Обажда ми се преди Великден това момче по телефона, мой по-млад колега, наскоро беше дори номиниран за Европейската награда за литература от авторитетно жури в състав Амелия Личева, Рада Шарланджиева, Юлия Цинзова, Иван Голев и Бойко Ламбовски.
Звъни много настойчиво. Вдигнах. Бил в София, искал да се видим. Защо да не се видим? Аз съм на „Славейков”, казах. Ти къде си. Пътувал по „Цариградско шосе”. Добре, след 30 минути до пейката на Славейкови на площада.
Дойде той след трийсетина минути, облечен в защитния елек, който аз му подарих, защото той ми подари едно ножче, майсторска направа, с кокалена дръжка от рог на елен преди време. Щяхме да водим хубавата Дилейни от семинара на Елизабет Костова с моята кола до Германския манастир. Извади ножчето, аз го харесах и той ми го подари. Както става в Кавказ.
Та сега ми стана драго, че е с моя елек. Аз бях в кафенето отсреща, през трамвайната линия. Звъннах му, обърна се, видя ме, дойде. Седна на масата.
– Да не си се изповядал? – попитах го.
– И това свърших.
– При отец Владимир Дойчев?
– Да.
– Хубаво – казах. – Къде ще караш Великден?
– Ще си ходя в Бяла Слатина.
– Много хубаво. И ние ще си ходим на село.
Похвали се, че ходил на някаква хижа с дъщеричката. Оплака се, че синът вече не го слушал. Поговорихме още малко за туй-онуй. Хрумна ми да го попитам какво стана с онези масонски работи. Преди няколко години пак така ми се обади, бил в София, искал да се видим. Видяхме се в едно кафене по-надолу по „Графа”. Сподели, че го канели в Бургас да става масон. Кой? – попитах тогава. И той каза едно име. Пратих го при един свещеник, да говори с него. И повече не съм се интересувал. Та сега ми хрумна да го попитам, но се разсеях и забравих. На тези години помним колкото врабчета.
– Ако имаш нещо друго да питаш? – попитах го.
– Нямам. Само исках да те видя.
Останах поласкан. Колко им трябва на старите писатели.
Стиснахме си ръцете и се разделихме.
Мина Великден.
Преди няколко дни прочетох в сайта Lira.bg на Данчо и Гинка Панайотови, където работи писателят Иван Голев, следното комюнике от това момче за нашата среща:
Познавам и други, възрастни хора, с бради. Седят, гледат света и си галят брадите полека. В собствените си очи те са жреци на словото, стожери на литературата българска. И пишат. Изреченията им са четивни, но понякога крият толкова дълбоко целия замисъл на текста си, че се налага да търсиш помощ от приятел, за да го разгадаеш. Те това не го смятат за инсинуация, не го смятат дори за непохватност, а напротив, така трябва да се пише, въобразяват си. Моделът им е един и същ във всеки текст. Заравят смисъла, защото са чели Селинджър с онези девет разказа, обаче Селинджър в „Рибка Бананка“ и „На Есме“ го е направил непринудено и с финес, какъвто на нашите патриарси им липсва. За тези брадати темерути писането не е обикновено изкуство, не е част от живота, а е Смисъл и Цел, самият Живот. И го насилват това писане, и издевателстват над него. И докарват изречения, които преглъщаме някак на сухо. Всичките си отредени на земята години те се скитосват с тая илюзия в брадатите си умове и когато този същият живот отиде накъм приключване, мигат на парцали неразбиращо – не така си го бяха представяли всичко. А очите им – тъжни.
Брей, казах си. Как се излагаме пред по-младите. Да ги карам да преглъщат на сухо. Я се стегни. И се запътих веднага към „Славейков” да търся Селинджър, за да си го преговоря. Че моят Селинджър кой знае къде е затрупан сред книгите на тавана.
Присвих тъжните си очи и тръгнах. Понесъл на гръб живота си, който отива накъм приключване.
