0
1447

Николай Николов-Козия и фантастиката да си млад

Николай Николов-Козия
Николай Николов-Козия

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Николай Николов-Козия (1981) е PR специалист, автор на книги-игри, на научно-фантастични разкази, на поезия, проза, статии и какво ли още не, изискващо интелект, мисъл, творчество. Прозвището Козия носи от ученическите години – пуснал си брадичка, с която приятелите му от Стара Загора, където е роден, се кодошили заради екстравагантността ѝ. С Николай се запознах покрай съпругата му, художничката Калия Калъчева, гост на „Младежката лига“ преди него. Повод за разговора ни стана захванатата инициатива, надхвърлила две години, наречена „Истории от някога“, в която различни любители на фантастиката, хоръра, фентъзито публикуват и четат свои творби, оформяйки по този начин общност, радостна от срещите помежду си. Това ми се стори любопитно: поисках да разбера доколко днес фантастиката може да обединява, след като жанрово тя е все по-малко популярна и слабо предпочитана като литература, особено за сметка на фентъзито и други по-леки жанрове. Двамата разговаряхме на терасата в дома му в кв. „Мусагеница“ – с прекрасна гледка към Стара планина и не толкова прекрасна към все по-бетонираната и обеззеленяваща се София.

„Истории от някога“ – две години вече съществува. Но дай да поразсъждаваме: тази платформа, която си създал за любители и автори на научно-фантастична, хорор и фентъзи литература, повече литературен проект ли е, или повече желание за общност?

Ами нещо средно между двете, бих казал. Желанието дойде от факта, че този вид жанрове в България се водят малко ъндърграунд. А аз от три години си мисля това нещо: „Защо ъндърграунд, след като доста хора четат такава литература, издават се чужди автори, има доста клубове в България, почти във всеки един голям град – та как може нещо такова да бъде ъндърграунд, след като е толкова популярно?“ То се вижда – фентъзи и фантастика на чужди автори, когато се пуснат, много добре се продават. И тогава си казах: „Ами дай да го направим да не е онлайн общуването ни, а да се събираме някъде с публика и тези хора в България, които пишат такива неща, да имат някакъв вид изява“. И се получи доста добре. Пуснах идеята по канали на мои приятели за популяризация и, честно казано, още веднага се породи голям интерес, хората пращат свои неща, вече знаят какви са правилата, изискванията… Ъпгрейдват се един другиго (смее се). Пък и друго си е, когато излезеш пред публика да четеш нещо – виждаш къде са ти грешките, дори и граматическите. Та ги има и двете неща – и литературата, и общността. Според мен има някаква полза, има и интерес, хората харесаха инициативата и участват сравнително активно.

Колко са?

Доста. За две години получих повече от 300 разказа от над 50 автора. Не, не, повече са, повече са, защото някои спорадично пращат по един-два разказа…

А има ли, така да кажа, благодарни автори, които след участието си в „Истории от някога“ са издали книги именно заради това, че някой ги е чул и харесал?

Да, има. Има автори, които участват, упорити са, пишат и започват все по-добре да пишат, след което и публикуват в сборници за фантастична литература. Явор Цанев (изд. „Гаяна“) пък издаде няколко сборника с разкази, в които участват и някои автори от Историите.

Фантастика, фентъзи, хорър – и трите?

И трите, да. Ние ги редуваме – един месец хорър, един месец фантастика, после фентъзи и отново.

Твоето сърце къде най-силно бие?

Е, моето сърце от едно време си е при фантастиката. Библиотека „Галактика“ ми беше любима.

Всичко ли си чел от „Галактика“?

Почти всичко, да.

А откъде този интерес, любов направо?

По-големият процент също като мен са наследили тази любов от родителите си, при мен от баща ми. Както знаеш, по онова време не е имало много литература, която да излиза извън рамките на блока, и фантастиката и „Галактика“ ти даваха в това отношение много добри неща. И хората, замесени в тези издания, са много хай-левъл – Агоп Мелконян, Любен Дилов, Весела Люцканова… Това бяха много качествени издания на чужди автори. И можем да кажем, че най-доброто, което са писали по онова време в този жанр, са го чели нашите родители, а след това ние го наследяваме (смее се). Защото рядко се случва някой, на когото родителите му да не четат, да има интереси в културата.

Питах те за общността, защото, струва ми се, днес светът е така широко отворен, чак бих казал плашещо отворен, че човек се опитва някак си да намери малка общност, където да живее със съмишленици, да споделя с тях и по този начин да си осигурява що-годе сигурност, макар и минимална.

Аз вече споменах за тези клубове, които ги има в България, то е хубаво да има клубове, но е добре те да правят и общи събития. Добре е, според мен, да не се вглъбяваме само в частното, в клуба, хубаво е хората да си комуникират, да имат по-широк обхват. И за това имат вина може би и писателските съюзи, защото загърбиха някои жанрове доста сериозно.

Какво обаче може да направи един писателски съюз? Ето, аз съм главен секретар на Сдружението на български писатели, какво можем да сторим ние от Сдружението за българските фантасти?

Ами просто да обърнете внимание и на нещата, които се случват извън вашите среди! Да се види, например, какво прави и нашата общност, както стана дума, съвсем не е малка, 50 човека. Да се види какво правят и те. Защото има талантливи хора, които ще си пишат клубно, ще си пишат и накрая ще им писне, и ще се откажат. А от хиляда души петима да са добри – това е голяма работа!  

