0
1206

Ние сме Белингкат

Откъс от изданието на „Ера“, преводът е на Юлия Чернева

Пейката в Солсбъри, където Скрипал и дъщеря му са открити в безсъзнание на 4 март 2018 г.

Опитът за убийство на руския гражданин и двоен агент Сергей Скрипал и неговата дъщеря бе сред водещите теми в медиите и постави под напрежение всички служби, натоварени с разследването. Разкритието кой стои зад покушението, извършено в Солсбъри, Англия, през 2018 г., обаче дойде от неочакван източник – Белингкат

Как са успели група самоуки онлайн детективи да разпознаят руския екип за поръчкови убийства? Откъде изобщо се появяват? Достоверни ли са данните? И какво е Белингкат? Онлайн екип, разпръснат из целия свят, който разследва престъпления и разобличава дезинформацията, основавайки разкритията си на публично достъпни източници. Основателят Елиът Хигинс разкрива в детайли как възниква, как се развива и какви цели постига екипът. В книгата „Ние сме Белингкат“ той споделя и подробности от многобройните разследвания, които водят до впечатляващи резултати. Изданието е с предговори от журналиста Христо Грозев, от 2022 г. изпълнителен директор на Белингкат, и Десислава Дамянова, бизнес директор, специално предназначени за българските читатели.

Елиът Уорд Хигинс (роден в Англия през 1979 г.) е бивш блогър, известен с използването на отворени източници и социални медии за разследванията си. Той е разследвал гражданската война в Сирия, руската военна намеса в Украйна от 2014 г., свалянето на полет MH17 на Malaysia Airlines и отравянето на Сергей и Юлия Скрипал. Първоначално привлича вниманието на масовите медии, като идентифицира оръжия в качени в интернет видеоклипове от сирийския конфликт. Елиът Хигинс е основател на Bellingcat, уебсайт за разследване на текущи събития от граждани и журналисти с помощта на общодостъпна информация като видеоклипове, карти и снимки онлайн.

ПРЕДГОВОР

от Христо Грозев

Беше сутринта на девети октомври 2018 г.
Чаках, облечен с тъмносин костюм, който не бях слагал от години, на един ъгъл край Абингдън Гардънс в Лондон. Бях пристигнал с полет от Виена преди около час и трябваше да се срещнем с Елиът Хигинс именно на този ъгъл, за да отидем заедно пеша до сградата на парламента. Там пък ни чакаше парламентарно изслушване, на което щяхме да обявим за първи път истинските имена на двамата агенти на ГРУ, опитали се да убият с бойното отровно вещество новичок Сергей и Юлия Скрипал – и причинили смъртта на англичанката Доун Стърджес – няколко месеца по-рано.
Докато чаках, внезапно си дадох сметка, че за първи път щях да видя Елиът на живо. Осъзнаването на този факт ме хвана неподготвен – с него бяхме работили заедно почти четири години, бяхме се виждали в стотици разговори по Zoom и – най-важ- ното – бяхме станали съавтори на серия значими разследвания.
И всичко това – само онлайн?
Явно беше така, след като не можех да си спомня да сме се срещали на живо. Въпреки че прекарвах по-голямата част от времето си в разследвания за „Белингкат“, по това време аз не бях официално член на екипа – затова и не бях присъствал на техните събирания офлайн…
След няколко минути Елиът се появи зад ъгъла – облечен с тъмносив костюм, който някакси не пасваше на момчешката походка и свръхголемите му обувки. Беше по-висок, отколкото си го представях.
Кой знае, може би заради моите 190 сантиметра бях свикнал да съм най-високият в компанията?
Беше изключително възпитан и дори срамежлив – пълна противоположност на бурната му публична персона, която успяваше да вбеси в еднаква степен руски политици, сирийски генерали и онлайн тролове.
След няколко минути двамата стояхме на подиума в препълнена парламентарна зала, където, без никаква подготовка, (разследването ни бе приключило в ранни зори), представихме разкритията си за съществуването на таен отдел на ГРУ, който обикаля по света и трови с новичок врагове на Кремъл (на този етап нямахме и представа, че същият отдел е използвал бойното отровно вещество няколко години по-рано в България и срещу български граждани).
Сработването помежду ни беше неочаквано – Елиът разясняваше по време на неловките паузи, породени от постоянните проблеми с разнебитения ми лаптоп, на който правех презентацията. Спонтанният синхрон продължи и час по-късно, когато дадохме импровизирана пресконференция за журналисти на поляната пред парламента. Въпросите – а и нападките от руски журналисти – поемахме ту аз, ту той, като по сценарий, без дори за секунда да оставим празнота или да говорим един през друг…
Събитието беше безспорен успех и на следващата сутрин всички британски вестници публикуваха снимки от разкритията ни на първите си страници.
Докато крачехме към метрото на връщане от парламента, Елиът каза: „Слушай, не искаш ли да минеш на щат в „Белингкат“ – ще правиш буквално същото, което и сега, само че ще получаваш заплата?“. Това предложение ми прозвуча подозрително привлекателно. „А ти каква полза имаш, след като и така работя главно за „Белингкат“?“ – попитах.
А той отговори чистосърдечно: „За да съм сигурен, че няма да се откажеш“.
Последните няколко години от живота ми са плътно свързани с „Белингкат“ и въпреки че винаги съм обичал работата си (прекарах първите двайсет години от кариерата си в близкия до сърцето ми радиобизнес), нищо не може да се сравни с удоволствието, което този период ми бе донесъл.
Всяко разнищено престъпление, всеки разкрит шпионин, всяко разкодиране на скритa взаимозависимост между серия цифри и всяка разобличена държавна лъжа предизвикваха неописуем прилив на адреналин, който – като в компютърна игра – не ти позволява да спреш.
И щях да съм пропуснал целия този адреналин, ако Елиът и групата от ентусиасти около него не ме бяха подслонили в „Белингкат“…
Отговорих му, че ще помисля.
Но истината беше, че – със или без заплата, – нямаше опасност да се откажа.
Нито тогава, нито сега.

