Чешкият драматург, сценарист, театрален и кинорежисьор за първия си театрален спомен, за пиесата „Теремин”, представена на четене в Народния театър на 13 май, и своето поколение в интервю с Анелия Янева.
Петр Зеленка (р. 21.08.1967) със сигурност ще запомни четенето на пиесата си „Теремин” в Народния театър. Не защото това стана във фаталния понеделник 13-ти (на май) 2013 г. Не единствено заради актьорите Мария Каварджикова, Стефан Денолюбов, Павлин Петрунов, Цветан Алексиев, Калин Яворов, Биляна Петринска и Ани Пападопулу, които за немислимо кратко време истински се бяха сраснали с образите от пиесата (не без заслугата на режисьора Николай Гундеров) и го накараха да си помечтае за завършена постановка на българска сцена. А защото точно в София чу разказ от първа ръка за човека, на когото е посветена неговата пиеса – съветския учен и изобретател Лев Сергеевич Теремин, създал първия безконтактен музикален инструмент. Той носи неговото име и е баща на бъдещия синтезатор и особено актуалните напоследък средства за подслушване.
В пиесите и филмите на Зеленка обикновено има размиване на границите между документален факт и фикция, между реалност и мистификация. Но дори той едва ли е очаквал, че Валентин Ганев – актьорът, представил образа на Теремин в това четене, е имал шанса лично да види учения на една публична лекция по време на следването си в Москва. Е, понякога животът ни изненадва с обрати, които биха изглеждали, меко казано, недостоверни в някоя пиеса.
Преди пристигането на Петр Зеленка в България името му беше познато главно заради предложения за Оскар негов филм „Карамазови”, наградите от международните филмови фестивали в Москва и Карлови вари („Истории на обикновената лудост” и „Годината на дявола”) и постановката на „Истории на обикновената лудост” в ДТ-Варна (реж. Гергана Димитрова). Пиесите му „Теремин”, „Пречистване” и „Застрашени видове” са включени в поредното издание от поредицата ТеатърХ3.
Г-н Зеленка, вашата пиеса „Теремин” е базирана на реални факти от живота на съветския учен и изобретател Лев Теремин, но тя не е нито строго документална, нито биографична. Теремин е светъл ум, може би първият изпълнител на електронна музика в света, както твърдите, но и съветски шпионин в САЩ през 30-те години на ХХ в. Нищо не е такова, каквото изглежда. Пиесата, а и този персонаж приличат на глава лук: в тях има много пластове, които зрителите постепенно трябва да обелят. Стигнат ли до самата сърцевина обаче, тя предизвиква сълзи.
Това, което наистина предизвиква сълзи, е личността на Теремин – жесток човек, неспособен да общува с близките си, крайно несправедлив към тях, нараняващ емоционално както съпругата си, така и приятелите. На финала обаче зрителят си дава сметка защо Теремин е такъв – животът му е същински ад. Той е бил двоен агент и е имал дарбата да прозира отвъд видимото на нещата и събитията. В края на пиесата става ясно, че може би и това не е последният слой от обвивката на този персонаж, а сърцевината е още по-навътре; или пък изобщо няма сърцевина. В това именно се състои метафизичното внушение на пиесата: какво знаем ние за действителните намерения на хората, за техните мотиви. Приемаме за даденост, че всеки изобретател би трябвало да се гордее със своите творения, но защо не допуснем, че той по принуда е изобретявал и мрази работата си. Тук стои въпросът може ли наистина човек да изобретява с примка на шията, възможно ли е да заповядаш на някого да бъде гений. Ето това пита тази пиеса.
Всъщност при обелването на последния слой става ясно, че Теремин е принуден да върши всичко това, за да спаси живота на баща си от комунистите. Докато четях документалната книга за него, аз също имах чувството, че беля глава лук, опитвайки се да открия мотивацията му за всяко негово действие. Завръщането му в СССР през 1938 г. си е било чисто самоубийство – той е работил за съветското разузнаване цели 15 г., но от шефовете си в НКВД не заварва нито един оцелял. Сталин методично ги е прочиствал с единствената цел играчите да не се задържа прекалено дълго. А това, че Теремин оцелява след завръщането си, макар да прекарва известно време в лагер, си е същинско чудо.
Имате ли особени пристрастия към „Теремин”, или тя е просто една от вашите пиеси?
Определено нямам пристрастия към този текст, а по-скоро към инструмента тереминвокс. Той наистина може да се ползва от всеки, при това е изключително добронамерен: разпознава те и щом го доближиш, издава определен звук – също като куче. Покрай пиесата се пристрастих към тереминвокс, накупих няколко такива инструмента и ги подарих на приятелите си музиканти.
Как мислите, кое във вашата пиеса най-силно докосва публиката?
Ако съдя по представлението в Прага, зрителите осъзнаха смисъла на свободата, какво е да си свободен и не-свободен; дадоха си сметка що за непосилно бреме е да живееш живота на Теремин. Това го разбраха дори онези, които не са живели в комунистически режим.