А не се ли получава така, защото вече фантастичната литература не се възприема като достатъчно литература, хайде така да се изразя?

Е, тя се възприема от гледна точка на това, когато се издават тук чужди автори.

Аз мисля, че и за чуждите автори не се пише кой знае колко, дори и за Тери Прачет не се…

Тук може би има и нещо по-глобално, смятам. Да вземем Русия, която има огромен пазар и доста сериозни фантасти, както знаем, но в момента пазарът там е спаднал около 30-40 пъти, както чувам. Явно други блокбастъри вълнуват хората, друг вид литература. Чиклитът май изяде фантастиката (смее се).

А дали пък не по високите етажи на писателските общности, така да ги наречем, фантастичната литература не минава като един вид второкачествена литература, защото е жанрова?

Може и това да го има, макар че аз специално не съм говорил с тези „високи“ етажи (смее се). Но това ще го има, докато не се обръща внимание. Защото в Европа си има награда за фантастика „Еврокон“, която събира фантасти от целия континент. Ние пращаме наши представители, но това са неща, за които не чува широката общественост. Ето Любомир Левчев – понеже ми хареса  неговата автобиография, той казва там, че всяка година си е имало в Европа събирания на поети и белетристи. И винаги е ходел, а и не само той. Там хората събират опит и т.н. Тук в момента го няма това нещо. Ние изоставаме. Изоставаме включително и заради това, че смятаме, че нашето качество е по-ниско; има логика в това нещо.

Няма ли награда „Гравитон“, ако не се лъжа?

Има, има дори още няколко, но аз не искам да говоря специално за многото съревнования…

Не, не аз не питам конкретно за тях, а дали около тях не би могло да се консолидира общност?

Тя, общността, си съществува, дори в момента си говорим така за някакво сдружаване за общи национални каузи във фантастиката – награди, излизане извън България, посещение на други мероприятия… Засега сме на ниво разговори и се надявам да няма никакъв проблем.

А периодика – има ли?

Има, да. Ето, както казах за Явор Цанев, той издава списание „Дракус“. То е малък формат, излиза на два месеца и там се публикуват български автори, понякога и чужди, но предимно български. Има ги и електронните ShadowDance, „Сборище на трубадури“, и „Цитаделата“. Въпросът е, когато се прави нещо на национално ниво, всички да бъдат обединени, а не както често се случва – орел, рак и щука и нищо не се получава (смее се). То е хубаво всеки да има пристрастия, защото все пак хората не са роботи, не са направени по един калъп, но нека това не се отразява върху този вид литература и желанието на някои хора да пишат. Ето, да кажем Люба Тодорова, най-младият наш автор, ако постоянно се сблъсква с такива неща – тук не я приемат, там някой я отхвърля, щото не харесвал друг, близък до нея, – тя ще се откаже да пише.

Ама то писането е усилие все пак?

Усилие е, да, но понякога се прави с емоция (смее се).

Да, удоволствено усилие…

За съжаление, девизът: „Ако искаш да си писател, намери си работа!“, важи с пълна сила. Но според мен за наличието на повече възможности в България пред младите хора обединението е много по-добро, отколкото разединението и бариерите, които се издигат.

Питах за изданията, защото в „Литературен вестник“ не съм срещал литература от вашия десен, така да го река.

Ние с Тео Буковски (псевдоним на д-р Анастас Иванов – б.м., М.Н.) много често си говорим, иронизираме по-скоро елитарността или, по-точно казано, псевдоелитарността в българските литературни среди. Това също, според мен, спира. Елитарността е голяма бариера и в един момент тя може би стига до горделивост и… Тук малко са сбъркани нещата между елитарност и ниско качество, защото нали първо някой трябва да види кое е качествено? Но никое от по-големите издателства не желае да види кое, аджеба, става и кое не става. И сега някои от издателствата, които се появяват на нашите сбирки, изглежда са усетили, че дори и тези онлайн общности не са малко хора.

А дали виртуалното не даде такива хоризонти на фантастиката, че тя вече да не вижда смисъл да се издава на хартия? И конкретно във фантастиката мишката да е изяла книжката.

Това го има не само във фантастиката, ами и навсякъде в литературата. Има една книга, много интересна – интервюта на Жан-Клод Кариер и Умберто Еко, направени от Жан-Филип дьо Тонак, нарича се „Това не е краят на книгите“. И аз съм съгласен с мнението на Умберто Еко, че хората всъщност си обичат хартиената книга. Аз съм си говорил много с мои приятели за това – те все пак желаят да държат в ръцете си една хубава интересна книга в хартиен вид. И то не само интересна като съдържание, но и като оформление. Хората си обичат библиотеките и това няма да умре.

Ти на българската фантастика фен ли си?

Ами да, фен съм – има неща, които много ми харесват, има и такива, които не ми харесват.   

Кои български автори?

За стари или нови говорим?

