Последната премиера на Сатиричния театър за 2019 г. – „Телевизионна мрежа“, е театрален римейк на едноименния холивудски филм от 1976 г., спечелил четири Оскара и четири Златни глобуса с режисьор Сидни Лъмет и сценарист Пади Чайефски. Сценичната адаптация на филмовия сценарий е на Лий Хол. Това е поредният пример за все по-устойчивата тенденция столичните театри да използват маркетинговия трик за привличане на публиката с познато заглавие на известен, най-често холивудски мюзикъл или филм. Самият този тренд е реална илюстрация и потвърждение на историята в „Телевизионна мрежа“: всички медии се борят за рейтинг на зрителското внимание и съответно печалба. Съвременното театрално представление като вид медия и зрелище също е подчинено на пазарните закони – стремежът към зрителско внимание, пълна зала и печалба.
Театралният екип начело с режисьора Андрей Аврамов пресъздава с театрални средства филмовата сатира, чиято основна тема е манипулативната сила на телевизията. През далечната 1976 г. филмът „Телевизионна мрежа“ е бил футуристично пророчество за властта на масмедиите над обществото, което днес се е превърнало в реалност с развитието на комуникационните и информационните средства след телевизията – непрекъснато свързаните мобилни телефони с интернет, стрийминг и видео платформите за обмен на съдържание, социалните мрежи и т.н.
Лозунгът на главния герой Хауърд Бийл „Аз съм бесен и не мога да търпя повече“ съвпада с днешното обществено недоволство, изразявано чрез безкрайни постове в социалните мрежи. Много от репликите на сцената, отнасящи се за телевизията през 1976 г., звучат като описващи днешната реалност: „Легална дрога. Седиш пред монитора. Консумираш. Мислиш си, че живееш, но всъщност, просто заменяш личния си живот за този на другите, които играят, че живеят, срещу определена цифра“.
Действието на сцената се развива в студиото на вечерния новинарски блок (сценография Антония Попова), воден от дългогодишния новинар Хауърд Бийл (Малин Кръстев). Провокиран от предстоящото си уволнение заради нисък рейтинг, той съобщава на зрителите, че ще се самоубие следващата седмица в ефир. Това покачва до небето рейтинга и гледаемостта на западащото преди това предаване. Заради рейтинга Бийл остава в ефир. Продуцентите се възползват от повишения рейтинг, като превръщат гневните послания на Бийл към зрителите в редовно излъчвано шоу. Протестът срещу лицемерието и манипулацията на медиите се превръща в поредната сензация, реклама за спонсорите и продуцентите, гледаемост, трафик, рейтинг, по-скъпо-рекламно време, пари. С помощта на гражданските протести Бийл успява да спре сделка на медийните магнати, но бизнесът печели винаги!
Медийният магнат Артър Дженсън (чудесно изпълнен от Димитър Баненкин) е цинично откровен: „Мислиш си, че просто си възпрял една бизнес сделка. Не това е случаят. Никога повече няма да живеем в свят на нации и идеологии, мистър Бийл. Светът е дружество от корпорации, безжалостно определяно от непоклатимите закони на бизнеса. Светът е бизнес, мистър Бийл… Международната парична валута определя целостта на живота на тази планета“.
Постановката на Андрей Аврамов не е само театрален и естетически факт, но и повод за паралели между фикцията и реалността. В театралния сценарий алчните пачалбари и лицемерните кариеристи в телевизията използват гнева и протеста на гражданите за създаване на сензация и печелене на рейтинг. Това, което се случва на сцената, е като дежавю: гражданското недоволство, представяно от медии и социални мрежи, не води до практическа промяна.
Реалността отдавна е материализирала и дори задминала и най-смелите прозрения на медийния пророк Маклуън за трайните влияния на медиите върху хората: неразличаване на истина и фикция, смърт на емпатията, банализиране на злото, нормализиране на ексцесите и изключенията, превръщане на нормалността в изключителност, дехуманизация и алиенация, оглупяване, безкритичност и лесна манипулируемост. За голяма част от потребителите присъствието им в мрежата е начин на живот, средство за самоидентификация, илюзия, че имат власт. Животът в мрежата е едновременно смърт на личното пространство, тотален контрол и проследимост, а от друга страна, илюзия за пълна анонимност и недосегаемост, симулация на общуване.
Хауърд Бийл става излишен, когато се изчерпва като носител на рейтинг, и го убиват, а медийната месомелачка продължава да се върти в търсене на поредната рейтингова новина. Ролята на главния герой е убедително изиграна от Малин Кръстев. В изпълнението му има себеотдаване и вграждане в образа, има не само професионализъм, но и удоволствие от това, което прави, а това чувство се предава и на залата.
Ритъмът на спектакъла е добре разчетен, като в него умело се редуват сериозното и социалната сатира, критиката и комичното. Смехът не измества сериозните идеи и послания на представлението. Като илюстрация на реалността, в която живото присъствие се бори с технологиите, в представлението театърът се бори с киното. Използвана е мултимедия и се прожектират кадри на екрана зад сцената – но в случая те допълват сценичното действие, без да го изместват или да пречат на живото въздействие на актьорите.
Актьорите в театралния екип на тв студиото внасят младежка свежест и динамика в сценичното действие. Неколкократното повтаряне на заставката с представянето на индивидуалното шоу на Хауърд Бийл от подгряващия публиката (Асен Мутафчиев) донякъде разводнява действието, защото не е разнообразено с нови елементи всеки следващ път и не успява да предизвика реакция у публиката, както е по сценарий.
Младата Стефания Кочева има силно сценично присъствие като заклетата кариеристка Даян Кристенсен, но ролята ѝ е на моменти прекалено еднопланова и без развитие. Тя е като ходещо клише за амбициозната работохоличка без друг живот, освен работата, и без други мечти, освен високия рейтинг на предаването. Тя е лишена от морални скрупули – всичко е добре дошло като материал за сензация: лудост, убийство, тероризъм, протест. Истинският живот не съществува – всичко е само материал за праймтайма, брой гледания, рейтинг и пари за рекламно време. Явор Борисов прави интересна роля като шефа на тв канала Франк Хакет.
Калин Сърменов е в ролята на застаряващия Макс Шумахер, който изживява кризата на средната възраст, като се опитва да се докаже чрез връзката с младата Кристенсен. В изпълнението му има деликатност и човешка топлота, които са контрапункт на студената, неспособна да обича Даян.
Накрая екипът на представлението е добавил своята препратка към настоящето – Малин Кръстев, вече убит като журналиста Хаурд Бил, възкръсва и от авансцената хвърля мост от Америка в 1976 г. към настоящето тук и сега, като приканва зрителите да си отидат по домовете, където ги чака родната телевизия с нейните сериали. Посланието е, че мухите в мрежата сме ние.