„Ние сме Белингкат“, Елиът Хигинс, превод Юлия Чернева, издателство „Ера“, 2022 г.

„Поделение 29155“ и „Лабораторията“

Тайни операции се извършваха из цяла Европа, от опити за убийство до саботаж на нации, които отказваха да се подчиняват на политиката на Москва. И продължаваха да изникват едни и същи оперативни агенти. Офицери от ГРУ се появяваха в разследванията на „Белингкат“ за анексирането на Крим (2014), дестабилизацията на Молдова (2014), опита за убийство на български производител на оръжия (2015)[1], неуспял преврат в Черна гора (2016), хакерски атаки срещу Световната антидопингова агенция в Швейцария (2016-2017), дестабилизация на Испания по време на референдума за независимост на Каталуния (2017) и отравянето на семейство Скрипал (2018). Опитът за убийство в Солсбъри изглеждаше като част от нещо много по-голямо.

За да се разровим в това, ние се върнахме към трите потвърдени самоличности на нападателите на Сергей и Юлия Скрипал: Анатолий Чепига, наричан още „Руслан Боширов“, доктор Александър Мишкин, или „Александър Петров“, и Денис Сергеев, или „Сергей Федотов“. Въведохме тези имена в изтекли данни за пътувания и проучихме къде са пътували и с кого. Малко по малко съставихме списък с имена. Въведохме всяко от тях в нашите изтекли бази данни и потърсихме издайнически знаци за фалшификации на ГРУ, като номера на паспорти с последователни или близки номера с други познати оперативни агенти.

Успоредно с това изследвахме внимателно телефонните метаданни, с които се сдобихме за „третия човек“ в операцията „Скрипал“, за да видим с кои номера се е свързвал. Всяко име, което се появи, въведохме в обратни търсения в телефонен указател и открихме нови имена, които въведохме в нашите изтекли бази данни с адреси, регистрации на автомобили и други документи за самоличност. Един телефонен номер, който постоянно се появяваше, принадлежеше на човек на име Андрей Аверянов. Потърсихме името в социалните мрежи, но нямаше никой с този профил. Затова потърсихме метаданни и за неговия телефон. Човек би очаквал, че някой с достъп до руските данни за мобилни телефони би се страхувал да сътрудничи на „Белингкат“, след като сме публикували сензационни статии за оперативни агенти, които се опитват да убият опоненти на Кремъл. Разкритията ни обаче бяха разтревожили достатъчно хора и Христо успя да създаде малка мрежа с контакти от различни руски мобилни оператори, които бяха готови да споделят данни. Сдобихме се с телефонни справки за още няколко заподозрени офицери от ГРУ в тази група и направихме сравнителен анализ, за да разберем на кои номера са се обаждали всичките или повечето от другите.

