0
766

Нихилистична книга с привкус
на надежда

(или, както бихме казали за един доста по-отминал литературен етап - „прозорливост без отчаяние”)

„Апарат”, Васил Георгиев, изд. „Сиела”, 2013

aparat1Ще започна с признанието, че съм изненадана от този роман. Не става дума за проста  двуполюсна реакция – приятна или неприятна изненада. Изненадана съм от цялостната авторска „идеология” в подхода към избраната тема и от реализацията й. Давам си сметка, че тази изненада е свързана с една лична претенция и тя е, че познавам много добре писането на Васил Георгиев, от първите опити както се казва, от началото, е, ако не от първия, поне от втория или третия написан от него разказ. Изненада, идваща и от скромната увереност, доколкото можем да бъдем уверени в познаването на някого въобще, че все пак познавам относително добре и самия Васил.

Васото – един от моите приятели. Приятел – отпреди писането, издадените книги, номинациите и наградите. Приятел – без никаква връзка с тях. Човек умен, естествен, обичлив, самоироничен, „лек” в общуването и способен да казва също тъй непринудено и леко и най-сложните неща. Казвам всичко това само и единствено за да подчертая, че наистина съм изненадана. И ще се опитам да обясня защо.

Безспорно „Апарат” е изключително амбициозен проект. Той е опит за написване на роман, който да е едновременно социологически, „роман на идеи”, съвременен трилър с участие на мутри. Последният – със сигурност едно от любимите четива на голяма част от днешните български читатели, все едно дали ще е в раздел „крими” на страниците на едни вестници, или в книга с документален или фикционален характер. Вероятно има и още някой пласт, който пропускам… но като цяло мисля, че това са основните литературни „опори” на романа. Интересът на Васил Георгиев към важни социални проблеми не е „откритие” на „Апарат”. Той може да бъде видян още в предхождащия романа сборник с разкази „Деград”.

Но според мен винаги досега актуалното, социалното е вплетено в сюжета и героите така, че става плът на разказа. В „Апарат” не е. Тук имаме сблъсък на идеи, да, определено, но те са някак „изравнени”, „смлени”, преразказани и най-важното – извън героите, които са техни носители. Или може би по-точно е да кажа, че героите в „Апарат” не са важни сами по себе си. Те са важни дотолкова, доколкото са социални типажи, рупори на определени идеи. Това за жалост ги ощетява. Онова, което Васил Георгиев умее толкова добре – да създаде оригинален персонаж, който да е различим като поведение, език, отношение, тук в романа „Апарат” е потиснато от големия идеологически проект. Прекрасното му чувство за хумор, за самоирония, което не е просто ефект на фразата, а позиция, светогледен принцип, съвсем леко „просветва”, но само тук-там, най-вече в репликите на единия от главните герои  – Емил, в който всъщност можем да припознаем и млад мъж от поколението на 70-те, но като цяло остава на ниво фраза и се „удавя” в дългите разсъждения – лични или представени като диалог с журналисти на другия основен идеологически рупор  – Арлекс, гуру на организация, наречена „Хармония”, концентрираща позиции на еколози, крайни и не чак толкова антиглобалисти и т.н. Като цяло амбициозната задача да се представят либерални икономически теории, антиглобалистки позиции, известни критици на консуматорското общество днес заслужава респект и похвала. Защото показва мислене, съмнение, отношение, гражданска позиция, съпротива срещу безкритичното приемане на добре построени теории, зад които стоят просто бизнес интереси или желание за евтина популярност. Това, което ме притеснява, е, че излагането на въпросните теории, опровергаването им, което би трябвало да се случи със самия сюжет на романа, е някак предпоставено. Сюжетът на романа не ги опровергава. Опровергава ги повествователят чрез думите на един или друг герой. Просто казано – липсват ми завладяващото повествование, оригиналният сюжет, липсва ми личното. Липсват ми герои човеци, които да харесам, мразя, оценявам по един или друг начин. Защото изповядват една или друга идея, защото са едни или други. Да, опитът да направиш цялостен анализ на това, което се случва в България в последните десетина години, и сега е смел опит. Но дали романовият жанр не изисква дистанцираност, за да обхванеш и осмислиш? И в частност – дали писателят Васил Георгиев е „готов” за роман? Разбира се еднозначните отговори няма как да са верни. Защото нищо не е еднозначно – и за живота, и за човека. Както и за романа… И свободата не може да бъде еднозначно тълкувана, както настоява и самият Васил Георгиев в „Апарат”. Но свободата е отговорност. Така казва пак той. Да, така е. И ако бъдем отговорни и към писането – това ще е още една малка стъпка към личната ни свобода.

И тъй като силно вярвам, че Васил Георгиев не е чел твърде много Алиса Розенбаум, известна  разбира се и с литературен псевдоним, и също тъй безпрекословно вярвам в таланта му, а и споделям едно от наблюденията в блоговете по повод първия му роман „Апарат” (които блогове, като цяло, са по-скоро вредни, отколкото полезни с повърхностните си хвалебствия за пишещите хора, и то с претенцията за критика, а не за мнение, да, трябва да се пише за книги, да, но когато нямаш критическа подготовка е добре да го правиш точно като читател, но това все пак е друга тема…), наблюдението, че има потенциал за довършване в тези герои и този сюжет – ще завърша с надежда. Да, има. И може би Васил Георгиев, Васото, моят приятел и да, наистина писател, ще направи точно това. Ще продължи една история за тези герои. Истинска, човешка, тъжно-смешна, любовна, криминална, битова, не зная… каквато си реши. Или история за друго, с други герои. Следваща история.

п.п. Моля, редакторите и коректорите на книги да не подценяват така откровено грамотността, културата и вниманието на читателя си. Изданието „Апарат” е пример за такова подценяване.