1
3369

Не трябва ли „становище“ на Синода и за това?

В последните месеци Светият Синод на БПЦ започна да проявява подчертана активност по т. нар. обществени проблеми, засвидетелствана ни в поредица от (като никога отразени обилно и в медиите) свои „становища“. Във връзка с последното от тях, посветено на критика на промените в Закона за социалните услуги – бе дори удостоен с посещение в Синодалната палата от социалния министър. Успя да си извоюва също включването на неколцина свои представители в държавна комисия, която да продължи да го обсъжда и „доизкусурява“, та да не би накрая да се окаже в противоречие с нашите „традиционни ценности“ и „правата на родителите“. „Становището“ – нека си припомним – бе препълнено със специфична юридическа терминология, с изреждане на членове и подточки, но пък със симптоматичен дефицит на собствено християнска лексика. Това накара мнозина почти да налучкат дори името на автора на инак подписания „от членовете на Св. Синод“ въпросен документ – политически „номад“, акостирал напоследък в църковните води. „Становището“ бе горещо обсъдено и в специализиралите се в църковни и богословски теми фейсбук групи, сайтове и страници (разбира се, редом с „животрептущите“ теми за Украинската църква, за „етнофилетизма“ на Константинополския патриарх – „агент“ на Запада и САЩ, и за норвежката заплаха „Барневарн“).

В същото време – буквално преди няколко седмици медиите показаха скандални кадри от дом за настаняване на възрастни хора в Пловдив, представящи възмутително, нечовешко отношение към безпомощни болни и престарели хора. Припомнихме си, че това е всъщност поредният случай, в който научаваме за ужасяващите условия в подобни заведения у нас. Малко по-сетне пък „гръмна“ (както се изразяват) съобщението за жестокото убийство във врачанското село Галиче: непълнолетно момче изнасили и закла своя млада съселянка. И тук отново – поредното такова престъпление сред серия подобни само през последната година.

Този път обаче родителите на жертвата бяха показно приети от самия министър-председател на републиката и поискаха от него присъдите за такива деяния да не бъдат намалявани (от 20 години или доживот на 12 години затвор), дори ако те са извършени – както в този случай – от „непълнолетни лица“. Премиерът откликна „с разбиране“ и ето – в спешен порядък бе внесен законопроект в този дух. Масовите вестници затържествуваха: „доживот и за непълнолетни убийци и изнасилвачи“; заобясняваха ни, че именно по-късите присъди за непълнолетни престъпници възпитавали у тях чувството за безнаказаност (а това трябва да бъде пресечено), впуснаха се в психологически „експертни мнения“, че който не е променил криминалните си наклонности в пубертета бездруго не би могъл да се промени след това (което според мен е пълна глупост – човек се променя, при подходящи условия, не през, а именно след пубертета). И т. н., и т. н.

Понеже, като християнин, двата почти съвпаднали „скандала“ поразиха съвестта ми много по-дълбоко от шумните „подвизи“ на новия главен прокурор и „мно-о-го интересния проблем“ дали Румен Радев не се готви да създаде „своя партия“, реших да полюбопитствам как мислят по тези въпроси моите православни братя и сестри в някои от споменатите вече църковни фейсбук групи и сайтове. Приемат или не приемат навършили 16 години (но ненавършили 18 години) да могат да получат наказание от 20 години затвор и дори „доживот без право на замяна“? Смятат ли, че същинската причина за все по-честите тежки престъпления, извършвани почти по правило в затънтени села, от изоставени на бабите и дядовците си непълнолетни, е в по-леките наказания, които предвижда за тях закона? Какво мислят за очевидно еднаквата и ужасяваща атмосфера, в която приключват земния си път безпомощни, болни люде в старческите домове на страната ни?