Комбинирахме проучването си с изтеклите данни за пътувания и метаданните на телефоните и съставихме списък с имена, който обхвана трийсетина офицери, двайсет от които работеха в различни страни по света, всеки с боен опит и умения, вариращи от радиоелектронно разузнаване (прихващане на сигнали и дешифриране на комуникации) до медицина. Онова, което се открои в телефонните данни на Аверянов, беше колко много пъти се е свързвал с почти всеки от тях. Този човек беше свързан по някакъв начин с всички други. Самият той беше пътувал под прикритие няколко пъти – веднъж до Виена, друг път до Лисабон и веднъж – по случайност, само няколко седмици преди да бъде свален боингът от полет MH17 – до Амстердам. Но за разлика от другите членове на екипа, той, изглежда, предпочиташе да стои в Москва.

На 8 октомври 2019 г., докато ние се опитвахме да разберем каква е точната роля на Аверянов, „Ню Йорк Таймс“ разкри името му, цитирайки неизвестни източници от разузнаването. Според тях той ръководел „поделение 29155“, описано като секретна войскова част на ГРУ, стоящо зад опитите за убийства и диверсионните операции за дестабилизиране на Европа, за които разследващият сайт „Белингкат“ беше разказал подробно. Проверихме фактите в статията на „Таймс“ в публично достъпни източници и изтекли бази данни и открихме няколко неточности. Публични регистри потвърдиха, че командир на „поделение 29155“ по време на нападението срещу семейство Скрипал наистина е генерал-майор Андрей Владимирович Аверянов, мъж на около петдесет. Поделението се състоеше от около триста офицери и според руски военни чат форуми служеше като тренировъчна база за специални операции на ГРУ. С други думи, „29155“ не беше само екип за убийства и диверсионна дейност, а по-голямо поделение, което съдържаше тази елитна група от трийсетина офицери, двайсетина от които пътуваха из Европа и извършваха тайни операции. Друга дребна неточност беше твърдението на „Таймс“, че Аверянов „живее в порутена сграда от съветската ера на няколко преки от щаба на поделението и кара „ВАЗ 21053“ от 1996 г. – таратайка, произведена в Русия“. Според нашите изтекли бази данни начинът му на живот не беше толкова скромен. Генералът притежаваше западни коли и живееше в недостъпен затворен комплекс в предградията на Москва.

Една интересна улика в статията на „Таймс“ споменаваше за снимка от 2017 г., която показваше Чепига на сватбата на дъщерята на Аверянов. „Ню Йорк Таймс“ не публикува цялата снимка и показа само изрязано изображение на генерала на церемонията. Разследващ екип на „Белингкат“, оглавяван от Христо, и с членове Арик, Даниел Ромейн и Питер ван Хюс, се залови да открие цитираната снимка и разрови социалните мрежи за публикации за сватбата. Тъй като Аверянов нямаше профили в социалните мрежи, потърсихме семейния му кръг. В адресна база данни потърсихме адрес за женското фамилно име, Аверянова, и открихме самоличността на съпругата му. И тя нямаше явни профили в социалните мрежи. По-разширени търсения на името Аверянов извадиха профили на мъж, който приличаше на генерала. Оказа се, че е брат му. Малко по малко се доближавахме до него, като откривахме братовчеди и чичовци, съставяхме родословно дърво и накрая научихме името на дъщерята младоженка.

Тя имаше профили в „Инстаграм“ и ВК и ние ги споделихме с колеги от радио „Свободна Европа“/радио „Свобода“, които работеха по същото разследване. Те забелязаха, че в списъка с „приятелите“ ѝ има видео оператор от сватбена агенция, която продаваше услугите си с висока разделителна способност в уебсайта си. Сред тях имаше пищна сватба, състояла се през лятото на 2017 г. в Сенеж, градче извън Москва, забележително като тренировъчна база на „поделение 29155“. Идентифицирахме и други гости на сватбата, които бяха качили видеоклипове в „Инстаграм“ и „Ютюб“, включително изображения на Чепига. Уебсайтът на сватбената агенция включваше дори снимка на разпределението на местата. Чепига – според Кремъл, невинен търговец на хранителни добавки за спортисти без връзка с руски тайни операции, – беше настанен на масата до генерал Аверянов от ГРУ.

