0
344

Не сторих зло никому

Първа част от разговора на Деян Енев с Георги Величков

75 g SBP, 1988
Георги Величков заедно с проф. Светлозар Игов и поета Иван Цанев, 1988 г.

По-голямата част от живота си прекарах по кафенета и ресторанти, в приятелски компании. Сега, към края вече, имам нужда да застана очи в очи с истината за самия себе си. Разбира се, вече не мога да поправя нещо, но трябва да стягам чисти дрехи за оня свят.

Ти не си първият и последният писател на тоя свят.

Запомни това.

Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.

Не е възможно.

(Деян Енев, „Старите писатели”)

– Г-н Величков, вие сте съучредител на Клуба за гласност и преустройство, депутат във Великото народно събрание (1990-1991 г.). Не може да се отрече едно – че тогава, за разлика от днес, при всичкото противопоставяне, в парламента имаше личности. Направете един паралел между депутатите тогава и сега; между обществената атмосфера тогава и сега?

– Тогавашната обществена атмосфера се отличаваше главно с надеждата. Верно, че четиридесет и пет години социализъм беше изплашил хората, верно е, че в по-малките градове и села още върлуваха партийните секретари и гражданите не смееха да изразят гласно своите надежди, но събития като величествения опозиционен митинг на 10 юни 1990 г. показваха, че те съществуват. За съжаление още от началото демократичните лидери почнаха да допускат грешки. Повечето от тях бяха кабинетни хора, които не познаваха изтънко обикновения живот, пък и немалко ченгета, присламчили се към демократите, прилежно ги „учеха” как да грешат. Кръглата маса регистрира доста добри резултати, но и забави някои проблеми, което забавяне в известен смисъл се оказа фатално. Не се поставиха на дневен ред въпросите за икономическите промени и приватизацията. Вместо тях се възприе безумната идея да се свика Велико народно събрание и да се приеме нова конституция. В мемоарните си книги и д-р Желев, и Димитър Луджев твърдят, че западни наблюдатели и политици са ги съветвали да отидат на предсрочни избори, и аз нямам основание да не им вярвам, но не разбирам каква логика е водела нашите европейски приятели. Също така те предупреждавали да не се бламират изборните резултати, макар че те бяха явно фалшифицирани. И така – повече от година беше изгубена, за да се създаде един никому ненужен документ. Идеална конституция няма, всяка просто полага основните въпроси на държавата, а създадените въз основа на нея закони уреждат детайлно проблемите във всяка област на обществения и частния живот. Конституцията на САЩ е създадена преди повече от два века, от колко години не са сменяни основните закони на западните демокрации не знам, но във всеки случай подобно нещо не се е случвало поне от половин век. Затова сега ме тресе нервен смях, като слушам с каква жар се разисква въпросът за конституционна промяна, и ми идва наум старият виц: новият собственик на бардака сменял оборудването, а бодигардът си мислел, че предишният стопанин, когато не вървял алъш-веришът, не сменял креватите, а курвите. Впрочем преди известно време нашият министър-председател „изригна” нов фишек: ако се проведат предсрочни парламентарни избори, статуквото в Народното събрание няма да се промени. Чудесно! Нека със закон сегашните депутати да се назначат за постоянни такива и само когато някой от тях умре (забележи, не казвам оглупее), на негово място да се сложи друг. Така държавата ще спести милиарди левове, с които ще могат да се асфалтират и горските пътеки, а хората ще си познават своите «избраници» и няма да им връзват кусур на приказките.

– Огромна част от народа живее зле. И като казвам зле, имам предвид на ръба на оцеляването. Мнозина свързват този факт с прехода. Вашата диаграма на плюсовете и минусите на изтеклите двайсет и пет години.

