0
1908

Не са малко хората, които пак биха излезли на улицата

Прозрачността би могла да се изгради минимум на база ясни и категорично разписани коалиционни споразумения, отчетливи червени линии и честен, открит, неконфликтен диалог на най-високо лидерско ниво.

Димитър Димитров пред Портал Култура

Наскоро социологът Андрей Райчев заяви, че протестът е умрял. Миналогодишните протести, в които участваха и толкова млади хора, предизвикаха враждебното отношение и на немалка част от т.нар. десни интелектуалци, които ги определиха като „левичарски и мафиотски“, „кремълски и комунистически“, предвиждайки техния разочароващ финал. Подобно на Райчев днес те също потвърждават безплодната смърт на протеста. Потушена и безплодна ли е протестната енергия от миналото лято?

Не съм изследвал детайлно заявката на социолога Райчев, ала протестната култура в България, ако и да е крехка, няма да се загроби толкова лесно. Истина е, че в момента протестната, а и цялостно политическата енергия у нас са подчертано ниски за сметка на осезаемото разочарование след втория пореден провал да се състави работещо правителство. Въпреки това не са малко хората, които при сгоден случай отново биха излезли на улицата в търсене на все още неизпълненото си искане за оставка на главния прокурор Иван Гешев. Не беше отдавна вечерта, в която част от обществото реагира срещу нахлуването на прокуратурата в МВР, последвано от наложените санкции по глобалния закон „Магнитски“ над Делян Пеевски, Васил Божков и още хора, близки до ГЕРБ, ДПС и ВМРО. Най-големият успех на протестите от изминалата година не е (временният) политически залез на Бойко Борисов, а поне нагледното обезоръжаване на Иван Гешев, който все по-рядко дръзва да се появи в публичното пространство, за да раздава пиар правосъдие.

Що се отнася до десните интелектуалци в България, онези сред тях, които действително са заслужили да се наричат така, едва ли биха използвали цитираните във въпроса ви епитети относно миналогодишния протест.

Как бихте описали профила на т.нар. протестни партии, доколко отчетлив и ясен е той що се отнася до политическото им позициониране, стратегическите им цели и визията за това как трябва да градят отношенията си с останалите партии? Какви са различията помежду им и преодолими ли са натрупаните противоречия за целите на евентуално общо действие в този или в следващ парламент?

Вероятно има по-изкусни и обективни анализатори на тези въпроси, ала от самото начало никак не харесвам категоризацията „партии на протеста“. Може би единствено ИБГНИ би могла да се нарече така, защото тъкмо нейните лидери се намериха и консолидираха политически в хода на миналогодишния протест. „Демократична България“ действа като обединение от 2018 г. насам, а политическите амбиции на Слави Трифонов и хората около него също не датират от миналото лято. Концепцията за партии на протеста или промяната, както и надеждата, че ще управляват съвместно, звучаха примамливо, ала подводните камъни в отношенията им се съзираха на повърхността още преди 11 юли. За съжаление настоящият парламент изглежда изчерпан откъм възможност за общо действие. Това може да се отрази негативно на електоралната тежест на по-новите формации, както и на възможността им да сглобят управленска формула без системен играч. Най-трудно преодолимите различия помежду им са ценностните, а политическото неумение или нежелание на първата политическа сила е най-сериозната пречка към съвместна работа на този етап.

„Плаващите мнозинства са покана да се възстанови моделът на ГЕРБ“, те са „рецепта за търговия“, „алъш-вериш на задната врата“, или напротив, плаващите мнозинства „ще направят политическите процеси много по-прозрачни“, защото „правителство, което винаги може да падне, ще трябва да убеждава депутатите за всеки свой проект“ – кое от тези твърдения ви се струва по-вярно?

Последното твърдение звучи чудесно на хартия, но очевидно е утопично и близко до непостижимото в родния политически контекст. Немалка част от българските политици са неспособни да надраснат възможностите или зависимостите си, за да се превърнат в държавници. Как изобщо ще убеждават депутатите да оцелеят като правителство, след като изглеждат неспособни да сформират такова? За съжаление, обществото ни отдавна е свикнало да счита политиката у нас за блатиста тиня, в която управляващите минимум ще се накалят, а в крайна сметка може и да потънат. Прозрачността би могла да се изгради минимум на база ясни и категорично разписани коалиционни споразумения, отчетливи червени линии и честен, открит, неконфликтен диалог на най-високо лидерско ниво.

Едно от опасенията в днешната криза е, че президентът Радев тласка страната към трансформация на конституционния модел, тъй като се налага впечатлението, че решение на парламентарната нестабилност може да се намери само в силната президентска институция. Съществува ли такава опасност според вас и може ли да се каже, че страната върви от „залез на парламентарната към изгрев на президентската република“?

Безспорно се чуват проповедници на илюзията, че смяна на системата към президентска република би била панацея за политическата криза в България. Може би част от поддръжниците на тезата са имали досег до президента Радев през годините, но за мен той може само да спечели, ако се разграничи категорично и институционално от идеите им – по възможност в хода на кандидат-президентската кампания. Радев не е глупав човек и би могъл да си даде ясна сметка как завършиха политическите амбиции на всеки един български президент отвъд края на мандатите и конституционните им правомощия. Българите не обичат вкопчването в управлението и дори Бойко Борисов проумя това по трудния начин. В нашия случай ми се струва крайно нелогично и дори опасно да вървим към системна промяна, която би концентрирала още повече власт в ръцете на един-единствен човек.

Последните социологически проучвания сочат, че ГЕРБ отново е водеща политическа сила, как ще обясните това разместване в предпочитанията на избирателите? Каква е основната причина за загубата на подкрепа при т.нар. протестни партии? Очаквате ли срив за протестния вот на следващите избори?

ГЕРБ е партия с мобилизирано твърдо ядро, пък и властовият ѝ ресурс на местно ниво все още далеч не е изчерпан. Ако управленският провал в 46-ото НС бе по-скоро неочакван, то последвалото окопитване на ГЕРБ изглежда естествено. Изолацията на партията и делегитимирането на лидера ѝ поставиха на дневен ред въпроса за средносрочното ѝ политическо оцеляване, но анти-ГЕРБ формациите като че ли не съумяха да се възползват максимално от кризата в доверието към бившите управляващи. „Изчегъртването“ на ГЕРБ заприлича на стремеж просто да заменим едни хора с други, които действат и комуникират по идентичен тертип. Не мисля, че хората останаха очаровани от това, което понечи да се настани в народняшката ниша, доскоро окупирана единствено от ГЕРБ. Дали всички анти-ГЕРБ формации ще претърпят електорален срив, зависи най-вече от поведението и посланията им през идните седмици и месеци. Със сигурност ще е предизвикателство да обяснят на по-дистанцираната и разочарована част от публиката защо се стигна дотук и какви са възможните изходи от задълбочаващата се политическа криза. Що се отнася до бившите управляващи, една от необяснимите им грешки лично за мен е кръстоносният поход, който са поели срещу българския президент от поне две години насам. Някак сами успяха да го превърнат в един от най-сериозните и разпознаваеми опоненти на властовия им модел, изродил се в срастване между институции, олигарси и медии.

Димитър Димитров е историк, участник в протестите. Завършил е международни отношения в Лондонското училище за икономика (LSE) и политология в Кингстън; работил е в неправителствения сектор. Автор на книгата „По пътя към върха. Историята на Христо Проданов“ (Сдружение „Българска история“, 2020). Работи като журналист в онлайн медиите „Програмата“ и „Успелите“.