Анализирахме телефонните метаданни на членове на „поделение 29155“. Открои се един номер, който принадлежеше на някой си Сергей Чепур, с когото Аверянов беше разменил най-малко шейсет и пет разговора и текстови съобщения между май 2017 и септември 2019 г. Търсене в мрежата показа, че Чепур е професор по химия и директор на Държавния научноизследователски изпитателен институт за военна медицина на улица „Лесопарковая“ №4 в Санкт Петербург. Нашите разследващи партньори от The Insider изпратиха един журналист на това място в заспалите покрайнини на града и той откри мрачен комплекс от сгради в края на гориста местност. Когато журналистът се опитал да направи снимки, войници му попречили.

Изчетохме съсредоточено научни публикации, учебници, заявки за патенти и обществени поръчки, опитвайки се да разберем каква е кариерата на Чепур и Института, който той ръководи. Нарекохме го с прякора „Лабораторията“. Структурата и целите му не бяха публично достояние, но открихме една дисертация, която Институтът беше сертифицирал – в нея бяха изброени водещите учени там и експертните им области: „екстремна токсикология“ и „неврохимия“. През 2010 г. Чепур и негови колеги бяха регистрирали патент за изобретение, „предназначено за инхалация при приемане на фармакологично активни вещества в тялото“, което въздейства на „централната нервна система, периферните невротрансмитерни процеси и сърдечносъдовата система“. Друг учен от „Лабораторията“, Г. А. Софронов, беше работил върху учебник, озаглавен „Екстремна токсикология“, дефинирана като „справяне с токсичността на химични съединения, които могат да нанесат огромни поражения върху човешкото население в извънредни ситуации и военни операции“. В. Н. Биков, заместник-директорът на „Лабораторията“, заедно с други учени в същата област и самия Чепур, беше публикувал статии за инхалация на химични съединения и свързани с „отравяне с органофосфатни съединения“. Една забележителна органофосфатна отрова е нервнопаралитичният агент, използван срещу Сергей и Юлия Скрипал: новичок.

Според телефонните метаданни на Чепур, той е бил в редовна връзка с Аверянов много преди нападението. На 30 декември 2017 г. Чепур се беше свързал и с доктор Мишкин. През седмиците преди опита за убийство на 4 март 2018 г. Чепур беше провел още няколко разговора с Аверянов и Мишкин и беше комуникирал и с третия човек в ударния екип срещу Скрипал, Сергеев. Чепур е бил особено зает на 23 февруари 2018 г., Денят на защитника на Отечеството, когато руските военни си разменят празнични поздравления. Беше си разменил повече от шестстотин телефонни разговора и текстови съобщения в онзи ден, включително с Аверянов, Мишкин и един друг военен лекар от елитния екип за убийства и диверсии, Александър Ковалчук. На 27 февруари 2018 г., три дни, преди ударният екип срещу Скрипал да замине за Лондон, Чепур е бил в Москва, според метаданните на телефона му, и е посетил района, където се намира щабът на ГРУ на Хорошевское шоссе 76В.

Друг забележителен номер, с който беше комуникирал Чепур, принадлежеше на Сергей Кухоткин, директор на 33-ти Централен научноизследователски изпитателен институт в градчето Шихани, на около осемстотин километра югоизточно от Москва, на река Волга. Според оръжейни експерти, по съветско време е имало военни части, които са разработвали химически, биологически и радиоактивни оръжия и именно там учени са създали новичока през седемдесетте години на миналия век. През 2008 г. Кухоткин заявява пред официалния вестник на руското Министерство на отбраната, че в Института все още работят повече от сто учени в четиресет лаборатории и „извършват изследвания в интерес на всички военни подразделения и части“. Само в един ден преди нападението срещу Скрипал, 13 януари 2018 г., Чепур беше комуникирал с Кухоткин, Аверянов и Мишкин. Три месеца след неуспешното нападение срещу Скрипал, Кухоткин се оттегля като директор на Института в Шихани. Две години и половина по-късно, след като с новичок беше отровен руският опозиционен лидер Алексей Навални, Съединените щати наложиха санкции срещу института в Шихани, като заявиха, че разузнаването им е видяло връзка между института и веществото, използвано в отравянето.

