1
3386

Нищетата на левичарския двоен морален стандарт

Необходимостта винаги да се започва „отначало“ води след себе си до убедеността от неизбежното пълно разрушаване на „старото“, а за реализирането на тази мащабна цел са оправдани всички действия.

Преди време една студентка, която посещаваше мой университетски курс коментира: „Не разбирам защо българските академични среди са толкова изостанали в сравнение с Европа: днес всички преподаватели на Запад са леви“. Изненада ме не толкова присъдата, която определяше средния български преподавател като „демодиран“ и „мухлясал“, а по-скоро убедеността на един млад човек, роден малко преди 1989 г., в „безспорните предимства“ на Европейското (и световно) левичарство като модел за подражание. И което е още по-важно – в правотата и във всепобедимостта на левите идеи, които всеки трябва да прегърне и превърне в своя мисия, в противовес на ретроградния капитализъм или изобщо срещу несъстоятелността на „дясното“.

Вероятно в унисон с такава убеденост за „историческа“ правота т. нар. „леви интелектуалци“, леви издания, леви журналисти, леви телевизии или „тролове“, платени от „ляво“, сляха гласовете си като река и с Волг(а)ински устрем се обявиха против решението на правителството по повод политическата обстановка във Венецуела. И, разбира се, в подкрепа на критиката на президента Румен Радев по този въпрос. „Смешният плач“ относно недемократичността на такова решение и призивите към ненамеса във вътрешните дела на една суверенна държава като Венецуела бяха нагледна демонстрация на това, което трябваше да се разбира като „благородно възмущение“ срещу опитите на „международната реакция“ и „американския милитаризъм“ (впрочем и двете понятия от арсенала на комунистическата реторика от времето на Студената война) да свалят от власт президента Мадуро. И което възмущение те, разбира се, не демонстрираха, когато руски войски през 2008 г. влязоха във въоръжен конфликт със законно избраното правителство на Саакашвили в Грузия и превзеха част от грузинската територия, или когато част от Украйна беше анексирана по заповед на президента Путин няколко години по-късно. Освен това не са способни да признаят очевидното – че иначе фаворизираната от тях „работническа класа“ е оставена във Венецуела без елементарни средства за оцеляване, защото някой грандомански се изживява като неразривна част и символ на „световния социализъм“, а всъщност извършва престъпление срещу собствения си народ.

Без да имам претенцията да бъда политолог, ще си позволя да кажа, че очевидно и днес постмарксисткото академично и изобщо интелектуалистко „ляво“ и неговите социално-политически теоретизации остават на едно и също ниво на аналитично и нормативно мислене. Въпреки всички приказки за „обновление“ и „нови интерпретации“ на марксизма, те визират все една и съща „историческа правда“ и продължават да въвеждат двоен стандарт за морална оценка на един и същи тип действия на принципа: „нашата позиция е винаги „исторически правилна“; „тяхната позиция е винаги „исторически обречена“. С това обикновено се прикрива фактът, че за всяко политическо решение трябва да се плаща определена цена, както и това, че за него някой трябва да носи персонална отговорност. Но не мислете, че марксистките идеолози поемат открито тази вина или плащат цената за насилствения преход. На практика стореното от тях бива омаловажавано с помощта на въвеждането на фантомни политически фактори, с които се оправдава използването на насилието и терора като: „революционна ситуация“, „политическа осъзнатост за промени в народните маси“, „неизбежността на прилагането на революционен терор“ и други подобни. Отговорността за жертвите пък обикновено се стоварва на „историческата необходимост“.

Тук може би някой ще каже, че самото усещане за отговорност се формира от характера на ценностите, които мотивират конкретното човешко действие, но ще трябва да си припомним, че за марксистките идеолози моралът беше класово детерминиран по своя характер феномен и изключваше необходимостта от съществуването на универсални ценности, тъкмо като религиозен или формиран от буржоазното съзнание предразсъдък. По този начин левите и днес поддържат континуитета на илюзията, че в името на „новия свят“ всички морални предразсъдъци трябва да бъдат преодолени, а жертвите на революцията са тази необходима основа, върху която се изграждат стените на новия свят. Необходимостта винаги да се започва „отначало“ води след себе си до убедеността от неизбежното пълно разрушаване на „старото“, а за реализирането на тази мащабна цел са оправдани всички действия, включително престъпленията срещу личността, третирана като „враг“ на народа, партията, социализма.

