0
289

Не тръгвам към произведението, то тръгва към мен

С композитора разговарят Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Георги Минчев, снимка Стефан Джамбазов

„Изобщо не тръгвам към произведението. То тръгва към мен. Труден съм в писането, бавен. Много мисля, тъй като аз не пиша с пиано. Моят професор Шчедрин ме научи да бъда нещо като съвременно компютърче – да ми хрумват идеите в тишина, пред бял лист, даже не пред петолиние.“ Това казва за въпреки.com световно признатият композитор академик Георги Минчев.

И продължава: „Чертая си петолинията и направо нанасям нотичките, онези, които чувам, без да ги осмислям с пиано, с инструмент. Без да ги оркестрирам, т.е. да ги нотирам така, както зазвучават в собственото ми въображение. И това става много бавно и мъчително, защото човек, колкото и да вярва, все си мисли понякога, че е безпомощен и че не може да даде онова, което желае. Тези моменти на колебания са нужни.

Съмнението е необходимо за твореца.

Необходима е и самотата, в която човек работи и се чувства много удобно, непритесняван от никого, нито от проблемите на времето и обстоятелствата. Тези неща, когато остана сам със себе си, по-бавно, но по-трайно излизат на бял свят. Творческият процес е енигма, никой не е успял нито да го опише, нито да наподоби неговите правила и процеси.“

И продължава с присъщото му чувство за хумор и самоирония: „Композитор като че ли не е професия. Под професионализъм се разбира, когато един автор си вади прехраната със своето изкуство. В това отношение много от аматьорите си вадят хляба значително по-добре от професионалистите, в кавички. Имаше една хубава находка по този повод, че все пак Ноевият ковчег е скован от аматьори, а професионалист е построил „Титаник“. А за себе си уточнява: „Естествено, че ми се иска да бъда повече професионалист, отколкото аматьор, но аматьорите си имат своята цена също. Аз не говоря за този тип аматьори, които не знаят нотите, а пишат, нито за хората, които не знаят правилата, а се натискат да правят нещо. Цялата ни среда е леко замърсена. Вижте как ни заливат разни ферми, Big Brother-и, какво ли не. Не искам да заставам като някакъв морален гард, естествено, мнозинството от хората предпочитат леките жанрове. Самият аз обичам попмузика, обичам страхотно джаз. Това не са срамни неща, това изкуство също си има своите върхове. Но само с това не се храни човек. Не се храни по простата причина, че старата римска максима „хляб и зрелища“ за днешното общество не важи“.

Разговаряме с него в студио 1, малко след репетицията на Симфоничния оркестър на БНР на Концерта му за пиано и оркестър, който беше изпълнен в зала „България“ на 20 октомври в програмата 20 години ppIANISSIMO с диригент Марк Кадин. Заедно с Георги Минчев присъствахме на репетицията и го питаме за оценката му за диригента, за оркестъра, за солистката.

Георги Минчев, Стела Димитрова-Майсторова и Марк Кадин по време на репетицията за концерта

„Всяка репетиция – първа, втора, трета до генералната, си има своите несъвършенства. Даже в повечето случаи и на самата генерална репетиция се прибавят разни неща. Но в общи линии всичко върви нормално. Нямам никакви смущения. Диригентът Марк Кадин е чудесен, оркестърът е много добре, пианистката Стела Димитрова-Майсторова е идеална. Днес прибавихме синтезатора, който е много съществена брънка, но не проработи като хората от първия път. Но има още две-три репетиции. Да, всичко е нормално в рамките на доброто.“ Композиторът говори с изключителна добронамереност и разбиране и все пак споделя като творец с дългогодишни наблюдения върху взаимоотношенията между автор и изпълнители.

Диригентите не обичат авторът да е на първата репетиция.

„Даже забраняват на автора да им се бърка в темпа и т.н. Първите репетиции са да се разчетат нотите, да се видят темпата, да се усетят творбата, динамиките и прочие… Затова е добре авторът да стои по-настрана. Хем и той да се потревожи за собствените си творби вкъщи, хем да остави на мира изпълнителите да си свършат работата. Но тъй като, особено в по-новата музика, темпата са различни, всеки момент нови и нови темпа – не винаги в партитурата е оказано точното темпо – необходимо е и авторът да каже своята дума понякога. Но и без него може.

