0
734

Ние, времето, поетът

б.кунчев

Историята, в която го захвърлиха, го обрече на мнимо съществуване, на живот без озаренията на духовното и надеждата.

1.
Безжалостното време, което ни убива, лишава ни от възможността за ценностния избор. Безпардонно време на масовия вкус. Едно време, което не търпи самобитното, неповторимата инвенця, истината за уникалния характер на отделния човешки живот… Маскарад на безличното. Едно изгубено битие. Колко далеч сме от стремежа на Дебелянов, поискал да се извиси над баналния делник. Колко далеч и от онова терзание, което загърбва иманентното, за да потърси път към царството на духа и свободата. Уморени скептици, но пак заслушани в „шума на времето“, който къса нервите ни. И повечето забравиха, че има и други хоризонти. Така не съумяхме да отговорим на въпроса откъде идваме и накъде отиваме. И на въпроса „Защо съм този, който съм?“, както бе попитал един философ. А друг един беше казал, че във „всяка цивилизация над човека тегне гнетът на небитието и той се нуждае от мъжество, за да се утвърди въпреки своята угнетеност“. Средният човек едва ли е изпитвал някога този гнет. Но и другият, уж извисеният към пространствата, където се говори за екзистенция и метафизика, го усеща все по-рядко. И за него значимото, задаващо Смисъла, е твърде залиняло. Станало е повече отвлечена идея.

2.
Една страна на страданието, което и „днес добре се плаща, /за да мълчи устата и писецът да не дращи…“ (Борис Христов). Но това ще завърши един ден печално. То няма да прилича на срутените подпори в края на онзи филм, когато Зорбас танцуваше сиртаки. Неговият танц беше символ на изначалната му жизненост и на несломимата му надежда, че никое срутване не е последно. Нашето ще бъде последно и в ушите ни ще закънти трагичната мелодия на един реквием.

3.
Фарсът е предпоставен от морала, според който всичко е позволено. Една гротеска, поредица от видения, до които не се добраха и най-талантливите диаболисти. Засега актьорите са уверени, че и занапред ще чуват овациите на безучастния зрител. Но все някога завесата ще падне и ако бъде прекалено късно, в театъра ще остане Нищото И останалото ще бъде мълчание, защото такава е участта на народите, които са допуснали от малодушие или от нещо друго да бъдат зачеркнати от историята.

4.
Някога Замятин бе написал „Страхувам се“ – едно блестящо, заредено с много храброст и пророчество есе, в което пише какво ще донесе болшевизмът на културата. То беше отпечатано, доколкото си спомням, в списание „Факел“ от времето на мнимата ни перестройка. Колко надежди ни даде и то, как се надявахме, че благодарение на подобни текстове ще се отворят очите ни. Но не стана. Светът се преобърна с рухването на старата система, прочетохме Шаламов, Солженицин, репортажите на Георги Марков. Разбрахме в детайли за низостта и престъпленията у нас и в Съветска Русия. И какво от това? Пак си казваме като Замятин: „Страхувам се“. Защото не осмислихме миналото, повечето не поискахме да се преродим. И в страната ни пак дерибействат насилниците, презиращи морала и културата.

5.
Д-р Кръстев в момент на резигнация и скептицизъм бе попитал дали има такова нещо като български народ, или става дума за сбирщина от индивиди. Толкова години след него случва се и ние да попитаме същото.

6.
При първото му завръщане в България, а то беше отдавна, запитах д-р Любомир Канов дали има хора, на които не би простил, защото са го хвърлили в затвора, а после и прокудили като емигрант. Той ми отговори: „Не бързам да прощавам. Аз не искам физическо възмездие, но не виждам морално възмездие за никого от злосторниците. Бих простил на тези, които измъчваха не само мен, не само майка ми, но и хилядите като мен, хилядите, изчезналите в земята, само ако има разказано за стореното. До този момент не видях нито един, който да се е разкаял. Видях усмихнати, тържествуващи, мазни лица, които казват, че пак са тук и пак ще управляват тая страна, ако не по легален, то по криминален начин“.

7.
„Интелектуалната мощ както на човека, така и на всяка наука, се измерва със степента на скептицизъм и съмнение, които той е способен да поеме и усвои.” Мисълта е на Ортега и Гасет. Отнесена към Путин и към неговите обожатели у нас, мисълта ни кара да проумеем още веднъж колко гибелна е липсата на съмнение и скептицизъм. Последствията от тази липса ни връщат назад във времето, когато светът изтръпваше от постоянните заплахи и дрънкането на оръжията. „Тъй върви светът…” Така е било, така ще бъде по всяка вероятност и занапред. Изкуството на мисленето и съмнението е рядък дар. Затова е перманентното господство на безмозъчните, които не знам защо наричаме още „човеци”.

8.
Превърнахме живота си в кафене: приказки и пак приказки, израз на отсъствието на онази воля за радикални действия според правилата на борбата, на морала, предполагащ да направиш и невъзможното за свободата и демокрацията. Партии и партийки, ежедневно раждащи се нови спасители… Откровените и минаващи без никаква санкция прояви на долнопробен национализъм и необосновано русофилство.