Тъкмо тази доктрина, в сърцевината си незачитаща свободата на отделния индивид, разглеждаше значението на всяко индивидуално действие, като пречупено през призмата на политическото, нещо, което постепенно даде нови смисли на самия марксистки наратив, превръщайки насилието в алиби. Впоследствие, а и за да смекчат остротата на действие на този механизъм, левите реформатори се опитаха да пропагандират идеята за „благовидния“ марксизъм, за „социализъм с човешко лице“ като изведоха на преден план понятия като „индустриализация“, „обновление“, „потребление“ и пр. Целта на тази нова лексика беше да се направи марксистката теория по-достъпна и разбираема за всички и най-вече – лесносмилаема за младите, с апела си към „всеобща спраделивост“, борба за равно разпределение или „права на личността“, което може да бъде постигнато с въвеждането на нови, псевдореволюционни форми на протест: срещу замърсяването на природната среда, срещу глада в световен мащаб, за правата на жените и малцинствата и пр. От друга страна, такова разбиране изисква и въвеждането на нов тип ляв дискурс, който замества до болка познатото говорене за „класова борба“ чрез съсредоточаване на вниманието не само върху споменатите форми на протест, но и върху далеч по-„модни“ и „актуални“ теми от последните години като правата на мигрантите например. Тъкмо в това виждам и възможността за тълкуване на споменатата в началото ситуация от академичната ми практика – всички онези, които не са заразени от енергията за промяна в тази псевдореволюционност, са „вкаменили се академични старци“. Още повече, че социалистическият дискурс е много изкусителен за младите хора, защото е „вид адаптация на либералната история на прогреса“ (Т. Джъд), което ги кара да се чувстват като участници в един обществен морален наратив, насочен към извоюването на „по-добро бъдеще за всички“. Затова всички, които не споделят тези форми на „нова“ класова борба са „късогледи“ и без отношение към „бъдещето на човечеството“.

В основата на подобна констатация обаче се крие и нещо далеч по-зловещо: тя е маскирана заплаха, отдавна въведена в арсенала на марксистките пропагандисти – „който не е с нас, е против нас“. А в името на това „нас/ние“, т.е. от името на митичните „народни маси“ бяха извършени най-големите престъпления срещу човечеството през ХХ век. Сталин, Хитлер, Мао или Пол Пот с извратено усърдие избиваха интелектуалните елити на своите народи, защото виждаха в тях опасността от превръщането им в група на „несъгласните“, което те третираха като заплаха за режима. Използването на насилието и терора като политически инструмент за управление показва, че в това е и общото между тях, което прави нелепи опитите за въвеждане на разграничение между различните видове проявления на тоталитаризма в Съветския съюз и нацистка Германия. Защото какво правиш, задава риторичния въпрос Тони Джъд, когато негодуващите заплашват да се обединят в критична опозиция? „Ами отстраняваш ги. Чисто и просто ги унищожаваш без следа. Към момента, в който логиката на революционния екстремизъм стига до Камбоджа, е настъпило сливане между комунистическите идеологически практики и нацистките колективни категории на изтреблението“[1].

Ще се опитам да илюстрирам казаното с една история, на която попаднах наскоро и която отново ме накара да осъзная опасностите, които очакват съвременния свят от действията на хора, които следват мярата на „двойния морал“. Това е историята за залавянето на серийния (S-Bahn-Mörder) убиец Паул Огорцов (Paul Ogorzow) в нацистка Германия в навечерието на Втората световна война[2]. Роденият през 1912 г. Паул Огорцов става член на националсоциалистическата партия на 18 г. и е част от полувоенно формирование, където заема поста Scharführer (командир на отделение), а по-късно започва работа в транспортната система на Берлин. Споменавам това, защото то до голяма степен заблуждава отначало полицията, която вижда в него „нашия човек“. Между 22.12.1940 г. и 11.02.1941 г. жертва на неговите престъпни наклонности стават няколко невинни германски жени. Арестуван е на 12.07.1941 г. и е обвинен за убийството на 8 жени, в това число 6 опита за убийство и над 30 нападения, в периода 1939-1941 г., за което получава смъртна присъда, приведена в изпълнение на 26.07.1941 година. Преди смъртта си бил формално изключен от нацистката партия.