И за двете поколения!… Макар новите, които ще ми кажеш, аз със сигурност няма да ги зная…

От старите аз си имам своите предпочитания – Любо Николов, Агоп Мелконян, Любен Дилов, Петър Бобев, Петър Кърджилов. И това са автори от световна величина, по нищо не отстъпват на западните. От по-младите Явор Цанев, Бранимир Събев, Елена Павлова, Тео Буковски, който освен криминалета пише и фантастика. Стефан Стефанов, който е един от нашите автори, наскоро пусна сборник с разкази и един роман. Има доста добри попадения и сред новите. Да не забравя и още някои, набиращи сила, като Алекс Цонков (Lostov) и Делиян Маринов, например. Повечето са членове на Клуба на авторите на хорър в България „LAZARUS“.

Между другото, Момчил Николов издаде наскоро един роман, „Последната територия“, който, разбира се, при едно по-широко тълкуване на жанра, би могъл да мине за фантастичен…

Не съм го чел още, но чух, че има такава линия в него. Но това ме подсеща за Евгени Черепов, мой стар приятел от Стара Загора, за чието „Добавено лято“ също може да се каже, че има фантастични елементи. И отбелязвам, че е много добър.

Но днес тези автори не са ли по-скоро в периферията? Ти с това и започна, ъндърграунда…

Е, да не говорим, че има доста други жанрове в периферията, но с доста добро пазарно разпространение (смее се). Тук, когато се говори за ъндърграунд, се има предвид нещо, което не е масово. А може би масовият читател иска такива книги. Това обаче няма как да се провери.

А вие, фантастите, искате ли масов читател?

Според мен специално за нашите жанрове читателите си имат изграден интерес кое им харесва и кое – не. И смятам, че са много хората, които обичат фантастичната литература. В момента се издават адски много книги, на глава от населението, ако погледнем – те са много. И понеже българският читател няма особено голяма покупателна способност, той не може да купи всички книги, които иска, новоиздадени, няма тази възможност. Но ако проверим колко хора си купуват книги втора ръка – за съжаление, такава статистика няма, ще видим, че има доста солиден интерес към тези жанрове.

Само че процентът фантастична литература, издаван днес в България, сякаш не е много голям?

Разбира се, по-малък е процентът. Но има интерес, така или иначе. Вярно, има една тенденция, включително световна, повече фентъзи да се търси и чете – хиперкомерсиално е, но нямам нищо против. Научната фантастика не е вече така популярна и търсена, позагърби се.

А това позагърбване не е ли, защото човечеството май спря да вярва в науката?    

Да и това го има, защото науката накъде се насочва – към смартфоните. Мечтателите в науката са все по-малко. Все повече пари се отделят за военната индустрия, отколкото за научни изследвания, примерно на Слънчевата система. А това влияе върху съзнанието на хората по някакъв начин. Аз съвсем скоро се бях замислил: в днешно време сякаш по-голям интерес би имало към антиутопичната литература, която, разбира се, в известна степен пак е фантастика, отколкото към една чисто научна фантастика, която да е, така да кажем, за мечтатели. Антиутопията е просто по-търсеният жанр, защото хората са разочаровани и виждат, че нещата отиват на зле.

А не разцъфтява ли по същата причина и фентъзито, което ти дава друг, алтернативен свят, с ясни разграничения – това е добро, това е зло? Саурон е абсолютното зло, а Гандалф е доброто?

Да, може би. В реалността няма изцяло добри и изцяло лоши хора, докато във фентъзито е ясно – протагонистът, антагонистът, всичко е подредено, черно и бяло. И това също кара хората да откриват в тази литература доброто, което малко се губи в нашия свят.

Дали пък не посвещаваш време, енергия, усилия на някаква кауза пердута – да възродиш и да поддържаш интереса точно към научната фантастика?

Е, на мен ми доставя удоволствие това, което правя. А и не съм само аз. И когато повече хора се борят с вятърните мелници, може пък те да започнат да мелят брашно (смее се). Това е нещо и като хоби, защото хобито е това, което ти доставя удоволствие. Човек излиза извън квадратния начин на живот, извън битовизмите, трябва животът малко да се поразчупва.

Начин да се спасиш от сивата действителност?

То всеки според мен си има различни начини, да не изпадаме в крайностите на ония, които складират, примерно, трупове в мазето (смее се), трябва да мислим по-позитивно. Смятам, че в България – като гледам културни блокове и т.н., този въпрос винаги изниква: не е ли това кауза пердута, борба с вятърни мелници, защо го правиш? Но все нещо трябва да се прави! Какво, да лежим постоянно и да казваме: „Ей, тази държава нищо не прави!“?! Но държавата нищо не трябва да прави! Ако погледнем едни Съединени щати, там нямат Министерство на културата. Защо ние трябва постоянно да искаме, някой все да ни е виновен, че нещо не се случва. Ами дай да го направим да се случва! Ние не можем да лежим и да чакаме някой друг нещо да направи и това нещо за нас да се случи добре. Смятам, че ако някой иска нещо да се случва, той трябва да работи за него или да помага. Или дори и нищо да не прави, но поне да не плюе. Човек не може да каже, че всичко, което прави, е съвършено, но няма нужда да хейти. Макар че всеки има нужда от нещо като коректор.

Ти имаш ли си коректор?

Хората, с които се сращам и си говорим, те са ми коректор. Обсъждаме: „Това не беше ОК, това беше ОК“. И от време на време променяме нещата, които се случват на четенето, но без помощта на мои приятели, които също участват, това няма как да стане.

Лесно ли намери тези твои приятели, коректори, сподвижници?