Идвам на репетиции на произведенията ми, когато ми дадат, когато диригентът не възрази. Но съм свикнал да присъствам не за друго, а за да нямам после никакво основание да се сърдя на някого. По-добре да коря себе си, че не съм си свършил работата. Но особено на записи, когато се приемат отделни дубли, човек трябва да прецени наистина до каква степен произведението търпи още корекции – там си е нужно да присъства авторът. Не знам, но може и да има композитори, които не искат да присъстват. Но чак толкова много леност в авторите не подозирам. По-голямо е все пак любопитството как произведението се интерпретира от оркестъра или от солиста.“

Издаваме му малка „тайна“. След репетицията проф. Стела Димитрова-Майсторова каза, че е идея на Борислава Танева ppIANISSIMO да завърши със симфоничен концерт. Стела се съгласила, но при условие, че ще свири концерта на Георги Минчев. „Много мило, много мило. Стела го е свирила много пъти. Винаги с много разбиране на съвременната музика. И което е изключително важно – с много желание да даде максималното, на което е способна в разчитането на партитурата. И не на последно място – нейното пипане на клавиатурата е страхотно, не бих искал да прозвучи грубо, но е много мъжко. Тя има хъса на големите пианисти от световен ранг, които „захапват“ творбите и ги водят от начало до край. Това е изключително важно! Тя има изключително отношение не само към съвременната музика, но и въобще към съвременното изкуство. Нейният съпруг Николай Майсторов е водещ съвременен живописец. Към всичко, което е съвременно, тя има отношение, и то недвусмислено положително. Защото всички имат отношение, но понякога не особено положително“.

Георги Минчев /л./ с Васил Казанджиев /ц./ и Иван Дренников /д./ на първото изпълнение в България на Концерта за пиано и оркестър на Г. Минчев в зала България, снимка личен архив

В разговора с композитора се връщаме към Концерта за пиано, създаден преди 39 години, едно от най-изпълняваните български произведения по света. Дори по време на репетиционната работа на оркестъра се усещат мощта и красотата на музиката.

„Написах концерта в далечната 1978 г. На следващата година беше вече чут тук-там, имаше няколко награди. Забелязаха го – първо българската, а и световната публика. Той имаше шанс, че се изсвири на няколко прегледа – първо на прегледа „Нова българска музика“, скоро след това и на прегледа на симфоничните оркестри в България. Беше предложен веднага за изпълнение в чужбина – на първо място на световния форум за съвременна музика в Париж, тъй наречената „Трибуна на съвременната музика“. Беше предложен от 47 или 48 музикални експерти – това е общество съвременни музикални критици, които имат задачата да предлагат и подбират произведения за наградата „Кусевицки“ (на именития американски диригент Серж Кусевицки (1874–1951), дългогодишен музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър, сериозен поддръжник на съвременната музика). Концертът не получи наградата, но самата номинация беше много престижна. Беше изпълнен в много държави, от много пианисти – в Австралия, Франция, Германия, Русия. Пианистът Николай Петров (1943–2011), един от водещите в десятката на световната листа, страхотен пианист, наистина, вечна му памет, направи един своеобразен маратон в Русия, тогава Съветския съюз. В продължение на 40 дни го изпълни над 20 пъти в различни градове. Той е идвал няколко пъти и в България, има и записи. Трябва да спомена, че първият изпълнител на този концерт е Иван Дренников (заедно със Симфоничния оркестър на БНР с диригент Васил Казанджиев).

С Георги Минчев коментираме и факта, че у нас съвременната музика не се ползва с особен интерес от публиката и оркестрите рядко я изпълняват. А имаме прекрасни образци, много често с премиери в чужбина и с твърде малко изпълнения в България. „Недостатъчният интерес към съвременната музика у нас е естествен, за съжаление. Навсякъде има отдръпване от съвременното изкуство, не само от музиката. Едва ли това се дължи само на липса на внимание от страна на политическите кръгове към сферата на изкуството и ценностите, които се съдържат в съвременното изкуство. Но и на навлизането на многото медии, които бълват или псевдокултура, или попкултура, или пък култура, която не може да се отбележи като някаква ценност. Това е трагедия, наистина. Трагедия, защото демокрацията не е в това да имаш правото да кажеш всичко, което мислиш, а това е начин на мислене как да можеш

да дадеш равен шанс на много неща

да влязат със своите достижения. Много са причините и това не е само български феномен. Това е планетарен проблем, но в много страни има системи, които компенсират това и насочват финансови средства, пропаганда, внимание към фестивали и изяви на отделни артисти и оркестри. Те финансират тези прояви, които имат своята публика и се радват на голям успех. В България или е спорадично, или е редуцирано.“

Това е обяснението на композитора, без да обвинява някого. Опитва се да гледа реалистично на ситуацията. Ние го връщаме към времето, когато е бил студент в Българска държавна консерватория, и към учителите му – много и от различни краища на света и музикални школи.