9.
Октавио Пас казва, че „историческият детерминизъм бе изключително скъпоструваща и кървава измислица“. И по тази причина той си отиде безславно. За известно време повярвахме, че метаисторическите доктрини и утопиите са вече минало. Човекът загърби идеята за една или друга колективистична идеология. Не допускам след всичко, което преживяхме, възкръсването на тези идеологии. Но средният човек днес е безпътен. А да не забравяме и за онзи недоубит стремеж за реставрация и за онези, у които още не е умряла носталгията. Затова отминалото не е мъртво и продължава да живее като спомен за времето, когато животът бе отблъскващ образ на криминалното и безнравственото. Когато, както го дефинира Борис Христов, той бе пространство, „затваряно зад телени огради и високи зидове”. И когато България беше страна, с която се гавреха по-големите племена, „а често и цивилизовани народи…”(„Спомени за хора, камъни и риби”.). Не, ще ми се да вярвам, че старото няма да се върне. Но новото, сегашното, е не по-малко опасно.

10.
Шамфор казва, че „робът умира в атмосферата на свободата“. В нашия случай робът не умира. На Иво Андрич са думите, че „страхът тласка слабите и плашливи хора да правят точно онова, от което се боят най-много“. И така заради пустия му страх, пък и заради многото ни разочарования и последвалата апатия ние показахме, че не сме достойни за жадуваната участ.

11.
Лешек Колаковски писа, че крайната цел на тоталитарната лъжа е „тотална експроприация на човешкия разум и морал“. Режимът, който си отиде, направи много за постигането на тази цел. Доказателствата са навсякъде и в самите нас. Затова преходът ни е толкова мъчителен. Един немски философ казваше, че „човек е незавършен и незавършим и винаги отново открит към бъдещето“. Кога ли българският човек ще се открие към бъдещето? Кога най-сетне ще стане друг? Но Албер Камю е казал: „Напразно би било да оплакваме духа; трябва да се хванем на работа за него.“ Да спомена ли, че друго не ни остава, ако искаме да сме разумни, морални и свободни…

12.
Стиховете, в които разкри потискащия образ на Историята, говорят за убеждението му, че хуманизмът се провали. Човека го натириха в блатото на повсеместната бездуховност, отчуждиха го и без опора той  изгуби образа си, както го бе написал един друг поет. Историята, в която го захвърлиха, го обрече на мнимо съществуване, на живот без озаренията на духовното и надеждата. Затова Радой Ралин казваше в стихотворението си „Обяснение в ретро“: „Историята е бездушна дама!“. Работата на поезията е да я очовечи.

„Човекът го изтръгват постоянно“, боговете абдикират с „грохот“, участта на човека е „да свършва тъжно и смълчано“ („Краят на лятото“) – това бяха все прозрения за краха на човешкото. „Светът ще стане още по-коварен“, поетът стигна и до тази констатация („Старостта“). Прогнозите му бяха като предупреждение. Но заедно с това в поезията му се чувстваше и поривът към трайното и вечното, имаше го този копнеж по обновяващия се живот. Радой Ралин разполагаше със сигурността на поезията. В нейния свят той се зареждаше с необходимата му енергия за стоицизъм и съпротива. Природата и любовта, усвоените уроци от Далчев за чудото на “задните дворове“, за неподправения с фалш и лъжи живот бяха в същината на кредото му. Стиховете му бяха порив и носталгия, надежда и проницателност, скептицизъм и отчаяние. Те бяха плод на душата му, озарена от трагика и щастие. Творчеството му го представи като поет и с онова отколешно чувство за справедливост, закалено в патилата на живота му.

Беше стигнал до идеята за човешката личност, която трябва да отхвърли ефимерните и безразсъдни повели на Историята. И така стиховете му станаха и отглас на обезличаващото човека. Радой изповядваше възгледа, че„изкуството пониква върху почвата на човечността“. Много пъти го беше смазвало чувството му за страшните нелепости на Историята, в която бе поискал да не бъде зрител. Омерзен от случилото се през времето и със самия него, той бе написал: „Аз вече нямам стихове“ и „Нас ни няма“ . Така, при това неведнъж, той бе отрекъл дългите години, през които беше преминал със своите илюзии и разочарования. Но той намери сили, за да изтърпи и преодолее болките си. И за да сътвори една поезия, богата на много отсенъци, на многозначност, която и днес вълнува и приобщава.

Според Бахтин светът е събитие, а не завършеност и застоялост. Радой настоятелно се опита да улови духа на истинското, на значимото като събитие в нас и около нас. Опита се да изрази преживяното, отхвърлил с неприязън рецептите на властващата ретроградност. Опита се и съумя да улови и най-малките вибрации на живота. Възстановена беше сърдечната връзка между него и богатството на света. Всичко му говореше. Където и да се озоваваше, каквото и да му се случеше, той оставаше естествен, неподкупен. И се сещам пак за думите на Кафка, според когото поетът не е „великан, а само една повече или по-малко пъстроцветна птичка в кафеза на съществуванието си“. Такъв беше и Радой Ралин.

Той ми бе споделил веднъж, че се възприема като „отложена душа“. Но животът му не бе отложен. Дори само заради стиховете му, които спасяваха не само него. Те бяха и остават играта на артиста върху тънкото въже между началото и края. Те са въплътената му спонтанност, но и една премисленост, когато се върви по въжето, опънато над бездната.

13.
Отдавна тръгнахме, но времето ще затлачи в бездните си и споменът за нашата участ. И другите след нас ще страдат и ще  питат. И те ще бъдат със същата надежда, с отколешните човешки болки и с все същото очакване, пак наситено с настоятелност и смирение. И някой друг поет ще напише стихове, които ще бъдат израз пак на мъдростта, до която се добра съвременникът ни Борис Христов:

Ще ни се каже Отговорът, но когато
душата литне от угасналото тяло
и чуем как свистенето на тишината
заема мястото, върху което сме живели…

 

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012) и др.

Снимка на главната страница: Яна Лозева, egoist.bg