4
1867

Ние създаваме образи на фактите

14

Разговор на Даниела Радева с Владимир Иванов по повод изложбата му „Рисунки и принтове”, 7-22 февруари, Contemporary Space, Варна.

Даниела Радева: Една основна част от изложбата е съставена на базата на документални фотографии – градски фрагменти, където реално се появяват ваши художествени намеси. Ситуацията е доста необичайна, защото на такива места сме свикнали да виждаме градски фолклор, табелки, листовки, но в случая виждаме вашите текстове. Те са философски цитати, изписани на ръка с отговорност към правилата на шрифта и композицията на буквите. Да не говорим, че избраните фрази и по смисъл не пасват на околната среда. Доколкото разбирам, по този начин вие сте разпространили вашите работи в града. Какво очаквахте, оправдаха ли се очакванията? Следихте ли живота на оставените от вас послания?
vlado

Владимир Иванов: Очаквам всичко и нищо. Имам достатъчно опит, за да не очаквам кой знае какви реакции от публиката. По-скоро това е провокация към една по-интелигентна част от нея, която би прочела посланията ми по определен начин. За мен самия това е една игра. Игра с градското пространство, игра със смисъла на надписите, игра със зрителя, който случайно може да се натъкне на нещо такова. Разбира се, надявам се това послание да намери адресати, но за мен това наистина е просто част от градския фолклор. В този смисъл нямам очаквания за реакция.

8
Д.Р.: Може би затова работата ви е показана и в изложба, в художествено пространство.
В.И.: Една част е от работата ми е писането в градското пространство и друга част е пренасянето на всичко в изложбената зала. Самият аз мъчно мога да кажа кое е по-важно за зрителите. Във всеки случай за мен е по-важна композицията на надписа в градското пространство. Защото пиша на определено, избрано от мен място, определени неща и разчитам на отзвук вътре в мисълта на всеки, но не е задължително да има явна реакция. Както казва Дюшан: „Произведението е завършено само в съзнанието на зрителя”. В този смисъл разчитам на реакция, доколкото произведението живее във всеки, който го види.
Разбира се, пренесеният кадър живее и в изложбената зала, но там той е по-беден, защото липсва пространството, за което е създаден. Иначе, дали следя какво става с работите на улицата, да – понеже ги правя в центъра на Варна, където живея. Минавам покрай тях и дори ги подновявам, ако са изтрити от времето. Има един специфичен случай – на едно място в съседство с галерия „Буларт” съм изписал hate и love (двете думи са буквално една върху друга, с черен и червен маркер, като всяка буква от love зачерква всяка буква от hate). И понеже червеният маркер на love се изтрива по-лесно и думата избледнява, аз се заинатих и го възобновявам всеки път, когато започне да изчезва.
13

Д.Р.: Имахте ли за цел да се преборите с агресивната реклама? Мисля си, дали този жест съдържа коментар на рекламните съобщения, които са навсякъде? Или може би коментар на универсализираната образност на графитите?
В.И.: Няма връзка с рекламата. Нашето градско пространство е абсолютно свободно за всякакви изяви и това, разбира се, има положителни и отрицателни страни. Човек може да напише и залепи какво ли не и общо взето няма реакция. В случая аз използвам точно тази свобода за мои цели. Само че моите работи се различават от графитите, понеже моите послания са от друг порядък. Въпреки че, когато се каже „стрийт арт”, се разбира всичко, включително и това, което аз правя, у нас такива послания са рядкост. На мен ми харесва една фраза на Витгенщайн да се появи на вратата на гараж или до баничарница. Това е, което ми доставя удоволствие.
15

Д.Р.: В изложбата виждаме и кадри от градския пейзаж, които, поставени в този  контекст, правят интуитивна връзка с идеи на изкуството от ХХ век. Изоставена рамка придобива смисъл на „рамка” по логиката на модернизма. Вижда се, че някой е нарисувал цвете със спрей в нея, или някой е рамкирал вече нарисуваното цвете. Може би това е съпоставка между съвременния уличен живот и знанието за културните процеси? Или има нещо повече?
В.И.: Тези работи в градското пространство ги деля на два вида, условно ги наричам намеси и не-намеси. Намесите са там, където аз съм писал, а не-намесите са органично образували се пластики в градското пространство, които аз избирам и снимам. Понякога човек вижда нещо, което има порядък на скулптура. И в този смисъл има съпоставка между съвременния уличен живот и историята на културата, защото без знанието за културните процеси човек няма как да забележи нещо подобно на моите работи в съвременното градско пространство.
А на едно друго ниво през последните десетина години се занимавам с текста в общественото пространство. Това идва от моята любов към литературата и от моите занимания с графичния дизайн, с типографията специално. Тук ще повторя добре известни тези. В последния век равновесието между текст и образ се нарушава в полза на образа все повече и повече. За мен обаче само симбиозата между двете може да определи точно и ясно съвременното състояние на нещата. Правейки моите работи, включително и рисунките, аз се стремя точно към това, намирайки място за текст в една, да кажем, обикновена рисунка. Защото смятам, че днес текст и образ са неразривно свързани във възприятието на човека и в неговото съзнание. Всички дигитални джаджи, които ни заобикалят, са всъщност това и като технология, и като експлоатация. Като доказателство можем да видим, че един чип или дигитална схема е една сама по себе си много интересна композиция.
9

