0
2653

Нито една война не може да бъде спечелена

По време на снимките на „Врагове“

С режисьора Светослав Овчаров, който представя на София Филм Фест 2017 новия си игрален филм „Врагове“, разговаря Мариана Първанова.

Доскоро словосъчетанието „нов български игрален исторически филм” звучеше почти като екзотика, но ето че след „Дякон Левски” и „Румена войвода”, броени дни ни делят от премиерата на „Врагове” на режисьора Светослав Овчаров, който ни връща към времето на Балканската война. 

Светослав Овчаров има зад гърба си над 30 документални и игрални филми. Повечето от тях са участвали в престижни международни фестивали като Бусан, Москва, Кайро, Варшава, Солун, Сао Паулу, Хайфа и др. Сред тях са: „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, „Зад кадър”, спечелил наградата за най-добра режисура и наградата ФИПРЕСИ на МФФ в Кайро през 2010 г. Сценарист е и на дебютния филм „Жажда” с режисьор Светла Цоцоркова, който спечели редица награди и беше представен на над 60 фестивала по целия свят.
В актьорския състав на „Врагове” влизат някои от най-добрите артисти от различни поколения – Иван Бърнев, Валентин Ганев, Стефан Мавродиев, Асен Блатечки, , така и младите надежди – Леарт Докле, Христо Ушев, Димитър Овчаров. Зад камерата застава виртуозът Рали Ралчев.

Премиерата на новия игрален филм на Светослав Овчаров „Врагове” е на 17 март в кино „Люмиер”, в рамките на 21-ия София Филм Фест”.

Светослав Овчаров

Защо избрахте темата за Балканската война?

Израснах около дядо си. Той беше изкарал всичките войни – от началото на Балканската през 1912 г. до края на Първата световна (дядо я наричаше „Европейската война”) през 1918 г. Дядо се събираше често с наборите си. Докато пиеха ракия и замезваха с ябълки, аз седях скрит под масата и слушах разговорите им. Те бяха пълни с небивалици, с перчене и смях. И както всичко вървеше „на майтап”, току някой тупаше с юмрук по масата, отдолу се ръсеха стърготини и прахоляк. Гласовете на наборите стигаха до викове, столовете се разместваха, някой обиден напускаше. След няколко дни същият тоя, който беше напуснал, се връщаше в компанията. „Плащаше репарации” – едно шише ракия и той се включваше в разговора, като че нищо не е било. Очевидно спомените за войната, желанието да се преживее отново онова време, се оказваха по-силни от моментните крамоли.

Освен че се събираше с наборите, дядо непрекъснато четеше многотомната история на войната, издадена от Щаба на действащата армия. Това е книга, в която ден по ден се проследява войната, пълна е с карти, извадки от заповеди и донесения. Дядо „щудираше” тия книги винаги следобед, когато вкъщи цареше тишина. Като си мислеше, че никой не го гледа, дядо полугласно коментираше събитията и в коментарите му се чуваха нецензурни думи. Мен уж ме туряха да спя, но аз гледах лицето на дядо и имах чувството, че каквото той прочете, и аз го прочитам по физиономията му. Тъй веднъж го видях да плаче. Не знаех как да постъпя. Да се обадя, че съм станал свидетел на сълзите му, не смеех, да си мълча ми се виждаше престъпно. И се разревах и аз. Ама тихо, да не би дядо да разбере. Той много мразеше някой да се сополиви. Та това е отговорът на въпроса как съм избрал тази тема. Не съм я избирал.

В България отдавна не бяха снимани исторически филми. Едва през последните две години излязоха два. На какво се дължи според вас този възроден интерес към миналото?

Всеки, който се захваща да прави филм, все едно дали исторически, или съвременен, има някаква мотивация. Не мога да зная какво е накарало колегите да се захванат с исторически сюжети. Най-вероятно излизането на тия филми в един времеви отрязък е случайност. А може и да не е.

През 1981 г., когато бях студент в четвърти курс във ВИТИЗ, бях написал сценарий за Балканската война. Казваше се „Тури ножа!” (такава е командата преди атака „на нож”). Сценарият беше приет от художествените колективи в Киноцентъра. И никога не беше направен. Тогава „загубих войната”. Не, че сега съм я спечелил, де. Всъщност, нито една война не може да бъде спечелена. Победените във войните могат и да умрат от глад, но победителите често умират от преяждане. 

