайно щастлив. Дадох си сметка и за тази отговорност, за която не бях мислила, наистина. Защото бидейки копродукция с Холандия, филмът е и холандски отговор на всички тези проблеми.

Да не говоря за босненския актьор Изудин Байрович – колко болезнено беше за него, колко особено да играеш в чужд филм, който разказва твоята история. Каква отговорност. Това беше най-тежкото и за мен.”

С Иглика разговаряме на тавана над апартамента, в който живее със съпруга си, актьора Христо Гърбов, – пространство и за кабинет, и за работно място на цял киноекип, а и за купони, разбира се. От първия си, така обичан игрален филм „Писмо до Америка”, през „Разследване” и до най-новия „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син” тя работи с един основен екип, неразделни са. Факт, който е доста нехарактерен за България.

Работата в екип

„Нямаше да направя нито един от филмите си без тези хора,и то специално аз, такава, каквото съм като нагласа. Така че Господ си знае. Това са хора, с които съм направила всичките си филми. На Росица Вълканова (продуцент) дължа изцяло преборването за тези, като се замислиш, не леки филми, защото сега, поради по-късните реакции, изглежда, че „Писмото“ е бил някак си очакван и лек, но далеч не беше така. Тя изцяло конфигурира продукцията отвън в години, когато това беше ново за нас. Тогава си мислихме, че си струва тегобата. И си представяхме, че ще става все по-лесно. Изобщо не е така и нагласите не са. Да, тогава като че ли имаше повече романтика.

Да, тези хора са супер важни за мен. Става въпрос за едно приятелство, което се запазва. То е много повече от един екип. То е прецедент в българската културна среда. Намирам го за прецедент и страшен късмет. Струва си да го да кажа и то е част от моето разсъждение за българското кино. Защото българското кино е едно от най-хубавите неща, които се случват „въпреки“. Задължително трябва да кажа, че ядрото на екипа за този филм беше българско (оператор Рали Ралчев, музика Теодосий Спасов). Росица дръзна да направи това, макар да е много трудно в една копродукция основната част да са българи. Говоря за втория режисьор, операторския екип, осветителите, художника по костюмите. По български фасон беше конфигурирано. Опитът да се заснеме един филм в три държави – защото ние снимахме в Босна и Херцеговина, Холандия и Швеция… Освен това някои от актьорите са работили с много големи имена – с Ингмар Бергман, с Ангешка Холанд. Може би те [чужденците] са се притеснявали как ще работят с български екип, но на втория ден, като им мина шубето какво ги очаква, бяха страшно възторжени. А накрая направо казаха: „Не проумяваме как е възможно, вие сте едни от най-добрите професионалисти, с които в момента работим“. Страхотни бяха и аз на няколко пъти им казах: „Момчета, каквото и да излезе от филма, аз ви се възхищавам“. То е кеф да гледаш как работят тези хора, страхотен екип. Беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало в професията, защото това е преодоляване на нашите комплекси, че работим със световни личности, как ще погледнат на нас. Екипът беше прекрасен, аз се гордея с тях.”

Връщаме се към началото – темата за престъплението и наказанието, която вълнува Иглика Трифонова още в „Разкази за убийства” (1993 г.), стана повече от сюжет във филмите й, превърна се в непрекъснато търсене на демоните в човека или вкарването му в историята на политическите събития, без съгласието му да бъде употребен и изправен до стената. Иглика споделя, че за жалост последните години, месеци, дни, часове темата за престъплението и наказанието става все по-актуална, което не е хубаво за живеенето ни. „Вероятно за изкуство става, защото е истинска драма, но как живеем. Ужасно е“.

„Разкази за убийства”

„Беше в началото на кариерата ми, разговорите с тримата осъдени на смърт си остават едни от най-съществените мигове в моя живот. Тримата очакваха собствената си смърт, докато в България се водеше дебат „за” или „против” смъртното наказание. И това беше моят първи урок по житейска драматургия. Сега ме кара да се замисля, че това беше в зората на нашата демокрация. Възможността да се направи филм за смъртното наказание, изобщо да се дебатира „за“ или „против“, ми се струваше нещо много съществено. Сега като се замисля, тогава живеехме много по-спокойно. И си представях доста наивно, че ако се реши този въпрос и превъзмогнем желанието си да наказваме, да има смъртно наказание, че ни чакат много светли години напред. Уви, уви. Хлътнах в тази тема страхотно. И друг път съм се опитвала да обясня защо. През това научавам неща за себе си. По никакъв начин, в нито един момент, занимавайки се с това, не съм посмявала да съдя. Бягала съм от това да съдя, но ако съм научила нещо за дълбочината на човешката психология, за начина, по който реагират хората, то е през темата за престъплението и наказанието, включително и за светлите неща в човека. Всичко започна с този документален филм „Разкази за убийства“, в който част от предварителните ми представи и за човека, и за това как професионално трябва да се държа с хора, които са обект на моя филм, всичко стана на пух и прах. Първоначално подходът ми беше половинчат, защото вътрешно бях убедена, че те – хората, извършили престъпление, с които аз разговарях, не искат да се говори за престъплението. Със страшна почуда разбрах, че изобщо не е така. Тегобата на престъплението или опитът да се избяга от вината – защото това движи хората – е едно жестоко имане за тези хора. За сметка на това бяха страшно откровени. Аз съм водила най-откровените си разговори в живота тогава, те няма какво да губят и да крият. Може би е някаква вътрешна моя склонност, която е щяла да се прояви по-късно или по друг начин, Бог знае…“