„Завършил съм композиция в Консерваторията при академик Марин Големинов (1908–2000), завършил съм и диригентство тук. След това специализирах композиция в Московската консерватория в продължение на няколко години при Родион Шчедрин и Арам Хачатурян (1903–1978), после бях стипендиант на ЮНЕСКО в САЩ, Франция и Великобритания, навсякъде посещавах и лекции. Смятам се добре образован в това отношение, защото съм видял доста школи. Бил съм в Иркам, център за електро-акустични изследвания в Париж, който се помещава в Бобур. Там работех в продължение на няколко месеца електронна музика с Лучано Берио, който беше навремето първият директор след Пиер Булез.… Нескромно е да се говори за образование, защото може и да го имаш, но нищо да не направиш, а може да го нямаш, пък…“

Има пет филма като композитор на музиката, но интересите му са главно към симфоничната музика. Автор е и на музиката на балета „451 градуса по Фаренхайт“ по романа на Рей Бредбъри.

„Важното за един творец, освен образованието, което е получил, е да съумее да изрази своите мисли по-различно, отколкото другите, иначе рискува да попадне под притегателната сила, под гравитацията на големи имена от съвременната музика като Стравински, Шостакович, Прокофиев и по този начин ще стане един от епигоните. Това е най-важното за един съвременен творец – да намери свой собствен изказ, да има оригинален глас в наситената среда, в която живеем. “

Заедно с него коментираме, че по света композиторите имат свои агенции, издатели, които отпечатват произведенията, рекламират творбите по различни начини. Така че да стигнат до хората, които се интересуват от съвременно изкуство.

„В България няма такава изградена система. Има един Музикаутор, който не е издателство. Той защитава авторските права, но не пропагандира българската музика. Такива издателства, ако ги има, работят много ограничено… “ Самият той има издател в Швейцария. Но издателството е скромно. „Всичко е въпрос на търсене и предлагане, тъй като може да звучи цинично, но творчеството, в това число и музикалното, е стока. То се нуждае от афиша, от рецензията, нуждае се от критиката, каквато ние имаме сравнително малко… Има един огромен парадокс – навремето, когато нямаше интернет и това огромно море от информация липсваше, хората, които се интересуваха от съвременна музика, успяваха по някакъв начин да наваксат своите празноти и да бъдат в крак с онова, което се прави. Такъв е случаят с движението, не е само фестивал, а и движение „Варшавска есен“, голям фестивал на авангарда. Тогава Полша се смяташе за носител на авангардните идеи на съвременната музика с Лютославски, Пендерецки и други автори… Сега, когато всичко е толкова лесно и човек може по телефона да намери тази информация, ей така, докато седи на кафе в някое барче, необходимостта да намериш тази информация като че е обратно пропорционална на възможностите. Това е парадокс, който аз никога не съм могъл да си обясня. Ето и младите не се интересуват. Те не желаят да видят какво има по света, въпреки че само едно копче на компютъра ще им даде пълната информация къде, какво, що…“. С малко тъжна усмивка завършва Георги Минчев.

С него ни свърза дългогодишно приятелство, от тези красиви приятелства, при които хората не се виждат всеки ден. Следим изявите му, радваме се на постиженията му. Той е в знаменитата тройка на живи български композитори и музиканти, избрани за академици от БАН – заедно с Николай Кауфман и Васил Казанджиев. Това не му пречи да не се разделя със самоиронията и напомня, че е на прага на своите 80 години, ще ги навърши в началото на 2019 г.

„Нито имам ищах, не съм го правил през живота си – всеки ден да пиша, всеки ден да ходя по концерти. Човек се уморява, пък и е безсмислено да бъдеш до такава степен производителен, че да съсипваш изпълнителите със своето творчество, от което никой не се интересува кой знае колко.“

Нашият разговор с Георги Минчев беше дни преди концерта 20 години ppIANISSIMO. Самият концерт беше забележителен като избор на програма и изпълнение. Прозвуча българската премиера на Концерт за две пиана и двоен оркестър „Полесражение“ (2010/2011) от Ришар Дюбюньон със солисти Лилия Бояджиева и Весела Пеловска в присъствието на композитора. А новата творба Concerto ppIANISSIMO за две пиана и оркестър на Георги Арнаудов със солисти Борислава Танева и Лилия Бояджиева, която имаше световна премиера, наистина беше брилянтна. И в края прозвуча Концертът за пиано и оркестър на Георги Минчев със солист Стела Димитрова-Майсторова. Оркестърът, диригентът, солистите, произведенията – всички бяха на изключително ниво. Жалкото е само, че зала „България“ не беше препълнена, както заслужава такъв празник. Какво да се прави, българската публика няма достатъчно отношение към съвременната музика. Нещо, което е много тъжно, защото изразява и отношение към живота, който ни заобикаля…

Със съкращения от сайта Въпреки.