– С предишния си отговор донякъде засегнах и този въпрос. С времето надеждата, за която говорех, все повече и повече намаляваше. За последно тя се препъна в управлението на Иван Костов и оттогава не може да се изправи. С навлизането на Бойко Борисов в политиката примитивният популизъм и некомпетентното ръководство, несъобразено с икономическите, правни и исторически норми главно поради духовна леност и нежелание да се прочете поне някоя книжка по тези въпроси, ни отредиха едно от почетните последни места по нищета и аморалност в Европа. Лакомията за пари е всеобща в целия свят, но в България тя придоби уродлив характер. Благодарение на нея все по-голяма част от населението ни гладува или най-малкото – непрекъснато мисли как да се нахрани утре. Номерът е добре отрепетиран – такива хора не мислят за промяна на социалната система. Всеки ден в някой бранш на икономическия живот има стачки, но до общи действия не се стига. Двадесет и пет години неизменният председател на „Подкрепа” д-р Тренчев, който никога не посегна към държавен пост – той си знае защо, но и никога не се опита поне да предизвика обща стачка, освен само срещу първото демократично правителство, след всяко заседание на тристранния съвет, ругаеше абсолютно „искрено” правителството в момента и толкоз. Не без любезната безкористна помощ на ГЕРБ през последните десетина години стотици интелигентни млади българи напуснаха страната. А те са единствената потенциална опасност за властта. Опозицията на тъй наречения Патриотичен фронт, чиито лидери не знаят точно какво искат, но непрекъснато се репчат от парламентарната трибуна, макар че бившата партийна секретарка и сегашна председателка на Народното събрание Цецка Цачева не им е направила дори забележка за промъкващите се в тях расистки нотки, та, казвам, такава опозиция е дар божи за всяко правителство. Сигурно на мнозина мои читатели изглеждам твърде черноглед и пристрастен. Не, не съм такъв! Ще говорим обаче за напредък, когато България „се отлепи” от последното място в Европейския съюз по доходи на населението, при това с пъти по-ниски от тези на партньорите ни. Модерната държава е задължена да създава условия за просперитет на поданиците си. И тогава няма да има нужда от идиотския референдум дали правото ни за участие в изборите трябва да се превърне в задължение. Гражданите не са толкова тъпи, че да не гласуват за положителна промяна, ако има шанс за такава.

– Преди десетина години в едно мое интервю с вас на въпроса „Вижда ли се светлинка в тунела?” вие отговаряте: „Допреди десетина години имах надежда, че ще доживея да видя страната си по европейски уредена. Доскоро се надявах, че това ще се случи на дъщеря ми. Сега се съмнявам, че и внуците ми ще живеят в европейска държава. Главната причина е, че няма желание у политиците и държавниците да оправят нещата, защото така им е по-удобно. Да вземем престъпността. Последните скандали в МВР потвърждават думите на моя покоен професор по наказателно право Иван Ненов, че „ако в България един престъпник не бъде заловен и наказан, това означава, че някой отгоре го пази“. Същото се отнася и за корупцията. Тя друса върховете на властта и бизнеса, а МВР и прокуратурата отчитат „успехи“ с лекари и полицаи, взели подкупи по петдесетина лева. Чистката трябва да почне от главата. Ама стигне ли до нея, конецът веднага се къса, за да не се разплете чорапът. Все си мисля, че ние като малка страна можем да се оправим за нула време. Нужно е обаче да дойдат нови хора, с ново мислене.” Какво бихте добавил днес към тогавашния си отговор?

– Почти нищо, защото нищо съществено не се е променило. Само че сега външни обстоятелства изострят вътрешното ни дередже. От седмици вече тъпоумните политици около Бойко, алчните „бизнесмени” и недозрелите икономистчета с умни погледи и бавно мислене се мъчат да предвидят каква загуба ще понесем от гръцкия сериал и главно – какво ще успеем да чопнем покрай него. Никой не желае да признае, че кризата на Атина не е икономическа, а политическа. Ами че Португалия, Испания и Италия имат повече борчове от нашата съседка и според специалистите ще се издължават още около двеста години. Макар че комшиите ни не ми са особено симпатични поради безгрижието, с което, без да си правят сметка, лапат от години, макар че Ципрас ми е прекалено ляв, но успяха да изправят на нокти Европейския съюз. Разбира се, на брюкселските бюрократи хич не им пука за гръцките граждани, много тежкият им проблем е как „да не изпуснат” Гърция от Европейския съюз. И ще се извъртат по всякакви начини, и ще си губят съня в многочасови среднощни заседания, но ще спасят съседката ни, маскирайки решението си като наказание, макар че и след него заплатите и пенсиите там ще бъдат пак в пъти по-високи от нашите. През петдесетте години на миналия век френският президент Дьо Гол и германският канцлер Аденауер сключиха договор за сътрудничество в областта на въгледобива или стоманолеянето – не си спомням точно за какво. Казват, че оттам се е пръкнала идеята за обединена Европа, която постепенно прераснала във великата, но трудно осъществима концепция за Обединени Европейски шати. Брюкселските лицемери обаче са напълно доволни от сегашното статукво: донякъде свързани европейски държави, но командвани от желязната канцлерка, подпомагана от изживяващия се като световна личност Жан-Клод Юнкер, бивш министър-председател на държавата Люксембург с територия колкото един български окръг. И „основната вина” на Ципрас е, че се опитва да разклати и без това паянтовата постройка. Всъщност необходимо е още по-голямо сплотяване с взаимно доверие и безкористна помощ. Защото „вълците” на Абу Бакр ал Багдади вече атакуват света, руският гаулайтер Путин е забравил какво значи държавна граница, а в поднебесната империя вече се появяват симптомите, които са предхождали голямата депресия от 1929 г. Специалистите се успокояват, че китайската икономика е все още планова и няма да допусне срив. Само че не се знае вече на кого може да се вярва.