Това ме навежда на мисълта, че изложбите стават малко анахронични, защото днес действието се развива не в белия куб или в парфюмирани пространства, а на улицата. Светът на изобразителното изкуство е много малък и ако консумацията му остане само в този кръг, то губи. Затова и галериите днес се чувстват длъжни да конкурират експанзията на пространството извън тях, ставайки център и агент на други действия. Експанзията извън този кръг е адекватна на времето и това повтаря апела отпреди сто години, че кавалетното изкуство си е изпяло песента и нещата днес трябва да бъдат в естетиката, която заобикаля хората. Има паралел между онова време и сегашното. Разбира се, аз не съм толкова радикален, за да кажа, че в индивидуалното занимание с изкуство няма смисъл, но днешната естетика се родее с миналия век.

10
Д.Р.: В изложбата е включен и цикъл от фигуративни рисунки с нарисувани (така ги определям условно, за да ги разгранича от печатния текст) цитати от Витгенщайн. Каква е връзката между фигурите и фразите? Тук изглежда, че публичното пространство не присъства, но чисто експозиционно те не са отделени. Може би целта е именно противопоставянето?
В.И.: Това, което най-много обичам да рисувам, е фигурата. На различни етапи от моя път тя е придобивала различен смисъл. Бих казал, че още в края на 80-те съм се замислял, че днес рисуването на фигура е много сложно нещо, сложно със смисъла си. В края на 90-те излязоха дигиталните технологии и човек би си помислил, че те обезсмислят рисуването. Това не е така, защото ритъмът, който човек съдържа в себе си, динамиката, зарядът, не само емоционален, но и мисловен, и философски, който човек носи в себе си, обагрят по най-различен начин формата. Независимо от това какъв е предметът на нашата рисунка, ние наслагваме по определен начин нашата емоция, знание, можене за пресъздаване на човешка фигура, което вписва в рисунката тези наши усилия. Днешната рисунка е нещо различно като усилие и носител на значение от това, което поднасят в началото на ХХ век корифеите на историята на изкуството. Една моя по-ранна рисунка мога да я увелича, принтирам, да работя върху нея и след това буквално да я хакна с един текст – от това се получава един нов тип композиция, ново мислене и предизвикателство към зрителя, който трябва да се вчувства в цялото.
SONY DSC

Нещо аналогично беше моят предишен проект „Зачеркнатият ХХ век”. За да изразя отношението си към неглижирането на тази култура, пак беше нужно историческо знание и преклонение пред тези стойности. А тук нещата са още по-игриви, защото фигурата е олицетворение на историята на изкуството. Историите на изкуството и философията се преплитат и се получава трети вид продукт, който може да бъде почувстван от специфично съ-знание. Дълбането в тази посока е част от нашето съвремие. Защото хегемонията на образа пред текста има определени последици, които някои от нас не могат да приемат.
Няма връзка между фигурите и фразите. Някои от рисунките са мои, някои са копия – използвам ги като носители на значение. Каквато и да е рисунка може да се използва за тези композиции, важно е единството и комбинирането на елементи. Две от рисунките са копия от албум с руски академични художници, а едната фигура е прерисувана от помпейска гипсова отливка. Авторството тук не е важно, а какво е направено и защо. И тук съжителството на текст и образ е съществено – в подобни случаи може да се намерят паралели, сходства и основание едното да бъде показано с другото. Това говори за универсалността на културните стойности, с които боравим в днешно време и които все повече се обогатяват. Интересува ме също в каква посока върви съвременната наука, квантовата физика, например. Разбира се нещата на едно ниво се сливат и придобиват синтезиран вид, интересува ме точно този синтез. В този смисъл в работите ми има нещо от научния експеримент.

SONY DSC
Д.Р.: В работата „Душа” е явно, че има „готова намерена” основа, но също така е явно, че геометричната рисунка с маркер е ваша. Да не говорим за написаната дума. А защо думата е „Душа”?
В.И.: Аз смятам, че думите са неща, предмети и имат собствен живот. Значението на тази дума ми се струва много съществено. Писал съм я върху пощенска кутия, върху врата и след това в един централен подлез. Историята в случая е, че намерих един шперплат в Амстердам и много ми хареса. Имам по-ранни композиции на тема танграм и реших пак да направя такава. Танграмът представлява седем геометрични фигури, едната от които е квадрат, те се вписват в квадрат. Думата „душа” е вписана в квадрата на танграма, който може да бъде повторен безкрайно, и това въплъщава значението на понятието „душа”.

12