Телефонните метаданни също така разкриха едно интересно отсъствие: справките за телефонните разговори на Аверянов и членовете на елитния екип за убийства и подривна дейност бяха изтрити веднага по времето на нападението срещу Скрипал, затова не можеше да се разбере какви са били взаимодействията точно преди и след престъплението. Нещо забележително обаче става очевидно няколко месеца по-късно. През септември и октомври 2018 г. – веднага след като разкрихме самоличността на заподозрените в случая „Скрипал“ – Аверянов се беше обадил шест пъти в кабинета на Сергей Лавров, министъра на външните работи и един от най-лоялните съюзници на Владимир Путин, последвани от няколко обаждания до и от директора на контраразузнаването на Федералната служба за сигурност. Скоро след това Лавров започна публично да злослови срещу „Белингкат“.

Колкото до елитния екип за убийства и диверсионни операции, подозираме, че заради разследванията ни е бил разпуснат. След като публикувахме докладите си, ние проследихме локации на членове и открихме няколко, изпратени в отдалечени райони и назначени на важно звучащи административни длъжности, но всички знаци сочеха, че са разжалвани. Не можем да кажем дали след това ГРУ е създало заместник на екипа.

Някои наблюдатели анализират тези разобличени операции и предполагат, че елитният екип е бил неуспешно начинание. По-вероятно е, че онова, което ние разкрихме, е само част от операциите им, малкото, които са се изплъзнали в публичното полезрение. Така или иначе, тези операции са пример колко безочлива е станала Москва, за да извършва насилствени престъпления на чужда територия. Когато „Белингкат“ разобличи такава бруталност, хората започнаха да питат дали самите ние не сме в опасност.

Рисковете

След телевизионното интервю, в което ударният екип срещу Скрипал твърдеше, че са туристи, отишли да разгледат катедралата в Солсбъри, RT изпрати ежегодния си коледен подарък. Тази година подаръкът беше шоколадова катедрала. Изглеждаше странно да се шегуваш с опит за убийство, в който загина една невинна гражданка, освен ако не искаш да се преструваш, че нищо не е сериозно, всичко е спорно и е невъзможно някой да бъде обвинен.

„Белингкат“ представлява точно обратното убеждение и Москва ни мрази именно заради това. Докато медийните му говорители се шегуват, военното крило на Кремъл е сериозно до смърт. Още преди нападението срещу Скрипал, американското разузнаване смяташе, че руски агенти и мафиоти са убили четиринайсет души на британска земя през последните години, според разследване на BuzzFeed News. Някои подозрително се бяха „самоубили“, а други бяха получили съмнителни инфаркти.

Христо се сблъска с критики в „Туитър“, които преминаха в конкретни заплахи. Той уведоми полицията и остана непреклонен. Роман има кураж, по-голям от този на всички ни, взети заедно, защото живее в Русия, докато изобличава злодеянията на висшия ѝ ешелон. Той се стреми да остане в безопасност, като стои в светлината на прожекторите, и особено като обединява сили с чуждестранни организации като „Белингкат“. Елиминирането на един човек няма да заглуши репортерската работа, а само ще я засили, както стана в случая с убития саудитски журналист Джамал Хашогджи.

Според мен най-голямата опасност не е държавата, а неспокойният индивид, онзи, който е повярвал на най-широко разпространяваните лъжи на Общността срещу фактите и е решил, че ние трябва да бъдем премахнати. Често получавам анонимни съобщения, които съдържат заплахи за насилие. Трудно е да прецениш как да реагираш: вероятно имаш работа само с някой кретен, който иска да те разстрои, но може би човекът наистина възнамерява да те нарани.

След като писа за шитпостинга в манифеста на стрелеца от Крайстчърч, Робърт Евънс намери в 8chan публикация на лицето си, обработена с фотошоп на плакат „Издирва се“, с дупка от куршум в челото и обещанието за награда от петнайсет биткойна – приблизително шейсет хиляди долара по онова време. Съобщението от една дума беше bump[2]. Друг потребител на 8chan отговори: „Сериозно ли? За толкова много може да се направи“. Това вероятно беше празна хвалба. Но „шегите“ в 8chan понякога се превръщат в реални кръвопролития.

В друг случай разследвахме украински неонацисти чрез Групата за наблюдение на неравенствата на „Белингкат“, която изследва фашистки движения, взели на прицел общността ЛГБТ, феминистките и етническите малцинства в Украйна, Армения и Киргизстан. Според единия доклад украински неонацисти са публикували манифеста на убиеца от Крайстчърч като книга в подвързия. Те изпратиха имейли със смъртни заплахи на двама от нашите следователи, предупреждавайки, че „Денят на въжето е близо, негро“. Имейлите включваха видеозапис, озаглавен „Начукай чифутите“, в който снимки на членове на екипа ни и други журналисти бяха поставени в гора и застреляни. Уведомихме властите и продължихме да работим. Имахме да кажем още за надигането на украинското крайнодясно и продължихме да го казваме.

