0
1476

Николай

Варна, Станцията на писателите, септември 1989 г., архив на автора

1.

Октомври е мек и слънчев и аз все още съм в планината. Полъхне. И шурват листа. Изсъхнали и вкоравени дотолкова, че издават тънкия, кух звън на тенекия. Сбръчкани мумии на букнал зелен живот, сгърчен в предсмъртна агония, разноцветни парчета, от медно до златисто, от жълто до карминно – късната избила кръв на умрялото лято.
12 октомври 2007 слязох в града. Вечерта ми звънна Анго: „Беше ли на погребението на Николай Кънчев?”.
А аз дори не знаех, че е умрял!
Смъртта на другите винаги ни заварва неподготвени. Раззинваме уста. Тя все изненадва!
Събудих се в 4 часа. Нощта е превалила, денят не е започнал.
И какво можех да направя в безсилието да го възкреся?
Написах две стихотворения в памет на поета.
Но беше малко.
Сякаш чух звън на златна монета в дъното на глинен съд: отрони се още един човек от мен. Отекна златен отблясък. Заспомнях си преживяното, зазаписвах го с темпа на неговото посещение. Бях изпълнил шест страници и нещо.
Все още неопитен да си служа с компютъра, натиснах каквото не трябва – и текстът изчезна.
– Той си го е прибрал – рече жена ми; – не е трябвало да го пишеш…
Осмелявам се да повторя опита си чак днес – 15.07.2012 г.
На същото място: в планината.

2.

Когато го видях за пръв път, и много пъти после, помислих си: предварително е репетирал изражението си.

04.02.2011 г.

3.

Да завладявам София дойдох пак през октомври, само че 1972 г. Бях безпризорен, но свободен в мислите и мечтанията си, всичко ми бе любопитно. Особено писателите. Нали такъв исках да стана!
Бог ми пращаше всички, които исках да видя.
На ъгъла на Графа и днешната улица Левски бе прочутият – от книгите на наши писатели – Млечен бар. Минавах всеки ден покрай него, но не смеех да вляза; забавях ход, хвърлях поглед през стъклата, но все нямаше никой. Само синкава студена тишина. Десетина крачки, пак по Левски, бе кафене „Колумбия”. Досами витрината имаше плот с високи столчета. Пак приличаше на бар. Можеше да си седиш нависоко, облъкатен на плота, да си пиеш кафето и да зяпаш минаващите, а те – теб.
Ама възможно ли е? Та този зад стъклото е Николай Кънчев! Същият, за когото бях чувал от Петър Ковачев, че вярва във второто пришествие; същият, който знаех от снимката на Колкото синапеното зърно. Само че бе още повече ранно побелял, с типичната прическа на плейбоите на 70-те: дълги, дебели бакенбарди, от едната страна на косата – път, перчем сресан на другата. Прическата на Кенеди, Гунди, Иван Славков. (Кънчев и Славков не я смениха до края).
Със сиво на рибена кост палто, посивяващи коси, с дългообразо, застинало лице, стори ми се и то бледо; сам, той отпиваше бавно от кафето си. Не, не гледаше през витрината; гледаше в себе си. Пак се навеждаше, пак отпиваше, но погледа му не срещнах.
През витрината гледах аз.
Бяхме като две тежести в края на люлка. Стоях прикрит встрани и не помръдвах. Стоях застинал, за да запазя гледката към поета; сякаш всяко мое движение, не, всяко мое мигване щеше да наруши равновесието и единият ще пропадне, а другият ще излети нагоре.
И ще го изгубя от погледа си.
Немигващо-непомръдващ, стоях с измамната илюзия, че превръщам мига във вечност, че той става моя собственост, която мога винаги да си гледам, да ѝ се наслаждавам, да я лелея.
Стоя така и сега.
Да можех по същия начин и живота му да удължа!

4.

Той беше толкова характерен, забележим отдалече; единак, мъжкар. За мен още е жив: само като си го представя, и го виждам. Докато съм жив – ще е жив; мога да го съзерцавам и поради това да го описвам безкрай. Всеки нов опит е ново възкресение.
Но да го видите, както аз го виждам – едва ли. Слаби са думите да го възкресят за вас.
Само Бог може!

5.

Никога, след като ги опознах, не съм имал високо мнение за личността на писателите. Възвишените им думи нямаха покритие. Повечето бяха дребни хорица, съобразяващи се страхливци, с ниска битова и етична култура. Чети ги, възхищавай им се, но насаме. Не търси близостта им. Не искай да ги опознаваш.
А аз все исках да разбера какъв е изворът на изкуството, какъв трябва да си, за да владееш златоустото слово…
Да ги опозная дойдох душевно изграден и нравствено непокътнат; дойдох завършен и бих казал – девствен. Ние, от Велико Търново, предано обичахме литературата, не познавахме интригите и изкушенията на славата.

15.07.2012 г.

6.