Какъв е първият ви спомен за театъра – кой ви заведе там и що за преживяване беше това?
Определено беше вълнуващо. Трябва да съм бил петгодишен и баща ми, Ото Зеленка, ме заведе на една от последните си театрални премиери. Той главно работеше за телевизията, но през 60-те и началото на 70-те пишеше и пиеси. Няма да го забравя – влюбих се от пръв поглед в една от актрисите, която тогава сигурно беше около трийсетте, че и отгоре. Кой знае, сигурно съм бил непослушен онази вечер – беше вечерно представление, а аз още хлапе – но нищо друго не ми е останало като спомен, само тази актриса и моят захлас по нея.
Вашата майка, Богомила Зеленка, също е телевизионен сценарист. Споделяха ли вашите родители своите тънкости в занаята или трябваше всичко да откривате сам?
Тримата редовно се събираме на, както им викаме помежду си, драматургични сесии. Това е процес, при който помагаш на някой да усъвършенства сценария или пиесата си. Майка ми професионално се занимава точно с това през последните четири години – човек, нает от телевизия, филмова студия, или театър, за да пренапише или шлифова нечий сценарий или пиеса. В Америка му казват scriptdoctoring. Затова е съвсем естествено, като й споделя моя идея за пиеса или сценарий, занеса й ръкопис или просто нахвърлян сюжет, двамата да го обсъдим. Случвало се е тя да чете някои мои проекти от първата до последната редакция.
Баща ми обаче не е толкова търпелив. Затова пък е незаменим като консултант по въпросите на стила, а някои от идеите, които ми е давал, са направо блестящи.
Казвате, че в края на 80-те някои от важните политически събития в Чехословакия са се зараждали точно на театралната сцена – актьорите са прекъсвали представлението по средата и са започвали да обсъждат със зрителите политическата ситуация.
Наистина беше точно така. Някои от политическите партии бяха основани буквално на театралната сцена. През 60-те театърът също е бил място не само на театрални представления, но и на политически дискусии. Най-горещите политически дебати са се провеждали зад кулисите, по клубовете на театрите; пиесите са отразявали настроенията на обществото… Театрите в Чехословакия винаги са били място за срещи и сблъсък на идеи, където хората обсъждат бъдещето на страната си.
Но също така твърдите, че днес хората идват да гледат театър главно, за да бъдат забавлявани.
Точно в това е парадоксът. На всеки двайсет години хората идват в театъра, за да правят политика. Само че те не искат да гледат политически пиеси, а да коват политиката в театъра. Другият полюс е, когато зрителите идват на театър за забавление. Ние нямаме нагласа – примерно като германците или поляците – да гледаме политически театър. На нас като зрители не ни допадат понятия от рода на „образователен театър”, не харесваме пиеси със социална или политическа насоченост – определено сме крайно подозрителни към подобни теми.
Започвайки нова пиеса, мислите ли и за реакцията на публиката?
Непрекъснато.
Това не е ли потискащо?
По-страшното е колко често греша. Реакцията на зрителите е много по-бърза, отколкото очакваш. Ти се опитваш да им обясниш нещо, а те са го схванали много преди изобщо да си се усетил. Това най-добре се усеща в залата. Едва тогава става ясно, че на моменти авторът им поднася нещо, което са очаквали преди десет минути, и то вече не им е интересно. Ако, например, си написал две тежки сцени една след друга, публиката не може да го понесе. Необходимо е да й дадеш глътка въздух помежду тях.
Ето за такива неща мисля постоянно – дали сцената или епизодът са добре конструирани; има ли поанта, ясно ли е накъде води – ако всички схващат какво има да става занапред, много по-пълноценно ще се насладят на следващата сцена. Друг път обаче трябва да прекъснеш рязко, да оставиш отворен финал, за да може публиката сама да си доизмисли останалото, да й дадеш възможност да надгражда отвъд текста. Ако си я заредил с достатъчно факти и емоции, тя може и сама да продължи нататък.
Един британски журналист твърди, че сте изтъкан от противоречия. Кои са полюсите на вашия характер?
Не мисля, че характерът на автора е от значение. Пък и едно интервю не е сеанс при психоаналитик, че да се правят подобни заключения. Е, ако бях серен убиец – нека тогава ме подлага на психоанализа.
Вие го казахте, но всъщност наистина има сериен убиец с вашето име. Какво е усещането да си съименник с подобна персона?
Името ми не е уникално и често се среща. Има също известен музикант, който се казва Петер Зеленка. Психологическият ми профил също не е чак толкова уникален.
Тъжен човек ли сте?
Не бих казал. Това е едно определено душевно състояние, в което не се припознавам.
Има ваш филм – „Самотници” – вдъхновен от вашите връстници и приятели. Това ли е определящото за тях/вас?