Е, с някои се познаваме от много време покрай книгите-игри, защото аз и книги-игри пишех и ги издаваме, сайт има. И се издават добър брой книги на година. Та през книгите-игри се познавам с доста хора, а много нови лица се появиха и благодарение на „Истории от някога“. Те просто дойдоха, спирятелихме се и, смея да кажа, много от тях доста напреднаха в писането, а може би и в четенето (смее се). Обсъждаме, обменяме книги, опит – човек не може да е изчел всичко. Ние не сме клуб, но смятам, че все пак сме някаква общност.

А не сте ли мислили да напуснете София?

О, имаме предложения за гостувания в Пловдив, Стара Загора, Варна, но се иска време. Аз горе-долу знам от кой град колко автори са, но въпреки това има смисъл да се съберем, да се запознаем лично.

А колко продължително го виждаш във времето цялото това начинание?

Докато има интерес, ще продължаваме. Пък и ние не копаем лозе в планината, че да се уморяваме. И докато има нови хора, които пращат разкази, на мен ще ми е интересно. До момента не ми е доскучало, но знам, че със сигурност ще дойде някакъв такъв момент, той обаче ще си проличи.

Слушам те и ми хрумва аналогия: дали цялото това не е като книга-игра, която си заформил?      

Ами… да (смее се). Спомням си Любо Николов, който беше казал, че тези деца, които са чели книгите му, сега ги вижда млади хора, интересни хора, интелигентни. И ние във форума на книгите-игри имаме такава кампания – „От големи за малки деца“, в която се подаряват книги-игри на децата да си четат.

Успява ли човек да се издържа с писане на книги-игри?

За издържане… не може да се каже. Много малко са хората в България, които се издържат от писане. А и, да сме честни, те не се издържат от писането на тези книги, а от други неща покрай тях. Това си е пак една общност, която се занимава за удоволствие. Те, моите приятели, поддържат контакти с руски, френски, английски автори на книги-игри. При тях през 80-те години е бил големият бум, при нас – 90-те, но в момента навсякъде човек не може да се издържа с това нещо. Компютрите глътнаха всичко. А имаше време, когато излизаха в 30-хиляден тираж.

Не може ли да се направи вариант за компютри?

То си има, правят се непрекъснато. На мен преди време ми направиха апликация на моя книга-игра и имаше май около 10 000 изтегляния. Сега има и на други български автори, та даже и на английски език са публикувани техни издания.

А чужд пазар?

Трудно е.

Как ти хрумват идеите?

О-о-о, не знам, различно е. Понякога като си вървя и си зяпам из улиците, и ми хрумват.

Само фантастика и книги-игри ли?

Не, аз пиша и проза, и поезия, но там е по-трудно и по-бавно се пишат. Пишеш го два часа, но после го редактираш три месеца (смее се). Но имам готова стихосбирка и готов сборник с разкази, но стоят така – енергията за момента ми е насочена към други неща. Аз имах подписан договор с едно пловдивско издателство преди няколко години за издаване на мой сборник с разкази – не фантастични, но те спряха в един момент комуникацията с мен, срокът на договора изтече… и така и не съм ги чул и видял тези хора повече. Имам страничка във фейсбук, там публикувам някои неща – естествено, не на последна редакция, защото не искам на последна редакция да ги публикувам в интернет. Казва се страничката „Истории от всякога“. Правил съм две четения също в „Бар Дак“, доста хора се събират. И е хубаво, че ги има такива места като „Бар Дак“, защото в този бар всеки ден от седмицата има някакво културно мероприятие. Дали ще е четене, джаз-сешън, дали ще е комедийна вечер – той е с културна насоченост. Ти видя – и е доста уютно…

Да, ама не е много голямо…

Е, то като има желание, хората си остават (смее се) правостоящи. Ние например си имаме постоянни гости и става доста интересно. И е хубаво да има такива места, защото не са много. Заведения тип „Студентски град“ – чалга и простотии, колкото искаш. А като „Бар Дак“ са малко. Ние там се чувстваме много добре, те са направили отстъпки за всички автори, никой не се чувства неудобно там. Много добре работим с тях.

И какво – ти през фантастиката, през фантастичното намери едно действително, реално място, където да се чувстваш уютно, както каза?

Да, чувствам се уютно, и то не е само заради нещата, които ми пращат, но и заради самите хора. Всички са готини хора. Ние сред нас си се чувстваме много добре и както Тео наскоро беше казал: „Всеки чака да дойде щастливият понеделник от месеца, за да се съберем“ (смее се).

А не се ли самозатваряте така?

Не е точно така, защото аз казах, че всички тези автори, с които работим, които пращат и пишат, и тези, които дори спорадично плащат, те не са хора, които ей-сега им е хрумнало нещо и идват там да се потупват един другиго по рамото, те се занимават и с други неща: с клубове за фантастика и т.н. Това е просто едно събитие, което посещават, идват да се видят, да се уточнят, за да придвижат други проекти. Това просто е някакъв форум, на който хората се виждат лично. Което е хубаво! Извън това по-рядко се виждат, освен ако нямат клубни сбирки. А и самата тема помага някому да изникне в главата тази история, която е възникнала и която нямаше да я има, ако някой не беше задал точно тази тема.

А не се ли страхуваш, че равнището е малко лаическо, дилетантско?

