0
1602

Нихилизмът на обречените

bojowww

Ако нихилизмът (от латинската дума nihil, която означава  “нищо”) е “пълно отричане на общопризнатото”, словоблудствата, действията, жестовете на тези, заради които са сегашните протести, представляват един стопроцентов нихилизъм. Те не приемат общопризнатото, което ще прочетем на плакатите, издигнати от протестиращите. Те не разбират, че настъпи, макар и с голямо закъснение, времето за разплата, за онова “последно сбогом”, което днес, утре или все някога те ще произнесат, принудени от напора на гражданския бунт, на съпротивата, която така решително им оказа свободният човек с безграничната си воля за истина и свобода.

За нихилизма е писано много и не му е мястото тук да разсъждаваме върху неговата същина, генезис и различни проявления. Достатъчно е да кажем, че нихилизмът е отричане на общоприетите ценности, на това, без което животът на човека и обществото стават безсъдържателни понятия. Нихилизмът ни подсеща, че не би могло да се живее без опорна точка, без ориентири, преминали през изпитанията на опита, на сърцето и съзнанието на съзиждащия човек, на обществото, което иска да върви напред. Нихилизмът ни подсеща, че ако иска да съхрани живота си в рамките на това, което се нарича култура и цивилизация, човекът трябва да бъде рационално същество, неспокоен ум, едно сърце, което бие с ритмиката на истината, на доброто, на красотата и човечността. Нихилизмът и преди време, и сега, когато в живота ни пак са преминати границите на позволеното, идва да потвърди, че не “всичко е позволено”. В “Разбунтуваният човек”  Албер Камю казва, че “с това всичко е позволено” започва действително историята на съвременния нихилизъм.” Ако става дума за България, то началото на нихилизма би трябвало да открием във времето, когато бе атентатът в катедралата “Света Неделя”. И оттам насетне – колкото си искате от неговите прояви, та чак до ден днешен, когато отново и отново “всичко е позволено”. Позволяват си да се гордеят с вековната история на партията си, но не си признават, че голяма част от нейната история е синоним на понятието “престъпление”. Позволяват си  да говорят до втръсване за морал, прозрачност в политиката, за социална справедливост и за какво ли не още, а не проумяват, че в приказките им няма никаква истина. За какъв морал и справедливост говорят, след като партията им е свърталище на пладнешки разбойници, ограбили народното богатство? Тук ще добавя, че в подобно свърталище се превърнаха и други партии. Какво социалистическо има в думите и действията им, след като те се разминават напълно с идеологията на съвременната социалдемокрация? И жалкото е в случая, че тя, в лицето на европейските социалисти ги подкрепи, което не говори добре и за нея.

Мисля, че това, което са днес, и което винаги са били, е наистина фрапантна  проява на  нихилизъм. Но допълвам пак, че този нихилизъм, бидейки техен патент, с не по-малка сила се проявява в мисленето и действията и на други партии, и на всякакви други равнища в българския живот. Тези развихрени страсти да управляваш непрекъснато, да бъдеш без основание  със самочувствието на най-добрия, да лъжеш, да крадеш, да се съюзяваш безпринципно  с всекиго, ако имаш полза, нима това не е нихилизъм? Нихилизъм, защото е покварен живот в полето на Нищото, на един лабиринт, от който няма измъкване. Нихилизъм, защото рецептите им за по-добър живот нито за момент не са били написани, без ръката им да не трепери и душата им да не се гърчи. Нихилизъм, защото приказките им в парламента и медиите са  омерзяваща  софистика. Самите те са призраци, допуснати в живота благодарение на човешката бездуховност, на закърнелите у някои хора сетива за вярното и невярното.

Камю казва още, че нихилизмът е “предимно воля да отчайваш и да отричаш.” Ами че точно такава беше и си остава тяхната воля. Такава беше и когато отричаха демокрацията, за да я заменят с диктатурата на пошлостта и посредствеността. И после, след 1989 година, когато своевременно се адаптираха към нея с вулгарност, много корист и цинизъм. И за да я превърнат в опитно поле за експериментите  как да се краде и насилва при новите условия. Ако и днес животът ни е често повод за отчаяние, ако и днес се протестира отново срещу волята им да рушат и отричат, то е заради техния неизличим нихилизъм.

Но да цитирам  Албер Камю, казал и това, че “всеки порив на бунта се позовава мълчаливо на някаква ценност.” Сегашният  бунт е в името на общочовешките ценности, на правото ни на живот със смисъл, който опровергава убиващата агресия на техните безсмислия. В йерархията им от представи и “убеждения”  никога не е имало място за човешкия живот като ценност и достойнство. Те  затова обичаха прилагателните, за да покажат сякаш нарочно, че винаги са били извън полето на ценностите. Републиката им беше “народна”, а в нея страдаше по един или друг начин целият народ. Реализмът им беше “социалистически”, защото не бе реализъм, а убогост, нямаща нищо общо с творенията на свободния дух. Хуманизмът им бе също “социалистически”, защото ако беше само хуманизъм без прилагателното, нямаше да ги има концлагерите и насилията на тайните и явните им служби. И патриотизмът им не бе онова нормално чувство на обич към родината и делата на предците ни, а един социалистически патриотизъм, който изискваше задължителна любов към Съветския съюз. Да не говорим за историята, за философията, за науката, за всичко онова, което  е възможно да се развива плодотворно само, ако има свобода на мисълта и словото. Ако разтворим  философските им речници от петдесетте години, ще видим, че големите философи не бяха например Хегел и Кант, а Ленин и Сталин. Нека да си припомним как изтъкваха неграмотния правешки диктатор като корифей на литературознанието с неговите “идеи” за малката и голямата правда. Върнете се още по-назад, когато възпитаваха децата да бъдат като  пионера Павлик Морозов, издал на властите собствените си родители, защото скрили малко жито. Но да спра, защото нихилизмът, техният нихилизъм – и предишният, и сегашният – е необозрим. И непроменим, а само  малко фризиран и напарфюмиран, за да изглежда по-приемлив.

Завършвайки, ще цитирам пак Камю, отново с негова мисъл от книгата му  “Разбунтуваният човек”, така арогантно и цинично охулена  от Сартр и от френските сталинисти: “Бунтът се ражда от спектакъла на безсмислието, пред несправедливата и неразбираема участ. Но неговият сляп порив се бори за ред сред хаоса и единство сред това, което убягва и изчезва.”

И нашият бунт се ражда от “спектакъла на безсмислието”, който беше режисиран от тях. Това е бунт в името на справедлива участ, на жадуван ред сред хаоса на живота, който те сътвориха. Това е бунт физичен и метафизичен, защото е в името на реалното и на другото, което съзнанието ни проектира, надхвърляйки емпиричното в името на свободата, на духовното, на единството между човека и човека, между човека и вселената, на вярата, доброто и справедливостта…

Мисля, както го подсказах и в заглавието на този текст, че техният нихилизъм е обречен. Мисля го не заради желанието ми да изглеждам оптимист. Не съм такъв, защото знам какво значи да искаш морал, порядък и човещина в България и на Балканите. Мисля го, въпреки песимизма, който често ме спохожда. Мисля, че са обречени, защото не са на страната на истината, а тя, рано или късно, в една или друга степен непременно ще възтържествува. Разбира се, знам, научил съм го и от книгите, че “Историята ни разказва за безброй случаи на връщане назад, упадък, израждане.” (Ортега и Гасет). Достатъчно дълго бяхме в ситуацията на упадък и израждане. Дано сегашните протести да са началото на измъкването ни от упадъка!

23 юни 2013 г.