1
989

Нивото
на река Дунав
в сантиметри

DEnev

В този текст няма да има мои думи. Ще оставим реката да тече.

Иван Станков:

„Наколо нямаше нищо друго, освен вода. Река Дунав, която беше забравила всичко начаса, се мъчеше да тече в най-пълна тишина. Докато чуваше само собственото си животинско дишане и се мъчеше да се ориентира, Герасим долови как от края на Дунава, откъм морето или откъм Шварцвалд, се роди тихото бръмчене на моторница и когато звукът взе да расте, разбра, че реката наистина тече през него и го дели на минало и на бъдеще. Представи си двата й бряга като криле на пеперуда и усети, че тялото му е все още сегашно. Светът започна да напуска гърдите му и елементите му един по един заемаха обичайните си места. Последни на мястото си се върнаха звездите и сред приближаващото бръмчене на лодката Герасим се помъчи да ги запомни завинаги.” („Вода”, „Спомени за вода Dm”, 2014, изд. „Фабер”)

Ангел Русков:

Георги Петров Божинов е роден на 27 януари 1924 г. в с. Крива бара, Ломско в семейство на земеделци – като занятие и по партийна принадлежност. Баща му Петър Божинов е кмет на селото по времето на Стамболийски, с всички последици от това: затвор и разходка с шлеп по Дунава.

Георги Божинов се научава да чете и пише преди да тръгне на училище. Учи уроците и пише домашните с по-голямата си сестра. Оттогава започва да си води дневник, който след завършването на четвърто отделение подарява на учителката си г-жа Петричева. След шейсет години на „отговорно пазене” при нея, тя му го връща, за да види откъде е тръгнал.

Завършил е прословутата Ломска класическа гимназия. Ученичеството му съвпада с годините на Втората световна война. Учи усърдно немски , за да чете Шилер и Хайне в оригинал. Времето си разпределял на три равни части: над картата на света, за да следи военните действия, на брега на Дунава, за да гледа шлеповете, които превозват муниции и продоволствие, и в четене, стръвно, както се оглозгва кокал от смъртно гладен. („Георги Божинов – биографична справка”) 

Божидар Ивков:

Да, книгата кипи от живот, от истински живот. Самата книга е Живот с всичките му прелести и лошотии. За мен „Голямата“ книга, шедьовърът е онази книга, която ме грабва, нахлува в душата и интелекта ми и докато чета, а и след това, не ме оставя на мира. Шедьовърът (чрез него авторът) ме провокира, задава ми въпроси и настоява за отговори. Голямата книга ме кара непрекъснато да влизам в диалог с автора. Божиновият Калуня не ме оставя на мира повече от месец, след като я прочетох. За мен книгата наистина е шедьовър – един от бисерите на българската литература. Дали този бисер е по-голям или по-малък от „Време разделно“ или „Цената на златото“ няма никакво значение за мен. Тук няма количествени мерки. Важно е, че „Калуня каля“ е бисер, литературен бисер. Това е книга, която може да прави чест на всяка национална литература. И това, което според мен, е най-важно. От днес нататък всеки четящ българин трябва да прочете „Калуня каля“. Без тази книга сякаш четящият човек ще „понакуцва“ духовно. Това е лично мнение. Така простичко разбирам нещата. А шедьовърът „Калуня каля“ си е шедьовър. Дори само поради това, че след като започнеш да четеш, та до края и след това не можеш да останеш безразличен. 

Еми Барух: Привет, Деян! Не знам дали се познаваме лично, но лично и искрено искам да благодаря за насладата от „Калуня-каля”. Шедьовър! Истински, дълбок, силен, задъхан текст. Разтърсваща проза. Пак и още – благодаря. Е.

Дора Ангелова:

Скъпи г-н Енев,
Благодарение на Вас се докоснах до един шедьовър на българската литература.
Запознах се с един писател, за когото не бях чувала, въпреки филологическото си образование. Благодаря Ви за благородния жест, с който съдействахте да стигне по най-бързия начин до нас „Калуня каля“.
Не е често срещано явление в творческите среди, да се загърби собственото его
и да се отделят сили и време за издаване и популяризиране на произведение на колега.
Това може да го направи само човек с голямо  сърце. Хвала! Да Ви е Честита Новата година!
Бъдете здрав !