Кибератаките са друга трайна опасност. Вече описах опита на руската групировка от военното разузнаване Fancy Bear да ни хакне през 2015 и 2016 г., но през 2019 г. се появи друга фишинг кампания, която беше взела на прицел повече от трийсет потребители на услугата за криптиране на имейли ProtonMail, включително Христо и Роман, както и журналисти от „Гардиън“ и Би Би Си, служители на неправителствени организации, частни детективи и учени. Всички набелязани имаха една обща черта: те изследваха Русия. Роман се сблъска и с офлайн атака срещу личните му средства за комуникация, когато през август 2019 г. мобилният му телефон престана да работи. Роман се свърза с мобилния оператор, МТС (Мобильные ТелеСистемы), но оттам му казаха, че е сменил SIM картата си в същия ден. Роман не беше направил нищо подобно. За да получиш нова SIM карта, трябва да посетиш офис за услуги на МТС и да представиш паспорта си. Някой или се беше представил за Роман с фалшив паспорт, или беше компрометирал мерките за сигурност на МТС, водещия мобилен оператор в Русия.

Опасността за разследващите от публично достъпни източници не се ограничава само с физически и дигитални заплахи, а има и психически поражения. След стрелбата в джамията в Крайстчърч Анди Карвин – по онова време вече старши сътрудник в Лабораторията за цифрови криминалистични изследвания към Атлантическия съвет на САЩ – написа тревожно предупреждение. Също като мен, и той беше изгледал часове с изображения на насилие в интернет, от масовото убийство в Колумбайн[3] до бомбените атентати на маратона в Бостън, конфликта в Либия и гражданската война в Сирия. Как иначе да събере доказателства от отворени източници, ако не като гледа непредубедено? След като приключеше с един случай, Карвин веднага преминаваше към следващия. Докато един ден, както се разхождал по улица във Вашингтон, не забелязал глава карфиол, смачкана на пътя. Сърцето му заблъскало в гърдите и той започнал да диша учестено: изпаднал в пристъп на паника, отключен от визуален отзвук на кадри в интернет на бойни рани, които бил гледал, включващи разбит човешки череп.

„С времето наред с пристъпите на паника започнах да имам също кошмари и натрапчиви образи – разказа Карвин. – Представях си, че виждам децата ми да играят у дома и после изведнъж се озовават във военна зона или насред терористична атака. Образите изскачаха в главата ми по време на срещи, на вечеря, докато бях с приятели или докато изхвърлях боклука. За мен нямаше очевиден начин да ги смекча. Накрая започнах да усещам импулса „бий се или бягай“, когато бях на публични места, особено със семейството си. Веднъж бяхме на парад по случай Четвърти юли и осъзнах, че се взирам внимателно в колите, паркирани на улицата. Неизвестно защо се опитвах да запомня в коя посока са обърнати, в случай че стане масова стрелба и трябва да се скрием зад двигателя, за да сме в безопасност.“

Карвин потърси помощ и беше диагностициран с посттравматично стресово разстройство, ПТСР – състоянието, което отдавна се свързва с войници, преследвани от ужасите на бойното поле. Психолозите са идентифицирали друга разновидност на ПТСР – „косвена травма“, или „вторична травма“. Гавин Рийс от Центъра за журналистика и травматични събития „Дарт“ към Колумбийския университет обяснява, че разсъдъкът и тялото може да излязат от синхрон. Знаем, че ужасяващите събития в един видеозапис са се случили далеч от нас, но нервната система реагира така, сякаш са наблизо. „Причината за все по-честите случаи напоследък е заради пресищането с травмиращи образи, които заливат нюзрума, както и социалните медии – особено когато мислиш за такива неща като обезглавявания, извършени от „Ислямска държава“, или кръвопролитията и ужаса на варелните бомби, които експлодират в Сирия. Тези кадри пристигат в нюзрума в необработена и непосредствена форма“ – твърди той.