От днешна гледна точка можем да кажем, че филмът „Разкази за убийства” имаше своя принос за премахването на смъртното наказание в България още в първите години след 10 ноември 1989 г. Темата имаше своето продължение в игралния й филм „Разследване”.

Българското кино

С Иглика коментираме и днешното състояние на българското кино. Според нея в нашето кино вече има добри филми. То мина през най-страшните си години, в които не се произвеждаха никакви филми, нямаше процес. Годината, в която тя направи първия си игрален филм „Писмо до Америка“, бяха произведени два филма. Но това се преодоля и сега се правят филми, много различни. „Не всичко е добро, разбира се, но за, условно казано, материалното ниво, на което сме във всяко отношение, доста добро кино се прави”, проявява оптимизъм режисьорката. Но е и категорична, че държавата трябва да отделя пари за култура. „Това е друга много болезнена тема за мен. Не само да дава пари за култура. Защото българските политици смятат, че дават пари за култура, за да мълчат там едни хора, и от кумува срама, защото така трябва. Но аз видях как се прави политика през културата, и то не в Холандия и не в Полша, където ми е по-ясно, а в Румъния, в Естония. Това е политически инстинкт”.

По отношение на оценяването и избирането от комисиите на НФЦ Иглика припомня, че преди три години се е оттеглила като член на комисията и още я държи този болезнен за нея момент, свързан с отношението към проекта на Георги Дюлгеров, когото тя счита за свой учител. „Имаше негов проект тогава, реакцията беше срещу него, изключително първична, недоразвита. Не е възможно млад човек, колкото и да е талантлив, да каже: „Да му се забрани да работи“. Недопустимо е, като смс-те в историята с ВСС. Или случилото се с Крикор Азарян в последните години от живота му. Няма талант, който да не си е тръгнал обиден. Да не говорим за големите ни поети. И то по най-различен начин – Гео Милев, Вапцаров, Яворов, та те са убити, и то по най-перфиден начин…“ Иглика признава, че много я притеснява това, което се случва у нас. Но най-вече е разтревожена, че сме недоразвити като гражданско общество, затова политиците у нас си позволяват неща, които никъде другаде хората няма да преглътнат.

Недопустимите неща

„Има неща, които са недопустими, а тук не реагираме на тях и поради това те стават възможни. Когато не се реагира масово, а реагират отделни хора, това изглежда едва ли не като истерия, като злонамереност, като че ли на някого не са му издържали нервите. Потресена съм от това, което става с Висшия съдебен съвет. Кой ще търпи такова нещо в друга страна? Всичките ми филми са копродукции с Холандия, аз там монтирам, седя с месеци, вече мога да го кажа – там това не е възможно…“ Иглика допълва, че понякога направо не вярва, че животът ни в обозримо бъдеще ще тръгне в някакви по-приемливи коловози, много й се иска да започнем да живеем по-добре, да се появи някакъв регламент, относително спокойствие. Пожелава го на всички. Готви и нов сценарий, но си обещаваме засега това да остане нашата приятелска тайна… На финала се върнахме към това, което предстои – срещата на публиката с „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син”. „Филмът тръгна от София Мийтингс. Аз съм страшен фен на София Филм Фест, защото той извърши направо скок в контактите ни с Европа. Не знам кога щеше да се случи като стъпка по стъпка. Тук идват много важни хора, това е в наш професионален интерес. Фестивалът възпита и публиката. Страхотна енергия, добре че съществува този месец март, когато се случва възможността да видиш най-доброто кино от Европа”. И ние очакваме филма и, както го наричаме между нас, купона на годината – София Филм Фест.

Интервюто е публикувано в сайта ВЪПРЕКИ.