1
903

Никога преди залез

Johanna_Sinisalo

Според Йохана Синисало добрата научна фантастика се намира в непрекъснат диалог с днешния ден. Финландската писателка ще гостува на Софийския литературен фестивал на 12 декември в НДК. Прочетете откъс от книгата й и текста на преводачката Росица Цветанова.

Прекосявайки жанровите граници и бариери, Йохана Синисало се радва на огромно влияние извън родината си. В творчеството си финландската писателка изследва мотива за човека, безпомощен пред аморалните сили в природата и обществото.

Книгите й са едновременно фантастика, литература на идеите и четиво от висока класа. Като свои вдъхновители Синисало посочва автори от ранга на Туве Янсон, Астрид Линдгрен, Рей Бредбъри, Владимир Набоков, Джордж Оруел и Олдъс Хъксли. Носителка е на престижните награди Финландия (най-голямото отличие за литература в родината й) и Джеймс Типтри-младши. Номинирана е за награда Небюла в САЩ.

nikogaРоманът й „Никога преди залез” (изд. „Персей”) излезе на български в превод на Росица Цветанова. Сюжетът: Младият фотограф Микаел открива в двора на жилищния блок, в който живее, малко човекоподобно създание, пребито от агресивни тийнейджъри. Оказва се млад трол – обречен на изчезване, интелигентен и ловък митологичен звяр с човешки черти. Изпълнен със съчувствие, Микаел го взима в апартамента си, скрива го от злонамерени хора и му дава име – Песи. Младият мъж проучва всевъзможни изследвания и публикации, за да разбере с какво се храни той и как може да го излекува. Но това, което книгите не разкриват, е, че троловете излъчват феромони. Самият той поема от тази миризма, която се оказва афродизиак върху околните. Младият мъж няма представа, че неговият приятел, неусетно превърнал се в най-близкото му същество, може да провокира най-тъмните и забранени импулси на човека.

Финландската писателка Йохана Синисало е гост на Софийския литературен фестивал. Срещата с нея е на 12 декември в Мраморното фоайе на НДК от 17 до 18.30 часа.

 

Финландски уиърд – що е то?

 

Росица Цветанова

В народната традиция на Скандинавския север троловете представляват създания, които варират значително по вид, размери и нрав. Понякога се оказват съвсем сходни с хората – дотолкова, че е трудно да бъдат различени от тях, друг път са описвани по коренно противоположен начин. Често техният основен атрибут е невижданата сила, а традиционните им местообитания са спотаени под скални плочи или в планинските недра, нерядко укриващи несметни богатства. Вярването, че троловете живеят вдън гората, се дължи на преданието, че християнската вяра и църквата са ги прогонили от откритите равнини. За да предпазят домовете и нивите си, хората са ги маркирали с кръстове – сигурен знак, че тролът не е добре дошъл на подобни места. Троловете са социални създания, които обаче живеят извън християнската общност и по този начин се превръщат в изгубени, обречени души. Моралните им стойности също се различават от нашите – пример за това са т. нар. сменени деца в случаите, когато човешко бебе бива подменяно с тролско. Препоръчително средство за предотвратяването на тази практика е била заплахата малкото да бъде убито или кръстено. Скандинавският фолклор и създадената по-късно литература в неговия дух са наситени с примери както за сменени деца, така и за хора, най-често девойки, отвлечени в планината или пещерата на трола. Дори да се завърнат в човешкия свят, тяхното душевно състояние вече не е същото. В по-общ контекст съществуват предания за хора, заблудили се в гората, с която скандинавците се намират в особена, амбивалентна, но здрава връзка. Изгубените се оказват неспособни да открият пътя до дома или другарите си, макар да се намират съвсем близо до тях – не ги виждат и не са видими за останалите. Така гората се явява едновременно дом за човека и топос на неизвестното, загадъчното, плашещото – едновременно приятел и враг. Вярвало се е, че троловете се страхуват от стомана или сребро, та не било излишно човек да се въоръжи с подобен предмет за защита. Според друго, доста разпространено сказание, те се вкаменяват при досега със слънчева светлина, ето защо избягват да се показват навън денем. Това никак не е чудно и с оглед на факта, че са представители на фолклорните създания, свързвани по една или друга причина с хтоничното. Подобно на съвременните горски животни, те странят от хората, дори се е смятало, че умеят да се преобразяват, което обяснява особената трудност да бъдат съзрени наяве. По тази причина никак не е случайно, че са забулени в мистерия.