Преходното излагане на травмиращи образи може да причини само краткотраен дистрес. Сериозните проблеми идват от постепенния ефект на многократното излагане. Повечето членове на постоянния персонал на „Белингкат“ са прекарали часове в гледане на разпръснати части от тела и сме се научили да разделяме онова, което гледаме, от собственото си съществуване. Но замислете се за Карвин, който изглеждаше добре, а после беше като покосен. Човек мисли, че ще се справи, докато изведнъж вече не може. Нито пък можеш да забравиш онова, което си видял и чул. Най-лошото въздействие е от материала, който те хваща неподготвен. От опит знам, че когато гледам кадри от военни конфликти, очаквам да видя застреляни и умиращи хора, и се подготвям за това. Когато обаче разглеждах снимки на отломките на боинга от полет MH17, съзрях детска играчка, същата като тази на дъщеря ми, и това ме разтърси.

Storyful, които от години са се посветили да разглеждат внимателно съдържанието в социалните мрежи, са въвели разумни практики за справяне с психическото натоварване, като периодично редуват хората на задачи, при които са подложени на травмиращи материали, и провеждат групови сеанси за инструктаж. За разлика от тях, съм чувал обезпокоителни истории за една изтъкната правозащитна организация, която казва на служителите си да го преглътнат и че това е част от работата им. В резултат на това последваха негативни реакции, включващи злоупотреба със забранени вещества, сексуални проблеми и непристойно поведение на работа.

За да помогнем за справянето с проблема с вторичната травма, ние от „Белингкат“ публикувахме наръчник как да я разпознаем и да се справим с нея – написа го една опитна следователка от публично достъпни източници, Хана Елис, която отбеляза, че личните връзки с материала засилват емоционалната ти реакция: жертвата прилича на някого, когото познаваш, или е част от света, който познаваш. Това означава, че задълбочените познания по даден въпрос – онова, което те прави експерт, – също така те прави и уязвим. През годините, когато разследвахме сваления самолет от полет MH17, винаги съм избягвал да се свързвам със семействата на жертвите. Като се замисля, осъзнавам защо: това е било инстинктивна потребност да блокирам емоционалната връзка с изображенията, които изследвах. За да върша работата си, трябва да виждам обектите като доказателства и да не се разсейвам от тяхната емоционална тежест.

Гражданските детективи трябва да разследват себе си от време на време. Трябва да обръщаме внимание на промените в поведението си, дали спим повече или по-малко от обикновено, страдаме ли от кошмари, губим ли апетита си или ядем прекалено много, ставаме ли по-усамотени и отблъскваме ли хората от себе си, пием ли повече, употребяваме ли наркотични вещества, за да се самолекуваме. Почивките от екрана имат значение. Както и социалната подкрепа – като споделяме чувствата си с други, които гледат подобни материали, изграждаме собствената си издръжливост. И накрая, трябва да се запитаме: необходимо ли е да изгледаме всичко, което е в интернет? Интернет улеснява нещата. Това обаче не означава, че трябва да отворим линка, както аз за съжаление направих с видеозаписа на стрелбата в Крайстчърч. Никой не иска онези кадри да се запечатат в паметта му.

Отново по въпроса за физическата безопасност: внимавам, доколкото смятам, че е необходимо. Има някои държави, които не посещавам. Вероятно се досещате кои. Но освен разумните предпазни мерки, не виждам причина да се паникьосвам. Опонентите ни може да се опитат да ме наранят, но „Белингкат“ стана много повече от един-единствен човек. В годината след първите ни разследвания по случая „Скрипал“ „Белингкат“ отвори първия си офис и към пощенския адрес в Лестър се добави истинско работно пространство в Хага. Назначихме бизнес директор, анализатор на данни и административни експерти – двайсетина души; останахме си все така чевръсти и иновативни, но вече издигнали се до нивото на утвърдено предприятие. Макар да е вярно, че мога да сторя много малко, за да предотвратя някоя атака, опонентите ни не могат да направят нищо, за да спрат онова, в което се превръщаме.

[1] Емилиян Гебрев – Б.р.
[2] BUMP е съкращение на Bring Up My Post (буквално „Качи нагоре постинга ми“), онлайн жаргонен термин да се премести публикацията в горната част на дискусионния поток, за да се повиши видимостта ѝ. – Б.пр.
[3] На 20 април 1999 г. двама ученици от гимназията в Колумбайн, окръг Джеферсън, Колорадо, САЩ, убиват 12 ученици и един учител, раняват 21 души, след което се самоубиват. – Б.пр.