Кога за последен път ви се обади колега писател, който да ви каже, че е прочел нещо ваше и то му е харесало (или не му е харесало)?

– През последните една-две години никой колега писател не ми се е обаждал, освен ти и то не за да ми кажеш, че си прочел нещо мое и го харесваш или не, а поради общата ни работа в журито на конкурса «Рашко Сугарев». Всъщност това е естествено, защото доста отдавна не съм издавал нова книга, нито съм печатал в периодичния печат. Младите и талантливи писатели, малко от които познавам, защото не мога да си купувам книгите им, отдавна са забравили, ако въобще са знаели, че има такъв писател Георги Величков. Търсенията и постиженията им са в различна от моята посока, пък и самочувствието и предразсъдъците на младоците не им позволяват да се занимават с «неизвестни». Спомням си, че когато излезе първата ми книга, моята сестра, която беше имала кратък романтичен романс в сливенската гимназия с Енчо Мутафов, ми съобщи, че той искал да се запознае с мен. «Кой пък е този Енчо Мутафов?!», изквичах – срещата, разбира се, пропадна. По-късно станахме близки и сърдечни приятели с Енчо чак до прекалено ранната му смърт. Както виждаш: нищо ново под небето!

sp.Septemvri-1975
Редакцията на сп. „Септември“, 1975 г.

– Как се лекувате от неминуемата и все по-разширяваща се самота, която идва с възрастта?

– Не се лекувам, просто защото мисля, че нямам нужда от лечение. По-голямата част от живота си прекарах по кафенета и ресторанти, в приятелски компании, сред алкохол, жени и цигари. Сега, към края вече, имам нужда със спокойствие да направя рекапитулация на миналото си, да застана очи в очи с истината за самия себе си. Разбира се, вече не мога да поправя нещо, но трябва да стягам чисти дрехи за оня свят. Сигурен съм, дано не се самозалъгвам, че не съм сторил зло никому. Мнозина, особено приятели, «са си патили» от моето остро езиче, но до разриви не сме стигали. Освен това произхождах, по тогавашната обществена класация, от среднобуржоазно семейство, отрано се бях нагълтал с позволени и непозволени книги – спомням си с какво усилие кълвях дванадесетте томчета на Библиотека «Безсмъртни мисли». Не всичко разбирах, но младата ми памет запомняше «умни» сентенции и цял живот в подходящ момент умеех да си послужа с необходимата такава, което понякога също засягаше самочувствието на околните. Тъй или иначе с книгите, а и сигурно с генетично съчетание у мен успях да стана добър познавач и ценител на литературата. Когато работех като редактор, особено единадесетте години в издателство «Български писател», ме търсеха автори с много добри, но «опасни» според социалистическата цензура книги и в повечето случаи успявах да ги «пробутам» за печат. Директорът на издателството Симеон Султанов, мой съгражданин и съкварталец от Сливен, човек с огромна ерудиция и демократично възпитание, си позволяваше «да си затваря очите» и да поема рискове. В днешната бъркотия името на Султанов е съвсем забравено, макар че именно той издаде избрани произведения на български писатели, чиито имена дотогава въобще не се споменаваха, ценни произведения от българското средновековие и от времето на турското робство.

– Как се случи вашият литературен дебют? През какви перипетии мина книгата ви «Прости чудеса» (1966 г.)? Как беше посрещната? Кой от големите писателски имена ви подкрепи тогава?