Ще трябва да кажа, че във въпросните църковни групи и сайтове не намерих абсолютно нищо по тези въпроси. Техните общности въобще не се бяха впечатлили от тези неща. Злокобната фигура на „фанариота от Константинопол“ и „мащабните дискусии“ за и против „народното благочестие“ из водоемите ни на Богоявление, бяха заслонили всичко останало. Щеше ми се – и до днес ми се ще да прочета също и „становище“ на Св. Синод на Православната ни църква по гореизброеното. Уви, подозирам, че перото на споменатия политически „номад“, потънал в „подводните камъни“ на Закона за социалните услуги, няма да се притече на помощ на достопочитаемите ни свещеноначалници.

Затова ще пофантазирам тук на какво би могла (и би трябвало) да обърне вниманието ни Православната църква във връзка с така тревожно неразвълнувалите „християнското ни общество“ проблеми.

На първо място, струва ми се, тя и ревностните фейсбук-християни би трябвало да предупредят, че християнинът и именно християнинът не може да си позволи да гледа света около себе си абстрактно-казионно. „Непълнолетните лица“ не могат да са именно юридически „лица“ за един истински християнски поглед към тях, нито пък местата, в които те извършват своите престъпления да са абстрактни „населени места“. Зад всяко непълнолетно лице – за християнската съвест би трябвало да стои конкретна жизнена съдба, а мястото, в което то е извършило ужасяващото си деяние би трябвало да е място с конкретно-представима атмосфера и житейски условия, в които християнинът трябва да се вживее. Защото – би трябвало да ни обърне внимание ненаписаното „становище“ на БПЦ по идеята непълнолетните, извършили тежки престъпления да бъдат съдени като пълнолетни – както в случая с „изрода“ от Галиче, така и в практически всички подобни случаи през последната година, ние научихме, че става дума за деца, почти до едно израснали изоставени без родителска грижа, живели живота си в пусти, почти обезлюдени села, без училище в околността, без нормален магазин, кафене, да не говорим за църква (каквато и да има ще е задължително затворена и посещавана от свещеник най-много за някое погребение веднъж в годината). Във всеки случай за „изрода“ от с. Галиче ни осведомиха, че е точно такова момче, вече с две-три присъди за битови престъпления, че е отдавна известно на жителите на селото, а очевидно и на институциите, че е наркоман, че живее само с баба си. За предишния убиец пък разбрахме, че е с отдавна известни на всички наоколо му психически отклонения, че живее практически сам и че от години никой не си е направил труда дори да се поразговори с него в селската кръчма. Да не говорим за превантивна медицинска грижа. За още по-предишния пък стана ясно, че родителите му почти от люлката му са на далечен „гурбет“ и т. н., и т. н.

На онези, които са склонни да ме смятат за „елитник“, ще доверя, че макар да съм жител на столицата и да нямам „къща“ в някой „чуден роден край“ на отечеството ни, аз обаче имам доста точна представа за това какво представляват „местожителствата“ на „непълнолетните лица“, за които днес се настоява да започнат да отговарят за извършените от тях престъпления като възрастни. Имам представа (несантиментално-народническа) за днешна селска къща, обитавана единствено от престаряла баба, на която от най-ранното му детство са оставили за отглеждане внука ѝ, когото не идват да виждат с години. Имам представа (включително сетивна) как изглежда вътрешността на такава къща, в която грижещата се за „непълнолетното лице“ жена, практически е прикована на легло, въздухът е пронизан от миризма на урина, в дворчето ровят две-три одърпани кокошки, а единственият „търговски обект“ в селото е кръчмата на площада. И ето – израствайки тук внукът от десетгодишна възраст прекарва вечерите си, пиейки бири с поспрелите от път шофьори (но и с услужливи продавачи на наркотични „изкушения“).