За разлика от Туве Янсон, за която е известно, че се е вдъхновила за своя Мумин от страшните тролове в скандинавската народна традиция и илюстрациите на шведската художничка Елза Бесков (1874-1953), Синисало никога не се е бояла от тези образи. Фиктивни светове като Муминската долина и Нарния са я очаровали, впечатлявал я е космосът със своите далечни планети, но съзрявайки като писателка, постепенно осъзнава, че най-причудливите и интригуващи пространства са просто версии на нашата собствена среда на живот, изопачени алтернативи на иначе тривиалното ни всекидневие. Това е причината Синисало да възприема жанровото творчество като мощно оръжие за социална критика и анализ.

В едно интервю тя заявява: „Обичам да пиша истории, които те оставят с това почти реално усещане, и да си играя с идеята, че въпросната версия на вселената е някъде съвсем близо до нас, точно зад следващия ъгъл”.

За финландката фантастиката не е самоцел, тя предпочита да страни от прашасалите парадигми и да пише книги, в които може да се случи какво ли не. Обича да разтяга и разкъсва жанровите граници с цел да запълни бездната между научната фантастика и безусловната доминация на реализма във финландската литература, за която историческото минало и емпиричният подход към сюжета са определящи. В своята фикция се сдобива с възможността да отведе читателя отвъд табутата, като игриво нарича „Никога преди залез” социофантастика. Тук авторката си поставя задачата да отговори на въпроса „ами ако?”, т.е. „какъв би бил светът ни, ако…”. Според Синисало добрата научна фантастика се намира в непрекъснат диалог с днешния ден – поставя под въпрос ценностните системи, политическата действителност, социалните йерархии, дори ролите на половете. Същевременно в своя своеобразен манифест „Уиърд и горда с това” (Weird and proud of it, 2011) тя се обявява против термините „фентъзи” и „научна фантастика”, въвеждайки ново обозначение – финландски уиърд (финс. suomikumma, англ. Finnish Weird).

Целта е да се надмогнат стереотипните предубеждения, които читателите хранят по отношение на сюжетите и тематиката в традиционната фантастика, като наред с това те трябва да се чувстват предупредени, че четивото няма да съответства на очакванията им. Този вариант би бил най-справедлив и за авторите, и за читателската аудитория.

По думите на Синисало: „Аз пиша истории, за Бога, не определени жанрове. Жанрът не е целта на писането, а просто един от множеството инструменти пред автора. Като всички писатели аз използвам фикцията, за да разсъждавам, да анализирам и в опит да деконструирам определени – често обществени – проблеми и разногласия.” (в Books from Finland, 5.09.2011) В своя увод към наскоро публикуваното издание Finnish Weird 2014 (от Хелзинкското общество на научната фантастика) Синисало допълва размислите си по въпроса: „След по-малко от 200 години писмена литературна традиция и десетилетни стражари, отбягвали творби с фантастични елементи като евтин ескейпизъм, финскоезичните писатели понастоящем създават литература, представляваща феноменална смесица от научна фантастика, фентъзи, хорър, сюрреализъм, магически реализъм и пр. Тя е силно оригинална, свежа и удивителна, понякога възпява елементи от нашия богат фолклор и митотворчество, друг път се рее из висините на научнофантастични светове или пък историите са почти реалистични, но съдържат тази бегла странност или причудливост, която ги оразличава от миметичното писане”. За Синисало прокарването на граници между жанровете е спъващо, дори съвършено излишно. В допълнение финландският уиърд въплъщава и типичната за финландците меланхолия, афинитета към техния собствен лаконичен черен хумор и атавистичното усещане за природата като уютен дом, без обаче да е лишена от зловещи характеристики, диви зверове, снегове и студове.

Творбите на Йохана Синисало – и в частност „Никога преди залез” – вече са признати за първообрази на финландския уиърд. Според нейната собствена теория, добила вече нормативност във Финландия, „уиърд” обединява всички „диагонални”, хибридни или още неназовани подходи към ситуации от всекидневието или социални проблеми, които помагат на автора да ги освети от различен, непривичен за реалистичната литература ъгъл. С особен заряд са наситени редовете, в които Синисало обезоръжава евентуалните критици в гореспоменатия увод към Finnish Weird 2014: „Не се опитвам да твърдя, че ние, финландците, сме преоткрили колелото – ню уиърд – и се опитваме да си го присвоим, съвсем не. Мъча се да кажа, че скандинавските страни не са измислили и криминалния роман, но след международния успех на детективската и криминалната литература от Швеция, Норвегия и т.н. Nordic Noir се превърна в етикет за определено качество на писането. Според мен обозначението Finnish Weird също е бранд – запазена марка, която обещава екстремно пътуване през оригинална проза от доста многообразни автори с изявено лични стилове. Ние сме уиърд и се гордеем с това.” Така според нея финландският уиърд притежава качествата да се превърне в следващия нордски литературен феномен, концептуална стока за износ и културен обмен.