Да, може да го има това, но никой не е тръгнал отникъде научен. Въпросът е, че няма такива издателства, които – ако някой им прати нещо, да му върнат фийдбек, обратна връзка – това не ти е ОК, ето тук трябва да поработиш повече, ей такива неща. Хората просто не се занимават да научат някого. А научаването идва с много четене, но и в сравнение с други хора, които са горе-долу на същото равнище. И този човек, който има някакъв талант, той дръпва рязко, съответно, който няма – щом му прави удоволствие, няма проблеми. Но откровени – хайде, ще използвам тази дума, откровени тъпанари няма.

Е, то няма и как да има, откровените тъпанари нито пишат, нито четат. (смеем се)

Да, абсолютно. Но точно затова трябва да има такива форуми. И тези форуми не трябва да бъдат с някакви брутални ограничения, както редица национални награди – там просто правилата за участие са такива, че е ясно като в обществена поръчка (смее се) кой ще спечели. За някои хора не е направено (смее се), за други – е. Това също дразни много хора, а вероятно много хора и отказва от самото писане.

А не е ли обезкуражаващо сравнението между тук пишещите и обилието преводна литература, особено в областта на хоръра, фентъзито и фантастиката? И тези преводи да отказват хората?…

Интересното е, че тук не идват неща от чужбина, които са на по-лошо равнище от нас, защото там също има такива. Тук идва най-доброто. И ние, ако си мислим, че сме най-долу, сравнявайки се с най-добрите, грешим. А тук наистина идват най-добрите, защото са проверени и при нашия малък пазар няма кой да рискува. Но пък го има онлайн-пространството и който знае чужди езици, може да влиза, да чете и да види и лошите неща, и че ние съвсем не сме толкова зле. Аз съм далеч от мисълта, че вкусът ми е меродавен, разбира се, но примерно излиза някакъв голям блокбастър, аз си го купувам да го прочета и на мен не ми харесва, вероятно и на други няма да хареса, на други обаче много ще им хареса. Нещата опират до личен вкус. И твърдя, че ние не сме толкова зле, колкото понякога си представяме. Смятам все пак, че има едно добро ниво, но то не се поддържа. А човекът на изкуството има его – той иска да се види, да се покаже, да се провери, да се изложи, ако щеш. Това нещо, според мен, е ефективен стимул. Ако този човек бъде издаден, на него такава енергия отвътре ще му дойде и ще стане хем по-добър, хем с по-голям ентусиазъм ще пише. А когато човек отвсякъде постоянно е отхвърлян, без да му казват защо е отхвърлян, без някой нещо да му каже, да го поменторства даже малко, тогава ищахът му ще изчезне. И вместо вечер към седем да седне да напише нещо, ще изпие три ракии, ще иде да си легне и нищо няма да напише. А когато стигне до повече хора по някакъв начин, получава едно вътрешно зареждане. Защото онлайн пространството събира някакви хора, но де факто ги и разделя, докато живите събития са си друго нещо. Нищо по-добро от живата връзка, според мен.

Но онлайн връзката не измества ли все повече живата връзка?

Да, измества я. Както казахме, науката вече не дава на хората надежда, а им дава смартфони. Дори и работата, която хората вършат, е само пред компютъра. Пък и, както виждаш, вече никой не иска да става стругар, всички искат да стават мениджъри. Не знам, но ми се струва, че в антиутопиите, писани навремето, прозират доста от днешните неща (смее се).

Кой ти е любимият автор, любимата книга – фантастика, но и не само?

О-о-о, те са много…

Добре, хайде да променим въпроса – коя книга те запали по четенето?

Спомням си една книга на баща ми, издадена през 1954 г., „Новозавладените звезди“ на Джеймс Блиш – тя е една от първите, които съм прочел. То има и ново издание, ама аз съм чел старото. Станислав Лем харесвам много. Лем го познават най-вече през Звездните дневници на Ийон Тихи, но всъщност „Соларис“ – това е разцепваща книга, която е до голяма степен философска. Ето такава фантастика вече не се издава, а хората я търсят. Артър Кларк с Одисеите, Айзък Азимов с неговите роботски истории. Има една много добра книга на Филип Дик – „Човекът във високия замък“. Това е пак в някаква степен антиутопия, но е добре човек да я прочете.

Но май не се и пише вече такава философска фантастика като „Соларис“?

Да, за съжаление, май не се и пише.

Ето, аз слушах представените разкази и ми направи впечатление, че прекалено се набляга на действието, на екшъна. Не е ли това малко криво разбиране на фантастиката?

Не, не, имали сме и доста философски разкази, но сега на мода е фентъзито – героят е хванал меча и отишъл някъде (смее се).

Фентъзито изяде фантастиката, така ли?

Май, май… Но то е комерсиалното, какво да направим (смее се).  

А „Дюн“, как си с нея – тя като че ли е на границата между фентъзито и фантастиката?

„Дюн“, е-е-е, „Дюн“!… Аз съм голям фен на „Дюн“, но на първите книги, не на последните…

Последните хич ги няма, вярно! (смеем се)

Но като каза „Дюн“, се сещам за „Хиперион“. Авторът Дан Симънс пише хорър, но в „Хиперион“ смесва двете неща перфектно. Тя също е на кантар, защото познавам много хора, които не  харесват четирилогията му, но аз съм му голям фен. Друго голямо произведение е поредицата „Чун Куо“ на Дейвид Уингроув – тя пак е антиутопия. В България, за съжаление, са издадени само четири от осемте книги. Даже имаше една история, не помня кой ми я разказа, мисля, че някой от уличните продавачи на книги, от когото всъщност си я намерих. Та той разправяше, че някъде в началото на 90-те Дейвид Уингроув пристигнал по някаква покана в България, някой дотърчал с книга за автограф, а той казал: „Ха, ама аз не знаех, че съм издаван в България!!“ (смеем се)

Само фантастика ли четеш?