Анна Христова:

Благодаря ви, скъпи Деяне. За „Калуня каля”. Позволявам си да ви нарека „скъп” не от фамилиарност, а от сърце. Направихте ми най-съкровения коледен подарък. Имах няколко почивни дни и ги прекарах в компанията на Георги Божинов. Много плаках, но се пречистих и олекнах. Най-хубавият български, който съм чела. Аз съм преводач, но се оказа, че не го познавам българския език в този му вид. Беше откровение. Красиво откровение. За мен Георги Божинов си остава несравним. Още веднъж благодаря. С огромно уважение и признание!

Петя:

Онази нощ тръгнах на това пътуване, то още не е завършило, но ми се иска да извикам с висок глас:  ПРОЧЕТЕТЕ ТАЗИ КНИГА!

Защо не сме чували за този автор? Защо не сме „пили“ от това животворно слово? Господи, толкова книги съм прочела и толкова още искам да прочета, но…такъв език! Никога не съм срещала с по-красиви и неповторими думи да се говори за любовта, никога не съм предполагала, че така може да ти говори природата, че с такива очи ще видиш красотата и, че домът може да се сравни с потапяне под вода…. Още след първите 10-15 страници си помислих, че трябва да си преписвам някои редове. Да, ама как да стане, като ти се иска да споделиш цели страници, че и не една, а всичките!

Дано някой не реши да реабилитира гузната си съвест и да вземе да го вкара в задължителната учебна програма, да го омърсят с академични тълкувания как и защо го е казал… Ами казал го е, и то така, че не може да се повтори, не може да се преразкаже, защото магията на словото е велика дарба и Георги Божинов я има! Поклон! 

Марлена Гетова:

Когато спрях поглед върху това странно заглавие на книгата, първата ми реакция беше леко съпротивителна („Що за птица е това?!”). Разгледах художественото оформление на корицата от Мариана Станкова, прочетох анотацията на Деян Енев и реших, че не ми се чете пак за Априлското въстание…Начела се бях на този сюжет. Пък и  авторът ми беше непознат ( „Кой знае каква манджа с грозде е забъркал!”). И  в момента, когато понечих да върна романа на мястото му, небрежно отворих първата страница…и не можах да го затворя, докато не стигнах до последната. Колкото и да очаквах да забумтят отнейде черешови топчета, да се развеят бунтовни знамена, да екнат песните на Чинтулов…все не се получаваше. Заблудиха ме Мариана и Деян…Това не беше роман за Априлското въстание. Това беше роман за ЧОВЕКА – силния и слабия,  смелия и нерешителния, за влюбения и изоставения, за жестокия и справедливия. Роман за ЖИВОТА – пъстър и многолик, весел и тъжен, привлекателен и страшен…Един  обсебващ и задъхан разказ за теб и за мен, за бащите и за майките ни, за децата и старците, за приятелите и враговете – за всичко, което може да се случи с човека на този свят…Една необичайна среща с ДОБРОТО и ЗЛОТО, които те дебнат на всеки завой по пътя – път, който трябва да извървиш сам и чиято посока дано правилно  си избрал…

Милена Златарова:

Може да се каже, че това е една различна история на турското робство през очите на помаци, каракачани, турци, но и философски роман за вечната борба между доброто и злото. За онази кула, която градим до края на живота си. Нищо, че на последните страници намираме кулата на Калуньо разрушена. Така е била разрушена и кариерата на Георги Божинов след злополучния пътепис със свидетелства на българи, лежали в сталинските лагери в Сибир. Но скъпоценният камък „Калуня-каля“ е шлифован години наред бавно и упорито, с маниакална творческа безкомпромисност и материални лишения, с работа над всяка дума, за да засияе отново след толкова години, чист и светъл, сякаш в него е вградена душата на писателя.

Ваня Хинкова:

Tова е една много лична история на фона на не много ясен исторически контекст. Предполага се, че действието се развива по време на Априлското въстание и е разказ за един мъж, помак на име Калуньо, който не може да приеме света с неговите неправди и кривини, въстава срещу тях и сам се опитва да възстанови баланса в нарушеното си мирно съществувание, за което плаща огромна лична цена – загубва всички, които обича, а накрая губи и собствения си живот. Красив език, силна история, дълбоко затрогваща… много лична и в същото време универсална!

