0
2144

Ние сме вечни, а ти какъв си?

Станислав Беловски, Make Art Not Friends

От „Да бъдеш или не” до Should I Stay or Should I Go. Разговор със Станислав Беловски за самостоятелната му изложба Make Аrt Not Friends, галерия „Нюанс“ в София, до 2 април 2017 г. 

От 2012 г. насам Станислав Беловски мисли как да се направи изложба, посветена на пънка. Идеята преминава през различни трансформации за групови проекти, докато накрая се оформя в самостоятелна изложба със заглавие „Прави изкуство, не си създавай приятели”. Темата е актуална, не само заради световно отбелязваната 40-а годишнина на движението, но и защото според Станислав Беловски днес София може да се сравни с Лондон от 70-те на ХХ век: недоволство, но и критика, и желание за промяна. Обаче не и състоянието на художествения живот. Когато се отвори темата за съвременното изкуство, Станислав Беловски твърди, че за съжаление недоволството и критиката все повече отстъпват пред любезностите и съобразяването с интересите. И излиза въпросът дали не прекаляваме с колегиалността. Но той не негодува директно срещу системата. Всъщност негодува много, но не и през произведенията си. Когато работи, слага филтър – няма нужда от буквални образи като среден пръст например. Освен на едно място. Настроението за бунт и недоволство идва от темата – пънк културата, нейната история и нейните иконични личности. И за да не се получи визуален учебник на движението, Беловски колажира – в пряк и преносен смисъл, цитати от други десетилетия, движения и видове изкуства. Затова в изложбата присъстват също така Beatles, The Doors и Deep Throat.

Д.Р.: Как са решили, че точно през 1976 г. е роден пънкът? Кое събитие ползват като ориентир?
С.Б.: Приблизително е. Тогава на музикалната сцена изгряват Sex Pistols, през втората половина на 1975-а Малкълм Макларън и Вивиан Уестууд започват да работят с групата. Те двамата имат един магазин на Kings Road в Лондон. Магазинът се казва Sex и продава дрехи, които са срещу модата, събрани от боклука дрехи, съшити с безопасни игли. Също така през 1976-а в Щатите излиза първият албум на Ramones.

Откъде идва текстът: „Ако не живееш на ръба, заемаш твърде много място”?
Гледах един филм на ужасите – „Трусове”, и реших да го добавя към тази работа, която е портрет на Сид Вишъс и Нанси Спънджен. Навремето Сид Вишъс ни беше като идол, когато бяхме 15-16-годишни. Текстът за тях е заглавието на единствения албум на Sex Pistols, Never Mind The Bollocks…

Може ли да пуша в ателието?
Да, пуши.

Каква, според теб е разликата между британските пънкари и българските пънкари?
Българските пънкари? То няма български пънкари. На музикалната сцена или…?

Не, като общество и като култура.
Не знам за британските пънкари, аз не съм живял 70-те и 80-те в Англия.

Станислав Беловски, Clash the Doors

Не е ли малко крайно да се каже, че няма български пънкари? Има много хора, които смятат себе си за пънкари. Дори аз си мислех, че ти може би се определяш като художник пънкар.
Не. Навремето, като бяхме хлапета, свързвахме пънка с това да се друсаш, да фиркаш, да си по-различен, това си е пънкарско, да. Защото тогава по магазините нямаше кожени дрехи и всички се обличаха еднакво, на училище се ходеше с униформи. Но да си хулиган – не стига, за да си пънкар. А сега това е само мода – дънките ги продават скъсани и тениските на Ramones са по моловете.

Може би ако си в изкуството и си вдъхновен от пънк културата, се предполага, че така се бунтуваш срещу утвърдените системи, като пазарите или музеите.
Да си пънкар и бунтар не е едно и също.

Но ако си бунтар пънкар, тогава бунтарството върви с определени атрибути, с връзки с определена култура. Ако си просто бунтар, тогава нямаш инсигнии на това бунтарство.
Виждаш ли тази картина – Clash the Doors, идва от имената на групите The Doors и The Clash. Защото хипарите пеят все за любов и разбирателство, това е тяхната революция, flower power, но изведнъж тия идват като шамар, те са против всички. Например Sex Pistols ги прецакват от една музикална компания и те създават песен за нея, някаква брутална песен, мога да ти я пусна.