О, не, не! Любимият ми автор е Кърт Вонегът. И той на световно равнище е малко позагърбен, според мен, защото не е получил Нобелова награда, а е трябвало.

А български автори четеш ли?

Български… български…, то в момента какво да четеш от българските… Моите хора, когато издават, идват при мен, подаряват ми… Кефя им се. От другата белетристика Деян Енев ми допада. Но не мога да изтъкна някой автор. Може би тука са по-известни със скандалите (смее се).

И скандали има, да… Но изскочиха в последно време някои книги – „Възвишение“, „Физика на тъгата“, „Една и съща нощ“, „Една и съща река“, „Камбаната“ миналата година…

Е, „Възвишение“ – да! Но ето, това пак са неща повече за миналото – те са страхотно написани, великолепни истории, но няма го всекидневието, няма го това, което притеснява днес хората. Ако има някакви такива спорадични неща, те са малко, как да кажа… разтягане на локуми, захарен памук… Няма го Йовков.

Като каза минали неща – дали пък интересът към фантастиката не спадна, защото човечеството изгуби вяра в бъдещето?

Да, да, именно! Какво е бъдещето? Бъдещето е изчерпване на ресурсите и тогава дори да искаш да стъпиш на Марс, вече няма с какво да стъпиш (смее се). Кризата е просто… Безспорно, Студената война е нещо гадно. Но пък тя е генерирала научен напредък в някои сфери на науката, включително космическите изследвания. Докато сега май се състезават кой ще направи по-добър танк. Макар че когато дойде ерата на онлайн комуникациите, всичко се премести на един друг фронт, хибриден. А и новите технологии заробиха може би хората по някакъв начин – отвсякъде ги бомбардират с информация, в която те не могат да се ориентират. Както казва един мой професор по PR, хората в днешно време са все повече информирани и все по-малко образовани. И днешният човек сякаш не може да разбере, че е между чука и наковалнята, поради това, че е в една вихрушка от дезинформация и забързан начин на живот. Той си мисли, че всичко му е ОК, в неговия си малък свят всичко му е наред, но аз смятам, че той е просто един робосапиенс и това в момента е модерното битие на младите хора. Робосапиенси станаха хората и сме малко като в „Прекрасният нов свят“.

И какво – фантастиката като забавяне на темпото?

Смятам, че е много хубаво едни хора, които имат интерес към нещо, да откриват други хора, които имат интерес към нещо. И така да бъдат част от нещо, което им харесва, а не да бъдат част от нещо, което не им харесва. Но всичко идва от образованието – няма ли образование, всичко отива на кино. А ние в момента нямаме система на образованието. Система, която да генерира не работници, робосапиенси, а интелигентни хора – ние нямаме такова нещо. Което не е добре…  

По-долу следват два разказа от Николай Николов-Козия.

Най-ценното

Късметлия. Днес определено съм късметлия.
Взирах се във фаса, забит в калта, и не можех да мисля за друго. Никога не бях виждал подобно нещо. Някога бащата ми разказа как е изпушил цяла цигара. Не му повярвах, разбира се. Къде ти – цигара! Дядо ми пък имал веднъж кутия от тези. Ама и това моят старец ми го каза. Не бях виждал дядо си. Никой не познаваше дядо си. Умираха много преди да се родим. Та затова историите с тия цигари не ги вярвам.

Наведох се с разтуптяно сърце и взех фаса в ръка. Огледах се крадешком и бързо го пъхнах в джоба. Като се върна в лагера, ще намеря с какво да го запаля. Какъв късмет, повтарях си, докато отново закрачих напред. Досега съм пушил само влажен тютюн, примесен с плевели.

Находката обаче ме накара да застана нащрек. Означаваше, че целта на взвода ни е съвсем близо. Трябваше да огледам и докладвам за обстановката. Колко е висока оградата, какви оръжия има, колко души е охраната… От години не бяхме намирали оазис. Този фас доказваше тезата, че го владее врагът, че южните мерзавци се радват на облагите му. Там сигурно има десетки цигари. Какво още? Въображението ми не можеше да си представи. В краткия си живот не бях виждал много неща. Но знаех, че най-важното е там. Нещото, което ще обърне хода на войната в наша полза. Най-голямото съкровище в света.

За него се знае, че който го притежава, контролира всичко. Той задава развоя на битките, притежава цигари, храна, оръжия, има много жени и даже алкохол. Пиячката я познавах само като спиртна пикня от ферментирали коренища. А се носеха слухове за бутилки от стъкло, пълни с кехлибарена течност. Не проумявах как е възможно това, но за жените бях сигурен, че съществуват.