Георги Мирчев:

Чете се на един дъх! Невероятен роман, съдържащ в себе си животът на българина по онова време. Но не онзи, бунтовническия живот, а другия – този на потурчените българи, на покорните времена, на послушанието.
През цялото време не спираш да мислиш. Просто един отличителен роман!

Николай Китанов:

Тая книга, да знаете, е много голяма. Ама много, много голяма! Такова чудо не се чете всеки ден, пък не е като да не съм чел… Благодарности на Деян Енев, че изкара на светло тоя шедьовър.

Павлина Иринкова, гр. Велико Търново:

Здравейте г-н Енев! Поздравления за това, че възкресихте романа „Калуня-каля! Абсолютно съм убедена, че авторът му е много  щастлив, там, където е сега. Тогава, когато е излязъл от печат за първи път, част от него беше публикувана в едно литературно списание. Името не мога да си спомня, но сигурно ще го открия в къщата на родителите ми. Когато прочетох откъса, бях като омагьосана. Веднага си купих книгата. Тя е нещо космическо. Бях изключително развълнувана след като я прочетох. После, при безкрайното местене по квартири през студентските ми години книгата  изчезна. Един ден търсех някакъв инструмент в старата къща на нашите съседи и там, на едни рафтове, сред много прах, списания и книги я видях. Не можех да повярвам на очите си. Грабнах я, като стар другар, който не бях виждала повече от двадесет години…

…Днес бях отново в библиотеката. Открих откъса от „Калуня-каля” в сп. Септември бр. 8/1988г. Снимах на ксерокс заглавната страница, но тук нямам скенер да Ви я изпратя. Паметта на телефона ми беше препълнена.

С цялото ми уважение към Вас!

Виолета Станичич:

„Калуня“ е обратното на „Време разделно“ и вероятно заради това е толкова важна и могъща. Всяка всенародна трагедия, въстание, бунт, революция има човешко междуредие и обикновено тъкмо те биват прескочени от историята или допълнително изкривени от официално санкционираната литература. „Калуня“ чете точно тези „невидими“ текстове и ги разказва красиво. Никаква патетика.

Езикът и повествованието са мощни. Много категоричен и мъдър изказ. Има един диалог с турски поговорки, който вероятно е най-самобитният „диалог“ на епохата (а аз съм го чувала частично на живо в гагаузкия си свят). Човекът е създал и населил един истински автентичен свят, в който всяка сойка и трънка съществуват и са на мястото си. Няма герои-клишета, всичко е „объркано“ според координатната система на идеологемите. 

(Има, разбира се, литературни слабости. Образите на жените до един са леко „празни“, не научаваме почти нищо за тях и техните вътрешни мисловни движения. Няма и обяснения в появяването и изчезването на Костанда, както и в развоя на личните им отношения с Калуня, но какъв всъщност е смисълът да задълбаваме в тази мощна река, която ни повлича?)

Това е книга, която промени моето собствено мислене за почтеността и страданието в българската литература. Имало ги е. Слава богу. Не всички са били купени и обезличени от привилегиите на системата.

Докато четях романа, си представях как в един по-голям културен свят тя вече щеше да е прекрасен филм или великолепен сериал. И несъмнено в него щеше да има две успоредни, но завинаги преплетени линии: историята на богатия и вироглав ага, и историята на Георги Божинов, който несъмнено е живеел като своеобразен отшелник, вероятно гладен, измъчен, непризнат, тъжен, съсухрен, самотен. Обикалящ баирите с кой знае каква стара тужурка и скъсан вълнен пуловер, загледан по дирите на Калуня и пишещ с трепереща ръка в тефтерите, които шиел сам. Двете истории несъмнено са свързани и светецът Божинов е вградил душата си в Калуня…

Списание «Септември», бр. 8/1988 г.