Твоето не е самоцелно бунтарство.
Разбира се, аз съм вдъхновен от тия хора, но не съм първият. Аз просто отбелязвам 40 години от съществуването на пънка. Дали си бунтар, ако само правиш протести и хвърляш домати пред парламента? Не! Трябва цял живот да го правиш това нещо.

Аз мисля, че макар изложбата да е обявена като посветена пънка, в нея има много повече от почитане на пънк културата, заради многото препратки към други течения.
Beatles и The Doors се появяват само като част от разказа за историята на пънка. Иначе никаква връзка няма между The Doors и The Clash, връзката я правя аз.

И всичко това е на фона на корици от списание Charlie Hebdo.
Защото те също са много провокативен вестник и са хора, на които не им пука, пишат каквото искат. Аз мисля, че в този свят всеки заслужава да се шегуваш с него, дори и Господ. Абсолютно с всекиго можеш да се шегуваш, никой не е толкова велик. Ема Иванова от Webcafe беше написала, че манипулирам историята, но не лъжа.

Заглавието на изложбата е „Прави изкуство, не си създавай приятели”. Какво имаш против създаването на приятелства?
Нямам нищо против, аз имам много приятели, нали знаеш. Имам предвид, че изкуството си е индивидуална работа. Ти си работиш сам и не трябва да се интересуваш дали ще те хареса тоя и оня. Или дали, примерно, някой може да ти помогне с нещо, ако направиш компромис със себе си или с работата си. Заглавието се отнася както към всеки човек, така и към колегите. Все едно, „гледайте си работата”.

Това има двоен смисъл.
В смисъл: „правете си нещата, както трябва”.

Всъщност това заглавие може са отнесе съвсем директно към изложбата, заради всички нарочно противоречащи си препратки.
Всички портретирани в изложбата са свързани помежду си със съвсем конкретни истории. Например Ramones вземат името от псевдоним на Пол Маккартни, който вместо да се подписва с името си в хотелите, когато са ходили по турнета с Бийтълс, за да не го издирят фенките, се подписвал Пол Рамоун. 

Имаше една работа с Бийтълс…
Сега ще ти я покажа, пише „Ние сме вечни, а ти какъв си?”. Изобщо всички текстове в изложбата са насочени към зрителя. Работата те поставя пред тях, не само Бийтълс, но и другите вечни музиканти, които са променили мисленето на хората, формирали са те като човек, все едно ти казват: „Ти какъв си?”. Всички текстове се отнасят до теб като зрител – „Разбий вратите” или Cash’d Out. „Кеш аут” значи, примерно, да си смениш чиповете за пари в края на играта. И Cash’d Out може да се отнася се и за тебе – „Не губи”. 

Станислав Беловски, The Sisters of Mercy

Как се отнасят пънкарите към парите? Към комерсиализацията, към славата и суетата също?
Виж, че всичките са изпокъсани. Те са срещу комерсиализацията, суетата и конвенционалната красота. Но това привлича. Вивиан Уестууд неслучайно успява да наложи тая модна линия.

Защо си с фланелка на Лейди Гага, Беловски?
Тя ми е стара, работя с нея. Харесва ми, по-различна е от другите. Всички ходят с фланелки на Metallica, Kiss.

На кой концерт беше с нея?
Не съм бил на концерт с нея, открих си изложбата във Варна с нея – в „Буларт“, No Feelings, през 2012-а.

От какво си недоволен?
От културата в България, от управлението. Няма един музей, в който да отидеш и да видиш изложба на Сай Туомбли.

Не можеш, защото е много скъпо.
Скъпо, обаче за Квадрат 500 са дали 27 милиона за ремонт, пише го във вестник „Дневник“.

Коя ти е любимата работа в изложбата? Имаш ли пилотна?
Е как, Make Art Not Friends, сега ще ти я покажа, но трябва да ми помогнеш да я разгъна. Sex Pistols са си иконата на пънка. И като фон е цялата история на ХХ век – Дюшан, Джагър, Серж Генсбур, Путин, Маргарет Тачър, Али Агджа, Дженис Джоплин, Артър Милър…