– Съдбата беше благосклонна към мен. Още в началото попаднах на Любен Дилов, тогава завеждащ отдел «Проза» в списание «Септември», който хареса разказите ми и се превърна в мой литературен баща – до края на живота му ние бяхме неразделни. Когато стъкмих първата си книжка с разкази «Прости чудеса», я занесох в издателство «Български писател». След няколко месеца ми се обади Атанас Наковски и пожела да се видим. Учуди се, че съм толкова млад – представял си, че съм по-възрастен, книгата му харесала и следващата година, 1966, щяла да излезе, но трябвало да направя някои малки поправки. В Сливен пак прочетох ръкописа си, абсолютно се убедих, че няма нужда от никакви поправки, преписах го и го върнах в редакцията. Когато книгата излезе, Наковски с доволна усмивка ме похвали, че съм го послушал и съм поправял с усърдие. След години, когато станахме приятели и играехме покер, му разказах за «поправките». Той не се засмя и може би се пообиди, но не се издаде. Наката е суров човек, не обича да го будалкат, а и сам не умее да се шегува. «Прости чудеса» беше посрещната добре, бих казал дори – прекалено добре: излязоха тринадесет положителни рецензии, което отдавна не се беше случвало с дебют на млад автор. Няма да изреждам имена, защото сигурно ще пропусна някое, но всички «свестни критици се отчетоха». По същото време в Сливенския театър се играеше първата и единствена моя пиеса, която никога не изброявам между произведенията си и се мъча да забравя. Разбираш ли, книгата ми се харесваше, защото не се занимаваше с краварки и трактористи, които не могат да мигнат заради неизпълнените си планове, нито с директори на промишлени предприятия и заместник-министри, които се влюбват в млади жени, но ужасно страдат, че пренебрегват «другарките си», с които ги свързва антифашистката борба. В пиесата ми пък обратно, разиграваше се история с високопоставени комунисти, в които сливенци, не без основание, познаха свои съграждани. И така, с вече издадена талантлива книга и пиеса, която всяка вечер пълнеше театъра със сеирджии, какво ми оставаше да правя? Всяка вечер седях сред голяма компания в Клуба на културните дейци, черпех всички с подбрани напитки и мезета, плащах с бележки, които на другия ден барманът осребряваше в касата на театъра, и разказвах какви гениални произведения ще напиша. Тези произведения останаха ненаписани.

– Коя ваша книга определяте като най-представителната за творчеството ви? Коя ваша книга беше посрещната най-добре от читателите? А от критиката?

– Много бързо разбрах, че по-голямата част от тогавашните български писатели са гола вода. Също така разбрах, че без особени усилия мога да бъда винаги сред добрите. Тоест, още от началото сам се лиших от състезателния дух, не се опитвах да достигна, че дори да надскоча тавана си. В разговори с млади колеги и в интервюта изтъквах, че всяка книга трябва така да се пише, сякаш е последна, но в процеса на писането бързо забравях тази максима. Професионалният ми опит и желанието все пак да бъда между добрите, ме спасяваха от издънки. Не сравнявах обаче книгите си: всяка започната избутваше от съзнанието ми току-що завършената, тъй че трудно мога да говоря за „най-представителната” или за най-любимата ми. Харесвам си няколко новели и повести, в които, както казваше със смях художничката Ина Никоманова, описвам „лелите и бабите” си, имам много добри тридесетина разказа и всичко това, събрано в едно прилично томче, би запазило името ми за след години.

Георги Величков е роден на 07.04.1938 г. в Сливен. Завършва право в Софийския университет. Работил е като адвокат и журналист; драматург в Сливенския драматичен театър (1966-1968), редактор в сп. „Родна реч“, „Септември“, „Пламък“, изд. „Български писател“, киностудия „София“ при Българска кинематография. Учредител и съпредседател на Дискусионния клуб за гласност и преустройство (ноември 1988); депутат в VII-то Велико народно събрание (1990-1991). Белетрист, майстор на разказа и новелата. Творбите му се отличават с дълбок психологизъм, силна подтекстовост, сдържано фабулиране. Автор на книгите: „Прости чудеса. Разкази“ (1966), „Самотна луна на небето. Разкази“ (1972), „Приказки за мен и за вас. Разкази“ (1975), „Щъркел в снега. Разкази“ (1977), „Вместо гроздобер. Новели“ (1978), „От трите страни на барикадата. Разкази и новели“ (1980), „Последен кръг над океана. Новели“ (1981), „Навикът да умираме. Разкази“ (1985), „Еньовден. Повести“ (1986), „По-опасно и от смелостта. Разкази“ (1987), „Ранна есен, свечерява се. Разкази и новели“ (1988), „В антрето на демокрацията. Публицистика“ (1990), „Способи за самозалъгване. Критика, публицистика, есеистика“ (1990), „Първият милион“ (2006).