Знаете ли какво бих очаквал да прочета следователно в едно „становище“ на Св. Синод по законопроекта за съденето на непълнолетни като пълнолетни? Защо – бих очаквал да се попита в него – години наред социални служби, местни власти, „родолюбиви организации“ и т. н. не са се поинтересували от жизнените съдби на такива деца, захвърлени в подобни условия; защо никой от настояващите за промени в Наказателния кодекс не се обезпокоява, че те стават все повече в процеса на увеличаването на (принуденото) „гастарбайтерство“ и в успоредния с него процес на социална деградация на местата, в които родителите – гастарбайтери оставят потомството си. В порядъка на самокритичност, във фантазираното тук становище Църквата би могла да напише дори, че би искала да помогне във всички тези случаи, но няма необходимия ресурс, затова пък се обръща към съвестта на онези, които предлагат „доживот за изродите“: а не сме ли виновни и всички ние, които знаем за увеличаването на броя на тези деца, знаем за условията, в които растат, знаем за практическата разделеност на стотици семейства в „традиционното ни общество“, чиито деца са изоставени, само че лицемерно се удивляваме едва когато някое от тях, някой ден – всъщност логично стигне до ужаса да извърши тежко престъпление.

Ще завишите присъдите за непълнолетни убийци и изнасилвачи, за да ги предупредите да не разчитат на „тийнейджърската“ си безнаказаност и така да постигнете т. нар. „превантивен ефект“? – би могло да се каже по-нататък в „становището“. Но давате ли си сметка, че дълбоко подивели, оскотели от начина и местата си на живот тези „непълнолетни“ вече са изгубили способността си да преценяват подобни неща? Че доведени до там да бъдат движени от най-първични, животински импулси, те не биха могли да бъдат възпрени от по-строгата заплаха на закона?

Не ожесточавайте наказанията – би могло да се напише в края на едно „становище“ на Църквата – това е в противоречие с духа на Христовата милост и свидетелствата на Евангелието – поизцапайте обувките си по прашните пътища на нашенските „гадарински предели“, вижте с очите си живота и съдбите на докарваните пред вашия съд.

А пък ако бяха истински съвестливи (както се полага на християни), авторите на фантазираното тук „становище“ биха могли изведнъж да съобразят и следното. Ами ако момчето от село Галиче което е било оставено да стане наркоман, да извърши едно, а после второ престъпление и все да бъде връщано след това в селската къща на баба си, бе овреме „взето“ от „страшните“ социални служби и настанено в приемно семейство (както се прави в ужасната Норвегия), то нали вероятно днес нямаше да е убиец! Или въображаемият риск „да го направят гей“ в такова семейство е по-страшен от логичното му превръщане в убиец?

За „становище“ по грижата за възрастните хора – за „нашите майки и бащи“, както патетично пишат – няма нужда и да говоря. Тя е наша „традиционна ценност“, да – но за реалното ѝ наличие в „православното ни общество“ – ясно видимо от разкритията за домовете, в които „благодарните потомци“ оставят тези свои „майки и бащи“, няма да се изкажат нито от ВМРО-то, нито от разни църковни фейсбук групи и сайтове. Нито ще се скандализират от това, че в „либерално-разваления“ Запад подобна на дома в Пловдив гледка би произвела многоседмични медийни бури и санкции.

Какво да кажа? Сигурно съм престанал да разбирам така добре от християнство и Православие в сравнение с някои отскоро въцърковени „ревностници“, които захванаха да ни предупреждават (дори), че е изкушение да се прекалява с милосърдието. Това можело да ни отведе също до „либерализма“. И все пак би ми се искало да прочета в църковното ни фейсбук общество дискусия да речем по това адекватно ли е днес и тук, у нас, да се иска непълнолетни да бъдат наказвани като пълнолетни дори за тежки престъпления. Или това християните не бива да допускат. И не да ми казват как е в Англия, в САЩ или някъде другаде, а как е от християнска, от православна гледна точка. Иска ми се разбира се да чуя и становище на достопочитаемото ни свещеноначалие по този въпрос. И по възможност, написано от него, на църковен език, с милосърдие (ако ще и да е прекалено).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статия(Мигновен) поглед към българската фантастика
Следваща статияДаркуейв и постсъветска архитектура

1 коментар