Начало Филми Премиери Не остава място за прошка
Премиери

Не остава място за прошка

Екатерина Лимончева
08.11.2013
1193

„Само Бог прощава” е твърде бавен и претенциозен, и херметичен до крайност. Формата и съдържанието му илюстрират рамките и ограниченията на стила на Рефн.

Бягайки от американското правосъдие, Джулиан намира убежище в Бангкок, където става собственик на боксов клуб заедно с по-големия си брат Били. Когато последният е убит, след като изнасилва и зверски убива млада проститутка, от Щатите пристига майка им, заслепена от ярост и желание за мъст. Тя изисква от Джулиан да се заеме с отмъщението и това го изправя срещу пенсионирания полицай Чанг, чиито наказателни методи са, меко казано, радикални…

За съжаление част от тази информация можете да откриете само в рецензиите. Което всъщност не е основният проблем на зрителите, защото със или без изясняване на детайлите от сюжета, „Само Бог прощава” е доста досаден филм и гледането му е проява на средно ниво мазохизъм. И всичко това още преди да е станало дума за натурализма и явната наслада на режисьора от щедрото потапяне на екрана в кръв и насилие. Гледалите „Drive: Живот на скорост” са наясно за какво става въпрос.

На какво се дължи патологичната страст на датчанина Никълъс Уиндинг Рефн към прекомерната жестокост е предмет на друг вид изследване – психоаналитиците ще му се зарадват. И ако Drive беше брилянтна история, която внезапно нагазва в локви преднамерено насилие и необяснимо сменя жанра, то „Само Бог прощава” е безсмислен сюжет, заформен сякаш единствено като претекст кървавото въздаване на справедливост да бъде оформено чрез естетиката на източната философска умозрителност в своеобразен визуален балет.

Също като Drive през 2011 г. и „Само Бог прощава” беше претендент за Златната палма в Кан. И предвид факта, че Рефн получи наградата за режисура за предишния си филм, интересът към новата му творба бе съвсем оправдан. Мненията обаче се разделиха – публиката освирка филма, а част от критиците започнаха пламенно да защитават „различността” на „визионера”. И онези, които не искаха да признаят, че подобно киноизкуство просто не им харесва, се заеха да обясняват как не го разбират.

„Само Бог прощава” е твърде бавен и претенциозен, и херметичен до крайност. Формата и съдържанието му илюстрират рамките и ограниченията на стила на Рефн. Разказваческата немощ и липсата на емоционален заряд го потапят в естетизирана летаргия, близка до празнотата. Стилизирайки творбата си до крайност, режисьорът всъщност убива потенциала за древногръцка трагедия. От гледна точка на интригата филмът е банален и безинтересен. От техническа гледна точка е безукорен. Движенията на камерата, прецизността на кадрирането и визуално забележителната нереална светлина създават кадри с впечатляваща красота – поредица от произволни и лишени от драматургична  стойност картини.

Да се върнем за момент на Drive. Освен с извънземния Райън Гослинг филмът можеше да се похвали с артистична визия, оформила един наистина оригинален сюжет. И всичко течеше съвсем обещаващо, докато насред едно кръвопролитие стилистиката рязко не смени цветовете си и без предупреждение нахлухме в друг жанр. Завоят бе наистина неочакван и неподготвеният зрител можеше да си помисли, че без да иска е сменил киносалона. За преобладаващата част от публиката това не беше пречка да се възторгне от разказваческите умения на Никълъс Уиндинг Рефн. А дали не е било началото на диагноза, която „Само Бог прощава” категорично потвърждава? И най-забавното е, че специалистите твърдят как Driveе изключение в авторския подход на Рефн, а видите ли „Само Бог прощава” било завръщане към традиционните му творчески търсения… Добрата новина е, че всеки има право да напусне киносалона.

Филмът смътно напомня на стила на Дейвид Линч, някои го сравняват и със „Сиянието” на Кубрик. Диалогът е скромен – невъзможността за комуникация е личният лайтмотиф на Рефн, а думите сякаш са тук предимно за да допълнят фонограмата на „Само Бог прощава”. Едиповият комплекс е малко грубичко илюстриран, но както повечето сюжетни елементи той по-скоро се догажда, отколкото реално разбира. Мотивацията на персонажите е пълна мистерия. Между ониричната абстракция и приказката с архетипни герои (претоварени със смисъл) режисьорът май внезапно е забравил къде иска да отиде. И сякаш фабулата умишлено е толкова постна и банална, за да бъде очевидно онова, което иначе няма как да разберем. Особено що се отнася до озадачаващия финал – тук-таме ще прочетете, че ставало дума за символична кастрация или проявление на неприспособимостта на Джулиан към заобикалящата го среда. Ами, добре.

„Само Бог прощава” може и да не се е получил като дългоочакваното (от мнозина) продължение на Drive, но затова пък Райън Гослинг отново е на линия и присъства в кадъра (и в сюжета) почти като лунатик. Колкото и да звучи невероятно, екранното му излъчване допринася за тоталното изгубване в съдържателното ниво на филма. А изненадата идва по-скоро от необичайната роля на Кристин Скот Томас – фрустриращата майка на Джулиан, чиято жажда за отмъщение аха да ни напомни за Медея… Е, ако не друго, можете да се забавлявате с търсене на митологични и психоаналитични препратки или да съзерцавате червенеещата красота на филма.

Екатерина Лимончева
08.11.2013

Свързани статии

Още от автора