Самотата е състояние, при което непрекъснато се срещаш с различни хора, но въпреки това се чувстваш сам. По времето, когато снимах филма, така виждах нещата. Но пък в същото време живеехме в голям град, постоянно общувахме помежду си, имаше и радост в това… Общото усещане обаче беше, че ни липсва цел, не откривахме мястото си в този живот… За съжаление оттогава нищо не се е променило – владее ни все същото чувство на безнадеждност и липса на житейска мисия.
За първия ви телевизионен филм сте вдъхновен от Уди Алън, но по-късните ви работи са свързани с Достоевски – „Карамазови”, „Пречистване”… Това резултат на съзряване и промяна в личната ви философия е?
Не бих казал. Основно бях повлиян от диалога при Уди Алън и конструкцията на някои от неговите филми, но определено не бих могъл да се припозная в негово лице – нито съм евреин, нито нюйоркски интелектуалец. Да си не-евреин в Прага е просто на другия полюс на света.
Колкото до Достоевски – за филма първоначално ме спечели театралната постановка по романа „Братя Карамазови”. За мен този роман е наистина необикновен, в него има много математика; начинът, по който Достоевски борави с темите в тъканта на повествованието и как ги пренася от един персонаж към друг е наистина необикновен.
Имате много престижни награди – и за кино, и за театър. Промениха ли те по някакъв начин професионалния ви живот?
И аз това се питам. Всъщност обстоятелствата в Чехия през 90-те налагаха фестивалите да дават куп награди – имаше много спонсори и всеки от тях беше учредил свой приз. Така че почти не оставаше участник, който да си тръгне без награда, и това девалвираше стойността им. Награждаването приличаше по-скоро на потупване по гърба, а не, че си минал на по-горно стъпало, че си оценен, че виждат някакво бъдеще в теб. Наградата ти топли сърцето само в момента, в който я получаваш. И дотам.
Кои събития белязаха личния ви живот?
За някои от тях нямам желание да говоря. Един развод оставя неизлечима следа – преживях го преди 15 години. Родителите ти остаряват с годините и раздялата с тях става все по-неизбежна – това също оставя белег в живота на човек.
Говорите все за тъжни неща. Откъде черпите радост тогава?
От хората, които срещам; от природата, от любимите си занимания – най-вече музиката, много често и от изобразителното изкуство. Приятелството за мен все още е огромен заряд на енергия.
Твърдите, че вече не вярвате в силата на театъра и киното да влияят на събитията или да променят хората. Защо въпреки това продължавате да се занимавате с кино и театър?
С всеки мой филм, пиеса или театрална постановка аз искам да променя света и въпреки това не вярвам, че е постижимо. В това няма нищо лошо – човек все прави опити да влияе на хората и събитията с ясното съзнание за обречеността на начинанието си.
Идвало ли ви е наум да се занимавате с политика?
Имаше време, когато бих ви отговорил с категорично „не”. Сега обаче си мисля, че мога да се занимавам с политика. Все още не ми се отдава да говоря пред голяма аудитория, но това се учи. Усещам, че определени аспекти на политиката биха ми доставили удоволствие. Ще се радвам, ако успея да убедя хората да свършат нещо.
Признайте, че това ще е просто продължение на манипулацията – както политиката, така и киното, и театърът ви дават възможност да манипулирате хората.
Определено, но условието е да ги манипулираш в името на някаква кауза. Ако съм политик, бих се обърнал към интелектуалците, не към работническата класа или нисшите прослойки на обществото. Целта ми ще е да разбия привидната логика в политиката. Много често там човек не може да реши кое е добро и кое – зло; кое е справедливо и кое – не. Според мен политиката много повече напомня на атомната физика – в нея нищо не се губи, просто променя формата си.
Мислите ли, че вашето поколение е изгубено поколение?
В никакъв случай. Ние преживяхме наистина окриляващи моменти. „Кадифената революция” дойде точно когато завършвахме университета. Завършването на образованието и навлизането в големия живот е сериозно само по себе си събитие, а това при нас беше съпроводено с политически и социални трусове. Няколкото години след промените бяха наистина забележителни, хората бяха така солидарни помежду си, витаеше някакъв дух на всеобщо братство. След това, разбира се, всички осъзнахме, че сме пропуснали предоставените ни възможности. Но въпреки това смятам, че не сме изгубено, а щастливо поколение, защото имахме шанса да преживеем велики събития на правилната възраст: 22 – 23 години. За съжаление сега, когато се обърнем назад, си даваме сметка, че нищо в нашия живот не може да се сравни с ония времена в началото на 90-те. Пред нас вече няма бъдеще, всички врати са затворени, но все пак не сме изгубено поколение. Ако трябва да се говори за изгубено поколение, то беше на хората, които посрещнаха революцията на 40 години. За тях вече беше прекалено късно да променят нещо в живота си; бяха твърде уморени, за да познаят щастието.