Йохана Синисало, „Никога преди залез”, изд. „Персей”, 2014 г., превод Росица Цветанова

 

 

Никога преди залез

 

АНГЕЛА

Когато се прибирам у дома, опиянен от щастие, вратата е открехната, а Песи го няма.

ПАЛОМИТА

Торбата ми тежи от радост и дрънчи от неподчинение. Купих котешка храна, този път различна от предишната. Бих искала да знам как се чувства тролът. И Микаел. Събирах бутилки и дребни монети и купих консервата с различен касов бон, за да не може Пенти…

Дращене на стълбището.

Черен нюанс, нощно петно се втурва към сянката зад парапета, а аз се досещам.

И преди съм го виждала. Някак си е успяло да се измъкне от апартамента му.

Оставям торбата на пода и бързам да отворя консервата, дръпвайки пръстена на капачката, топвам пръст в светлокафявата маса и приклякам, размахвам ръка във въздуха. Изсъсквам мека подкана. Животното тозчас надушва храната. Ушите му щръкват от сянката на парапета, сетне се приближава, промъква се странично, готово да си плюе на петите, с потръпваща опашка, и най-сетне се снишава пред мен, ноздрите му трепкат върху финото личице. Проточва муцуна колебливо, после облизва пръста ми, сякаш си спомня – а може би наистина е така – онзи миг, в който бе болно и слабо, а аз бях неговата mamà.

И стъпки, стъпки. Изотгоре. Вдигам поглед, тролът също се сепва като пружинка, ала не тътри да бяга. Микаел.

– Боже, Боже, Боже! – ниже той. – О, небеса. По дяволите. Благодаря.

Идва и вдига животното в обятията си, решително, сякаш е дете; то не се дърпа, само го сграбчва с лапи за ризата като маймунче. Микаел не казва нищо повече, изкачва се по стълбите, тича, прескача по две стъпала наведнъж, а аз го следвам – какво друго мога да сторя. Торбата и отворената консерва остават на стълбището. Все ми е едно.

АНГЕЛА

Паломита влиза след мен. Затварям вратата, отивам в гостната и пускам Песи на пода.

Не знам дали би трябвало да взема навития на руло вестник, или да го отрупам с пъдпъдъчи яйца.

– Как, по дяволите, го е направил? – питам на глас, без да ме е грижа дали жената изобщо разбира. Студено ми е, при все това от всяка моя пора капе пот. Ами ако оная дърта клюкарка, оная слухтяща домакинка бе видяла Песи на стълбището?

Тръшвам се на дивана. Паломита сяда до мен. Започвам да нареждам на бърз, почти истеричен английски.

– Може ли да те помоля, мога ли да се надявам, че няма да споменеш, че няма да кажеш за този домашен любимец на никого? В този блок навярно не е разрешено да се гледат животни – научи ли някой, ще го изгубя. Той не вреди. Страшно е интелигентен, мен ме слуша, но не е задължително да слуша и други. Може да се случи нещо.

Жената кима, усмихва се, а тясното й лице с големи очи за миг ми се вижда почти красиво. Та нали вече за втори път ми спасява Песи. Все някак трябва да мога да й се отблагодаря, но не знам как да го сторя. Жената ме гледа като кокер шпаньол.

Откъм антрето се чува щракване.

Скачам от мястото си, и двамата с Паломита виждаме едно и също: Песи се е изпънал доколкото му е възможно, средната част на тялото му изглежда неестествено разтеглена – подобно на котка, която се опитва да докопа нещо нависоко, и съсредоточено върти бравата на вратата с дългоноктестите си пръсти.

Щрак.

Вратата се отваря.

Песи поглежда към нас с извита, настръхнала опашка. Цялото му същество излъчва гордост.

Гордост. Ликува, понеже е способен да ме имитира – мен, дето винаги отварям вратата по този начин, преди да изляза в онзи свят, който не му принадлежи.

– Сам я е отворил – задъхва се Паломита.

С един скок се озовавам в антрето, Песи се дръпва назад; затварям вратата, вадя ключовете от джоба си, завъртам единия в ключалката: щрак – заключено.

После се разсмивам, смея се доста безразсъдно. Паломита отначало е озадачена, но малко по малко започва да се кикоти, докато аз се удрям с ръце по бедрата и вия. Ушите на Песи потрепват от изумление.