0
3606

Ние, кавалеристите

Наскоро ми попадна бяла найлонова торбичка с надпис „Nobel”. На другия ден си рекох, я да взема аз торбичката, като минавам по „Графа”, може да срещна Мишо Вешим. Той ще оцени.

Бутнах в торбичката една книга, да не я нося празна и излязох с колата. Паркирах по уличките в „Красно село” и хванах тролея. Както казах, с торбичката под мишница.

И не щеш ли, срещу мен на „Графа” Мишо Вешим. От истински по-истински.

– Мишо, викам, ти ли си? Ако щеш вярвай, днес сутринта си викам, дано да срещна по „Графа” Мишо Вешим, той ще оцени по достойнство.

И му показвам торбичката.

Мишо се разсмя. А смехът му, както е известно, е толкова силен и заразителен, че може да вдигне цяло ято врабчета от храстите. И аз започнах да се смея.

А това е всичко, което му трябва на човек в подобен оловносив зимен ден. Малко смях. Освен топлите обувки, разбира се.

На обяд отидох и седнах в кафенето с двете масички на тротоара. На обяд правя така – отивам и сядам в кафенето с двете масички на тротоара на оживената софийска улица, вземам си дълго кафе, капките от навеса капят във врата ми, пийвам си от чашката и чакам край мен да мине някой разказ. И паля цигара, разбира се. Гледай какво нещо. Забравих да спомена за цигарите. Досега това не се беше случвало.

Разкази обаче не минават. Отдавна не минават. Отпивам от кафето и си мисля – а какво време беше! Толкова разкази минаха край мен, аз само някои успях да запиша. А останалите? Какво ли се случва с ненаписаните разкази? Те не могат да изчезнат безследно. После си рекох, сигурно намират убежище в старите книги.

Отсреща, през улицата, има малка книжарничка. Понякога отивам и дотам, влизам вътре и разглеждам книгите. Напоследък оттам си взех трета книжка на пловдивското списание „Страница” за 2019 г. Взех си го заради новелата на Красимир Димовски „Дневникът на една П.”  

С Краси Димовски заедно издадохме първите си книги през 1987 г. Неговата се казваше „Ние, кавалеристите”.

Сега първо прочетох новелата, а после издирих вкъщи и препрочетох и другите му две книги – споменатата „Ние, кавалеристите” и „Райската градина”. Красимир Димовски може би единствен в нашата литература, аз поне за друг не се сещам, умее да разглобява и сетне да сглобява езика по начин, който пряко отвежда към писането на Андрей Платонов. Дори за миг се изкуших да препиша тук любимия си разказ от „Ние, кавалеристите” „Победителят”, за да разберете по-добре за какво говоря. Но няма да го направя. Мисля, че ще е най-добре сами да се сдобиете с тази книга, за да я усетите в пълнота. Ще ви кажа и как да си я намерите. Продава се в „Книжен пазар” и струва 4.50.

И списание „Страница” още може да се намери – книжка 3 от 2019 г.

Защото, когато излезе третата книга на Красимир Димовски, а вярвам, че това ще се случи съвсем скоро, ще е добре да сте добре екипирани и подготвени за изумлението си.

Той беше най-талантливият от моето поколение и много се радвам, че талантът му през тези сурови години не го е предал.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПиле, змия, звяр и дюля
Следваща статияМъжка задушница