Кънчев и Иван Цанев са от една зодия: Стрелец.
А не познавам други двама по-различни помежду си от тях.
Ако трябва да избирам актьори, за Дон Кихот ще взема Иван, за Санчо Панса – Кънчев.
Иван – слаб, блед, очилат, с оредяла коса, плете неуверено крака – да го духнеш, ще падне.
Кънчев – едър, пълен, червендалест, гъстокос, макар побелял; стъпва тежко, мечешки.
Кънчев е гологлав и разгърден, с разкопчано палто, веещо полите си…
Иван – неизменно с каскет, в дебел кожух зиме, опакован в него като буба в пашкул.
Цанев вади от чантата си постните фъстъци, Кънчев – мазната луканка.
Чантата на Иван е тънка, плоска като папка; на Кънчев – голяма, тумбеста, с цип, стегнат до пръсване, вечно издута (луканката е сред книгите).
Иван, преди деликатно да заизважда от книжния плик с два пръста фъстъче по фъстъче, първо предлага на околните, а после посяга сам; дъвче бавно, разсеяно, унася се в приказки и забравя за фъстъците. Разговорът му е по-важен.
Кънчев вади луканката някак потайно, стиска я с цяла ръка, сякаш някой ще посегне да му я вземе; държи я здраво, победоносно, ръфа направо от нея – няма търпение да я нареже…
– Ако не бе толкова витален, нямаше да оцелее – обяснява ми Иван.
Тази сцена в някогашното кафене на писателите съм наблюдавал неведнъж…
Противоположно различни, всеки един от двамата Стрелци по свой начин уцели десетката в поезията.

18.12.2013 г.

ПРОКЪСВАНЕ НА НЕБЕТО

2007. Началото на ноември.
Кънчев е затрупан под пръстта, а мисълта ми го изравя.
Същата пръст, която сега копая – едра, мазна, черна и лъскава като буца въглища. Черна е от влагата. Влагата в земята и влагата в небето. Сиво е. Тягостно.
Разведрява ме само физическото усилие. Впивам лопатата-вила. Тя пронизва земната твърд като с шишове, разрязва я на голям и тежък резен, обръщам го. После втория, третия… Докопавам изостаналото кьоше. Не е голямо, ето още няколко натискания и свършвам… Движението на тялото, натискът раздвижват кръвта ми, мисълта ми, чувствата. Вдишванията-издишванията се ускоряват, височината учестява пулса ми… (Тази взаимна индукция между физическо и психическо и обратно бях изпитал и запомнил още от юношеството).
И за награда – изненада – чувам нежно, едва доловимо пращене. Като разкъсване на плат, домашно тъкан бял памучен плат, от който някога шиеха ризите на село. Платът е многогодишен, издръжлив, защото е истински, но от многото пране е изтънял и се саморазкъсва с лек пукот. Подобен е пукотът на електричеството в проводниците с високо напрежение. Подобен, защото сякаш е удесеторен. А този е тих, неуловим; усещаш го с цялото си същество, с порите на кожата си и ча-а-а-а-к после – едва-едва – със слуха. Така саморазпадащо се разкъсва дантела, сипе се ситен, неуловим за окото прах; не се вижда, усеща се по задушването.
А може би е слухов мираж.
Преди да вдигна очи към небето, докосват ме, докосват разкъртената земя, лепнат по буците: те – първите снежинки-перушинки. Шушнат. Разшушват небето.
И аз, който мисля за Кънчев, който още не съм претръпнал от болката – запявам. Запявам от само себе си, изненадан от себе си. Запявам онази песен без думи, която ми диктуват все по-замрежващите небето снежинки. А може би самото то, защото снежинките не ѝ пречат, само увеличават тайнството.
Опияняващо бяло. Опиянено е всичко наоколо. Опиянява и мен! Дали не пее самото то – това наоколо? Дали аз не съм само неговият глас?
Настръхвам!
Пея все по-високо! Все по-издълбоко! Все по-гръмовно! Тук пространството няма предел. Чистият въздух не препятства гласа, пропуска го, умножава го, звънтиш целият. Звънтят селенията. Сякаш си гласните им струни.
Става ми неудобно!
И се прибирам в къщата. Да не ме чуват! Да не ме виждат!
Да оставя небесните сфери сами да се изсвирят-изпеят.
Но странно – вътре пея още по-ненаситно! Още по-високо! Още по-мощно! Ще срина стените.
Още миг – и ще припадна от себе си, повален от собствената си мощ!
И всъщност не разбирам – от мъка ли пея, или от радостта на първия сняг; не е ли това плачът-песен, с който цял живот сме заредени и когато пожелае, той ни разтърсва-разкъсва и ние не знаем в земята ли потъваме, или се въздигаме в небето… Раждаме ли се, или умираме…
Дали Николай не поиска да надникне от там какво е тук.
Дали той не разрови буците и от тях да ми идваше юнашката сила?
(И може би тогава се е присегнал и си е взел текста, който му бях посветил).
А аз съм останал тук.
Все още тук!

23–24.12.2013 г., 03.35 ч.

Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.