Впрочем, сценарият на „Врагове” няма нищо общо с „Тури ножа!”. Една дума няма взета.

Как се подготвяхте за „Врагове”? Познаваме ви като един от най-добрите автори на документални филми и вероятно сте използвали вашия опит в подготвителната фаза.

Има в „Мера според мера” една реплика на Дилбер Танас: „Аз додека не я видам главата отделена от лешот, не вервам, че е умрел!”. И тъй като смятам, че „Мерата” е еталон за историческо кино, а и Дюлгеров, и Руси (Чанев) са ми учители (пък и съм работил и с двамата като съавтор), вярвам, че тази неистовост на изказа е единственият път, за да „влезеш в епохата”. Но това комай важи за всеки филм, не само за историческия.

Старали сме се всяко копче да е истинско. Надявам се, че публиката ще гледа актьорите в очите, а няма да брои копчетата им. 

„Врагове“

Има ли реални човешки истории, които са послужили за първообраз на съдбите на вашите герои?

Филмът е построен върху действителен случай. През пролетта на 1913 г. българската армия вече е претърпяла неуспеха на атаката на Чаталджа и устремът й е спрян. В Мраморно море стои един турски броненосец и засипва със снарядите си българските окопи. Корабът е извън обсега на българската артилерия. Тогава се взима решение една лодка да се превърне в жива торпила и с нея да бъде унищожен броненосецът. Разбира се, истинската случка е само повод да започне работата по нашия филм. Иначе във филма има лодка. И броненосец има. 

Първата прожекция на „Врагове” е на СФФ на 17 март. Какъв филм да очакваме – историческа драма, психологическа драма, екшън?

Преди много години, още по комунистическо, един западен критик беше възкликнал по повод на фестивал на българското кино: „Защо се опитвате да правите кухи исторически суперпродукции, като сте толкова добри в разказването на човешки истории?” Помня какъв вой се нададе тогава… А човекът си е бил много прав. Повечето от тогавашните напъни да се правят „мащабни филми” днес изглеждат като балкантуристки картички, или в най-добрия случай като илюстрации на текстове от читанката.

Опитали сме се да разкажем огромно събитие като войната през съдбата на седем души. Има и смешни епизоди, има и не толкова смешни. Трудно е в една капка да събереш водопада на историята. 

Какво беше най-трудно при „възстановяването” на времето от началото на ХХ век – да откриете недокоснати от ХХI век места за снимки, да пресъздадете автентичната среда, нравите и отношенията?

Истинските места, на които се е развивало действието по време на войната, са недостъпни. Целият Галиполски полуостров днес е осеян с турски казарми. Реката Кавак, край която започва истинската история, прилича на канал, а в устието и има няколко бетонни бункера. 

Художникът Георги Тодоров построи нашия военен лагер на брега на Черно море, до Варвара. Това се правеше с всички възможни позволения от централните и местните власти. Въпреки това още докато пристигнат декоростроителите, се беше пуснал слух, че всъщност тук уж ще се снима филм, но май истината е, че ще се строи хотел. Цялата работа по филма беше съпроводена с непрекъснати „вражески нападения” и „приятелски огън”. Почти не срещнахме административно лице, което да не се опита да изкяри нещо покрай снимките на филма. Явно така са научени общинските и държавните служители, че като подушат някъде държавни пари, налитат като мухи на прясно месо. Но Светла Цоцоркова, която движеше като продуцент цялата организация на филма, не им даде и стотинка. Води се война, а някакви тилови плъхове напират да ти гризат ботушите! Я – марш! Но… така е – покрай всяка война има и мародери. Всъщност и в действието на нашия филм има мародери.

„Врагове“

В синопсиса към филма пише, че във „Врагове” „се срещат български войници с техните турски противници. И големият въпрос не закъснява: могат ли противоречията между българите да се окажат по-силни от омразата към враговете?” Това ли е, което ни разединява – омразата? На какво се дължи тя?

Във филма нашите се срещат с няколко турски войници. И нашите са на зор, ама ония са съвсем за окайване. И тъкмо да се разберат като хора… Да не преразказвам филма. Свикнали сме да чуваме приказки в героичен и патетичен план, да се превъзнасят човешките качества, които се проявяват по време на бойните действия. Нищо красиво няма във войните. Всичко е озъбено. Дори усмивките. Кой кого обича, кой кого мрази – всичко затъва в една непреодолима кал, разбъркана с кръв.