Дори и аз знаех, че жените ни раждат. Бяха ни преподавали за тях в ученическия военен кампус. Имали дълга коса, големи гърди и дупка между краката. Не разбирах как пикаят през тая дупка, но пък сержантът се кълнеше, че в нея е най-голямото удоволствие на света. Странна работа. След месец навършвам шестнадесет и ще разбера в края на краищата що за животно е жената. Всеки на тази възраст излиза в отпуск, за да престои месец в женски лагер. Ама майната му на отпуска – пак имахме задължения. Трябваше да забременим жена. Не знам как става, но ни казаха, че бързо ще се ориентираме. Даже може и полза да имам накрая. Ако жената роди момче, ни повишават в длъжност и ни го дават да го възпитаваме в полеви условия, преди кампусът да го прибере, когато стане на десет години. Все тая ми беше, но поне малко разнообразие да има.

Докоснах фаса в джоба, за да се уверя още веднъж, че го има. Да, ще му се нарадвам в лагера. Ще го запаля, ще си подръпна блажено… Дъртият може и да не ме е излъгал в крайна сметка.

В далечината изникна силуетът на горски масив. В живота си бях виждал само два пъти гора. И в двата случая оазисът там беше разграбен и изоставен. Врагът винаги ни изпреварваше, но в края на краищата това няма да е вечно. Предчувствах, че този път ще ги сгащим.

Продължих напред, прибягвайки от храст до камък и от камък до храст. Не можех да рискувам да бъда забелязан. Задачата ми е прекалено важна. Небето бе натиснало прокълнатата земя, а въздухът миришеше на кисело. За щастие, не се очакваше радиационен дъжд, поне не в следващите три часа. Беше се извалял сутринта. За всеки случай носех защитния си плащ. Климатът не бе стабилен като преди – така поне казваше баща ми. Нямаше вятър, слънце не бях виждал от месеци, за животни да не говорим. Дори червей не съм срещал от година. Редниците карат на консерви, а офицерите ядат много рядко някакви замразени меса. Къде ги съхраняват, не знам. Не познавам хора, които да са вкусвали топла, прясно сготвена храна. Чувал бях, че някои са виждали. Не съм сигурен как да приема и тези истории. Според мен са пълни глупости. Като тази, че имало тонове лед на някакво студено място на земята. Като го има, ‘що се бъхтим в тази война, а не идем там, а?

Никой от нас не знае кога е започнала. Познавам командири, дето казват, че им е ясно. Убеден съм – само се пъчат и дуят. Едва ли някой помни нещо по темата. Аз поне знам кой е врагът, как да го елиминирам и каква е целта ни. А това, казвам ви, е достатъчно за пълноценния живот на един войник. И съм безкрайно благодарен за това. Ако не бях войник, щях да съм я прокажен, я канибал. И двата вида не струваха. Виждал съм ги, дори съм ги убивал. Не знаех как може някой да съществува по този начин. Войната е единственият правилен път за човека. Защото в крайна сметка щяхме да достигнем целта си. Да намерим най-ценното в този разрушен свят.

Гората постепенно се избистряше сред мътния въздух. Различавах зелените дървета, хладно ухание докосваше ноздрите ми, усещах съкровището пред себе си. И врага. Той бе там, спотаен в оазиса, нищо неподозиращ. Инстинктивно стиснах дръжката на дългия си нож. Вечерта ще пируваш с кръвта на южняците, мислено го уверих аз. Защото този път ги напипахме на място. Този път ще вземем полагащото ни се. Съкровището ще бъде наше и ние ще управляваме света.

Докато приближавах гората, ме обзе особен трепет. Дори и фасът не ме бе развълнувал така. Разбирах, че това е нормално, но се питах какво ли е да видиш съкровището. Много от нас оставиха костите си в сражения за него, смъртта в бой не подмина и баща ми. Но старецът не ме интересуваше. Тръпнех при мисълта, че ще съм част от завладяването на най-ценното на планетата. Подготвях се за срещата с него, мислено вече преминал и спечелил битката. Обещаваха ни, че на всеки ще раздадат по една кофа, за да гребе колкото може от съкровището.

Защото какво по-хубаво в живота от кладенец с чиста вода?