Съдържание:

5     СЛАВ ХР. КАРАСЛАВОВ – Белеят спомени

11   ИВАН ДАВИДКОВ – Припомнени мисли

66   ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ – Стихотворения

72   ГЕОРГИ БОЖИНОВ – Калуня каля

130 НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ – Стихотворения

135 АНГЕЛ МАДЖАРОВ – Приказка за керемидката

156 НАДЕЖДА ЗАХАРИЕВА – На попрището жизнено в средата

160 ИЛИЯ БУРЖЕВ – Стихотворения

164 АНИ ИЛКОВ – Стихотворения

167 ЛИЛЯНА ЖЕЛЯЗКОВА – Стихотворения

169 МИЛЕНА ЦАНКОВА – Стихотворения

 

Борислав Владиков, „Непримиримият”, 15.03.2000 г.

„Когато приближих уговореното място за среща с писателя и публициста Георги Божинов, видях поприведената му фигура. Приличаше на болен от паркинсон, останал без лекарства. Сякаш бе замръзнал. Гледаше съсредоточено в някаква своя точка на мислене. След малко се раздвижи, загърби вятъра, разтвори длани и направи няколко опита да запали цигара. Шлиферът, с който бе облечен, едва ли си помни годините.

Напоследък не се разделя със своята дряновица. По нея нарочно са оставени неокастрени чепарки. В годините, когато всеки носи оръжие, тя е единственото средство за самозащита. Той живее с подозрението, че може да бъде нападнат заради сегашните му политически възгледи и за някогашните остри, скандални публикации. Към този страх притуря и страха от пладнешки разбойници. Но защо да го нападат? Какво могат да му вземат освен дряновата тояга? Наивно се заблуждава, че с нея ще се защити от нападение. На 75 години нито рефлексът му е рефлекс, нито силата му е сила.

В долния край на тоягата е забит пирон с върха навън. Пиронът е с предназначение да убожда тялото на евентуален нападател или при поледица да подпомага устойчивостта на Георги. Уви, и този пирон не го е предпазил от падане през зимата. Доказателство е неговата счупена раменна кост. Жена му го подозира, че е бил пиян, а той чистосърдечно я уверява: „Не бе, жена, бях тръгнал да се напия и паднах. Ако бях пил, нямаше да съм на този хал.”

През рамото си майсторът на пътеписи и лирични миниатюри, на разкази, повести и публицистични статии, изпълнени с много живот и страст, беше наметнал торба.

В цензурните години Божинов беше трън в очите и глог в петите на управляващите. За публикация на пътеписа „Гора зелена, вода студена” в списание „Септември” за малко да бъде изпратен в затвора. Подобни публикации в по-ранните соц.години не се прощаваха. Не му прости и априлската политика на БКП. Остана без работа. Отнеха му правото да сътрудничи на вестници, списания и радиа. Включен в индекса на забранените автори, немислимо бе да издава книги.

Днес отново ходи немил-недраг, недолюбван от нито една политическа партия.

Сега седим в кафене „Зеленият камък”. Питам го какво ще обядва.

– Боб! Но и той свършва.

– Вчера какво яде?

– Пак боб.

– Утре?

– Картофи.

– В други ден?

– Пак картофи.

Пенсията му е малка. Пуши непрекъснато. Всеки ден пие кафе и поне две-три бири. Временно е спрял ракията. Не е за вярване. Щом аз взема някоя бугилчица, бързо се справя с нея. Живо се интересува от политика, но в седмицата купува само веднъж вестник. Гладува и студува като бездомен пес. Не иска да живее в София. Не е научен да ходи без земя под краката си. Столицата му е съвсем чужда.

Обича да говори за съдбата на България. Вярва, че внуците ще живеят по-добре, но не разбира докога народът ще търпи безумието на управляващите и ненаситната алчност. Измъчва го беззаконието, безхаберието на държавата, на полицията, правосъдните органи, лицемерието, прекалената бъбривост на Президента и коварните ходове на министрите.

Някога Георги беше безпощадно хаплив. Сега в устата си има зъб и половина. И те са разклатени, готови да паднат от някоя суха коричка. Ходи почти сляп, поради перде на очите, а няма пари за операция. Отслабнал, немощен, остарял, но предизвикан, мисълта му се пробужда и дързостта му в леко алкохолно състояние винаги достига до умозаключението: „Трябва да направим нещо за България! Така не можем да умрем. Така не трябва да умрем…!”

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЖорж Папазов – художникът, който разказва
Следваща статия„Чичовци” в комикса на новия ден