В актьорския екип виждаме доста известни имена, като Асен Блатечки, Иван Бърнев, Валентин Ганев, Стефан Мавродиев и по-малко популярните Леарт Докле и Христо Ушев, Димитър Овчаров. Как подбрахте актьорите – само мъже? Явно не се страхувате от щампите, с които някои от тези актьори са свързвани?

С Иван Бърнев това ми е четвърти филм, с Вальо Ганев – трети, с Димитър – втори, с Мавро – пети. С всички тях се разбираме от половин дума. С Асен не бях работил. Прочете сценария, видяхме се, приказвахме и Асен вика: „А, че аз трябва значи да играя себе си!” – и това беше. Леарт и Христо не се бяха снимали никога в големи роли. Ако изобщо се бяха снимали… Бъдещето е тяхно! Всички тия момчета (по време на снимките най-младият беше на 25, а най-старият на 71 ) се държаха желязно през целия снимачен период. Два месеца ставаха сутрин в четири, газеха всеки ден в ледената вода (филмът е сниман през ноември), влачеха лодката, затъваха в кал, поливахме ги с тонове вода (защото във филма вали) и никой нито веднъж не каза една дума напряко. Чувах ги с крайчето на ухото как се хвалят кой е по-мокър от другия… Имаше някаква нечовешка веселост, нещо, което парадоксално съпътства мъжете в моменти на крайно изтощение и усилие. Докато снимахме, си казвах: „Ако половината от атмосферата, която има на терена, я има във филма, значи не сме се бъхтали напразно…” Тъй че, моля ви, какви щампи? Като си мокър до кости и наистина се бориш за оцеляването си, няма място за друго освен да бъдеш себе си.

Визията на снимките от „Врагове” е впечатляваща – напомня черно-белите филми от началото на ХХ век. В същия ретро ключ ли е заснет филмът? Как се спряхте на това решение – съвместно с оператора Рали Ралчев, или беше ваше предварително решение?

Разбира се, всичко е работа на Рали. Той е знаменит оператор, защото не се тика там, дето не му е работата, ами си гледа своята. И понеже много добре си я гледа, иска и останалите да са като него. Това не е лесна работа.

Този филм просто не можеше да бъде цветен. Смъртта е черно-бяла.

Стефан Мавродиев във „Врагове“

Филм за война се снима много трудно, защото трябва да накарате зрителя да „потъне” във военните действия и да забрави, че всичко е „само на кино”. Успяхте ли да го постигнете?

Тепърва ще разберем, все пак предстои първата среща на филма с публика. Понеже споменавате, че всички действащи лица са мъже, искам да кажа, че има и една жена. Това е звукорежисьорката на постпродукцията Валерия Попова, която изпълнява песента във филма. Трудна й е задачата, защото трябва с гласа си да запълни празнината от женското отсъствие в сърцата на всички тези мъже на екрана. И се справя.

С какви трудности се сблъскахте по време на снимките на филма?

Освен административните лица (за които споменах по-горе), които непрекъснато напираха да се облажат, останалите трудности бяха, както се казва, „от намесата на Господ”. Удари ни ураган, който отвя целия ни декор в морето. Дъждът, който заваля, изкара цялата Бургаска област в бедствено положение. Всички реки преляха. Когато все пак можахме да стигнем до мястото на снимки, калта беше толкова дълбока, че ботушите ни оставаха в нея. Нито една кола не можеше да прекоси калното поле и всички ходеха пеш. Като добавим към това взривовете, опасността от измръзване, страха някой да не се удави при тежките снимки в морето… Но, на война, като на война!

Колко време като подготовка ви отне филмът и за колко дни го заснехте?

Заснехме го за пет снимачни седмици. Като подготовка… ами откакто бях петгодишен, та досега.

Какво ви струваше заснемането на „Врагове”?

Четири години от живота ми. 

След СФФ филмът „Врагове” ще участва ли в други фестивали?

Е, това не зная. Всеки филм има своята съдба. Сега го показваме за пръв път, никой не го е гледал, освен хората от екипа. На феста ще има чужди човеци – ще чуем мнение, пък каквото – такова.

Вече обмисляте ли следващия си проект?

Филмът ще излезе в българското разпространение в началото на юни. Да мине тая шумотевица и – „към следващата война”.