София
22.07.2014

Златно злато

Ламята спеше сладко в тъмната си пещера и похъркваше така, както само една истински успяла ламя може да похърква.
Беше красив екземпляр. Цветът на корема ѝ се преливаше в този на грамадната купчина злато, бижута и драгоценни камъни, върху които се беше проснала. Така направи преди около петдесетина години, за да подремне. Ако разбирате от мимиките на ламските лица, бихте разпознали блаженството, лъхащо от своеобразната усмивка на влечугото. Десетина дълги зъба стърчаха иззад привидната кроткост на тази усмивка. Огромните ципести криле на ламята топло обвиваха съкровището, а дългата ѝ червена опашка потрепваше от време на време, галейки лъскавите скъпоценности. Бардовете разказваха, че драконите могат да преброят имането си насън и да усетят липсата дори на една-единствена монета.
Нещо просветна до муцуната на ламята и тя сепнато отвори очи. Миглите ѝ бяха дълги като острието на прав меч и извити съвсем не като него. (Както добре знаете, правите мечове не са криви.) Жълтозеленият ѝ поглед се отправи по посока на блясъка. Той се повтори.
– Хм – каза ламята.
Светеше сферофонът – прозрачно и твърдо като диамант кълбо. Някой опитваше да се свърже с нея. Това я изпълни с досада, но така и така вече бе будна… Пресегна се и потърка с нокът сферата. Тя потъмня, ала от дълбините ѝ не изплува образ. Ламята свъси ветрилообразните си вежди и изръмжа:
– Кой ме търси?
От кълбото се откъсна далечен глас:
– Аз съм – Креон! Не ме ли помниш, премъдра?
– Не! – изстреля бързо ламята.
Сводът на пещерата върна няколко пъти ехото, очевидно за да наблегне, че драконите притежават здрава памет относно познанствата си.
– Е как така?! – Гласът го раздаде обиден. – Брат съм на старото ти гадже Петрон…
Петрон го помнеше – млад дракон, с когото се бе заиграла преди около двеста години. Красавец беше той и опашките им даже се преплетоха няколко пъти. Полудуваха едно десетилетие, покрадоха злато заедно, изядоха няколко героя… и толкоз. Чак до снасяне на яйца не се стигна.
Драконите имаха доста братя и сестри, пръснати из света, така че напълно възможно бе дори и да е срещала този Креон, да не го помни.
– Защо не те виждам, Креоне?
– Попаднах в опасност и не мога да извадя сферата си – отвърна приглушено гласът. – Трябва да ми помогнеш!
– Не, не трябва да правя нищо – запъна се ламята.
– Става въпрос за златно злато – контрира сферата.
Тишина изпълни пещерата и тежко легна върху чудовището и неговото съкровище. Ламята се разбуди напълно, в зениците ѝ избуя алчен огън, острите уши щръкнаха нервно.
Златно злато. Това словосъчетание можеше да накара всеки дракон да се добере и до луната, ако чуеше дори мъгляв слух, че там има от безценното имане. Малко летящи влечуги се бяха домогвали до него, но всички болезнено го бленуваха. То беше най-чистото злато на света – двадесет и пет карата. Как бе възможно това, може би разбираха единствено антверпенските дракони, но без съмнение само споменаването му караше всички от техния род да настръхват и махат с опашки като кученца.
– Слушам те – каза бавно ламята.
И Креон ѝ разказа. Как чул за леговище на скални джуджета, в което те криели златно злато. Как го намерил. Как се промъкнал там и само на метри от съкровището паднал в яма-капан. Как злобните джуджета му се присмивали и замеряли с камъни през решетката от горе…
– За късмет – завърши разказа си Креон – сферофонът е в мен и мога да се обадя за помощ. В момента е под крилото ми, защото видят ли го джуджетата, се страхувам, че ще ме убият.
– А защо не се обади на брат си?
– Знаеш го какъв е Креон – рече с горчивина гласът. – Запилял се е нейде далеко с две палави шведски змейкини и не отговаря. Женкар е и това си е… ъъъ… без да се обиждаш. Само твоя номер си спомних, изпаднал съм и умствено, и емоционално… Моля те помогни ми, щото иначе тия дребните ще ме направят на домашен дракон!
Истерични нотки на отчаяние се отделиха от сферата и полепнаха злокобно по стените на пещерата.
Безспорно, да те превърнат в домашен дракон бе най-лошото за техния вид, ала на ламята хич не ѝ пукаше за Креон. В друга ситуация би го оставила за присмех на джуджетата, но сега… Златно злато, златнозлатозлатнозлатозлатнозлато… Това кънтеше в главата ѝ, усещаше го в ноздрите си, слюнка изпълни озъбената ѝ паст. Съкровището под нея изгуби мекостта и блясъка си, милувката му вече не ѝ се струваше тъй нежна и успокояваща. Всичко бе ясно.
Тя взе координатите на пленения Креон, после направи няколко лицеви опори, коремни преси и клякания, сбогува се вяло с обичното си злато и излезе от пещерата за пръв път от петдесет години. След миг широките ѝ криле я понесоха стремглаво към целта. Време бе да похапне джуджета!

Седмица по-късно едно червено-жълто-черно чудовище с яростно плющящи криле, настръхнали люспи и горящи от злоба очи се приземи пред пещерата на ламята. По-внимателният наблюдател щеше да познае, че това е именно тя. По-умният наблюдател не би си губил времето с наблюдения, а на секундата щеше да си плюе на петите. Ламята бе бясна.  Не само че не намери никаква джуджешка пещера, ами и онзи подлец Креон бе спрял да отговаря на обажданията по сферофона. Ламята с удоволствие би предположила, че джуджетата са го ликвидирали, ако не беше убедена в несъществуването на тези джуджета, на Креон и на скапаното им златно злато. Трябваше да признае, че през дългия ѝ живот никой никога не я бе прецаквал по този начин. С влизането в леговището си разбра колко нищожни си бе представяла параметрите на това прецакване.

Пещерата бе празна. Ни жълтица се не търкаляше по скалистия под. Бяха отмъкнали имането ѝ. Бяха откраднали постелята ѝ. Дори бе пометено с метла. Едното око на ламята започна да трепери, а другото бавно се пълнеше с кръв.

Тогава, в този грозен за нея момент, тя си спомни нещо важно. Нещо, което можеше да изникне по-рано в съзнанието ѝ, ако не бе така пропито с алчност. Спомни си как джипси-драконите от далечния югоизток наричаха най-успешните си и умели сферофонни измами и грабежи.
Наричаха ги Златно злато.

София
февруари 2015 г.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияА ти не питай
Следваща статияБронята терзае духа