0
4121

Не трябваше да става така

Снимка Людмила Димова

Какво се случва в Пловдив, който след по-малко от година ще бъде Европейската столица на културата? Митко Новков разговаря с издателя Манол Пейков.

Първо бяха отстранени хората от гражданската квота в Управителния съвет на общинската фондация „Пловдив 2019“, после дойде скандалът с Нощта на музеите и галериите (след нападки на кмета Иван Тотев към Веселина Сариева, фондацията ѝ „Отворени изкуства“ се отказа от общинско финансиране на Нощта, а общината обяви, че е готова сама да организира събитието, започнало през 2005 г. по инициатива на Веселина и Катрин Сариеви).

За съжаление, от бъдещата Европейска културна столица напоследък се излъчват много повече скандали, отколкото информация как градът под тепетата се приготвя да посрещне с успех събитието. Портал „Култура“ реши да потърси мнението на Манол Пейков за нерадостната ситуация, както и да го попита как подготовката за 2019 г. би могла да потръгне в по-благоприятна посока през останалото твърде кратко време.

Манол Пейков, снимка Цв. Белутова, Дневник

Манол Пейков е достатъчно известен издател, културен мениджър, преводач, познавач на световните културни политики и сам произвеждащ ги в България. Той е от хората, благодарение на които Пловдив спечели съревнованието за Европейска столица на културата през 2019 г. в силната конкуренция на София, Варна, Бургас, Велико Търново и други големи български градове. 

От Пловдив, Европейската столица на културата през 2019 г., напоследък като че ли все повече се генерират скандали, отколкото политики за това как ще бъде изпълнено важното за града събитие. Какво става всъщност, г-н Пейков, защо така?

Добре би било да попитате хората, които генерират скандалите. Но ако искате моето мнение – основната причина е в узурпацията на една гражданска инициатива от страна на общинските власти. Превземане, което превръща инициативата все по-малко в културна проява и все повече – в политически водевил.

Това ли е проблемът – че едни политически субекти искат да се превърнат и в културни такива? Прочее, това изобщо възможно ли е?

Всъщност политическата намеса в организирането на ЕКС (Европейска културна столица) не е български патент. Нашите немски консултанти от „Акултос“ ни предупредиха още докато се готвихме за представянето на кандидатурата през 2013-а, че в момента, в който спечелим титлата (ако я спечелим), политическите апетити драстично ще нараснат. Навсякъде се случва – в една или друга степен. Тъй че аз – ние – бяхме подготвени в някаква степен за това, което предстоеше да се случи. Но мащабът му ни свари неподготвени. Един по един почти всички ключови участници в културния календар на града бяха изтласкани, а членовете на гражданската квота на УС на Фондация „Пловдив 2019“ бяха принудени да напуснат. Желанието за контрол от страна на кметската управа се оказа по-голямо от всички нас.

Вие изпреварихте следващия ми въпрос, но не мога да не го задам, защото ми се струва от съществено значение: спомням си колко бяхте ентусиазирани и вие, и други хора от екипа, осигурили избора на Пловдив – с иновативни предложения, с нетрадиционни места и практики на провеждане на културните събития – да не изреждам всичко… А сега сякаш цялата „европейска столица“ ще се превърне в някакво рутинно събитие, без всички онези изненадващи и толкова въодушевяващи ваши идеи. Има ли опасност да се провали или поне да не постигне целите, които си поставя, събитието „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“?

За мен винаги е било важно не какво ще се случи в Пловдив през самата 2019-а, а как ще се събудим на 1 януари 2020-а. Тази инициатива е неповторим шанс да натрупаме опит в менажирането на култура, да почерпим опит и да си сравним часовника с най-добрите, да отгледаме едно ново поколение културни мениджъри с европейско самочувствие. Другата фундаментална цел на Пловдив 2019 – тази, с която най-силно впечатлихме европейското жури – е културата да бъде превърната в двигател на социалната промяна. В Пловдив се намира най-голямото ромско гето в Европа. Много деца не напускат пределите му, докато не навършат 16. То е своеобразна вселена във вселената. Място, което се подчинява само на своите си закони, 99% от хората от неромски произход в Пловдив не са стъпвали в пределите му. Една от големите ни амбиции беше да използваме културни проекти – музика, танц, театър, кино – за да влезем зад тези стени и да се свържем с хората. Да ги приобщим. Уви, тези две ключови цели на проекта едва ли ще се случат. Акцентът все повече се измества към показност и джамбуре, което оставя след себе си само тъга, фасове, обвивки от вафли и слънчогледови шлюпки.

Само че… Само че, ако не се получи смислено и стойностно „Европейската столица“, това ще е по някакъв начин провал не само за Пловдив, но за всички нас, на които и Пловдив, и културата са ни скъпи. Та мислейки в тази посока, все пак има ли възможности, алтернативи, различни прояви, които да предотвратят джамбурето, да го превърнат в значим и важен не само за нас, българите, но и за останалите европейци културен феномен?

Със сигурност ще има алтернативни, смислени събития. Проблемът с тях обаче е същият като проблема с българския спорт. Малцината, които успяват, успяват не заради държавните политики, а въпреки тях. На свои разноски и на своя глава. Благодарение на личното си упорство и фокус. Докато всичко наоколо е разфокусирано, разгащено и подчинено на външен ефект и краткосрочни цели. А не трябваше да става така. Не трябваше.

Не трябваше, да. Но изглежда стана. Въпросът е: какво правим, след като стана?

Изваждаме си поуки. Говорим за тях. Разширяваме диалога. Намираме съмишленици. За да не повторим грешките си следващия път. За да излезем от този безутешен цикъл. И никога не забравяме, че Рим не е построен за един ден. Нито пък Пловдив.