Заслужено наказание, ще кажем. Но какво общо има Огорцов с казаното по-горе. Иронията тук се корени в онова, което се отнася до хората, които формално са разкрили престъплението и са предали на съда за справедливо наказание един сериен убиец, т.е. криминалните служители. Тези служители на закона, които са получили благодарностите на оцелелите или близките на жертвите. Това са полицейският комисар от берлинската криминална полиция и офицер от СС Вилхелм Лютке (SS-Hauptsturmführer Wilhelm Lüdtke), член на наказателен отряд (Einsatzkommando), както и присъдинилият се по-късно към разследването детектив Георг Хойзер (Georg Heuser), впоследствие офицер от Einsatzkommando 1b (и под ръководството на Ерих Ерлингер[3]), едно от подразделенията на Einsatzgruppen мобилно формирование на СС и Гестапо за физическо ликвидиране на евреи, поляци, румънци или заподозрени за комунистическа дейност лица и пр. След приключване на случая Хойзер е преместен в околностите на Минск, за да подпомогне полицията в налагането на ред в новозавоюваните територии, както и да наблюдава и подпомага дейността по депортирането на евреи от тези територии. След приключване на задачата по организиране на полицейски отряди за безопасност и СД той става началник на IV отдел – Гестапо. На този пост той организира широкомащабна акции по преследване на белоруски евреи, а така също е наблюдаващ дейността на лагера Малий Тростенец[4]. След войната, през 1954 г., дори успява да достигне до поста началник на полицията в Рейнланд-Пфалц[5] (Rheinland-Pfalz). През 1959 г. е арестуван, обвинен е в извършване на военни престъпления и е осъден за съучастие в убийството на над 11 000 души. По този повод един от свидетелите по неговото дело казва приблизително следното: „Излиза, че за 24 часа в Минск Хойзер е убивал много повече хора от Огорцов за цялото време на неговите престъпления“.

Затова може би не бях достатъчно точен, когато по-горе употребих понятието „ирония“. Необходима е по-тежка дума, с която да се обозначи извършването на човеконенавистнически действия. Както и да се изясни моралната дилема с това как да назовем хора, които отнемат на другите правото да бъдат човешки същества, равни на останалите. Защото зад тази „ирония“ се крият над 11 000 погубени човешки живота. Все в името на „голямата цел“. Все в името на онова презрение и чувство за превъзходство, с което тоталитарните режими се разправят с неудобните, малоценните, „подозрителните интелигенти“ или евреите. Все в името на „светлото бъдеще“, „хилядолетния Райх“ или „световната революция“. Същата „ирония“ е безумието да се възхищаваш на ръководител като Мадуро, който буквално извършва геноцид над своя народ, като го лишава от най-елементарни средства за живот, недопускайки хуманитарна помощ, защото все още е последното уродливо дело на една провалила се в неспособността си да се справи с предизвикателствата на управление без насилие система, наречена „социализъм/комунизъм“.

Същият този социализъм/комунизъм, който не виждаше нищо неморално (или поне се опитваше да смете случая под килима) в това в началото на март 1940 г. близо до село Катин, западно от Смоленск, части на НКВД по заповед на Сталин с изстрел в главата да отнемат живота на над 22 000 представители на полския елит – офицери, генерали, политици. Сред тях има още 20 университетски професори, писатели, учени, няколко хиляди адвокати, инженери и учители[6]. И да продължава да настоява, че е „най-прогресивният строй“, в който човек може да „диша свободно“. Затова винаги съм се чудел какво ли казват на децата си вечер, когато се приберат вкъщи хора като Георг Хойзер или офицерите от НКВД, извършващи разстрелите при Катин: „Какво прави днес, татко?“ „Ами нищо особено, убивах хора от 08.00 до 17.00 часа“.

Морал и отговорност са категории, с чиято помощ изясняваме стойността на човешкото действие според определенията за „добро“ или за „зло“. Затова нека си зададем въпроса отново: може ли да съществува ситуация, в която да бъде оправдан „двойният морал“. Да оправдаваме престъпленията на Сталин, но да се възмущаваме от престъпленията на нацистите. Как да наречем тогава един полицейски служител, когато той залавя известен престъпник, но после убива без колебание в името на „хилядолетния Райх“? Герой или военнопрестъпник. Как да наречем представителите на една управляваща партия, които обещават светло комунистическо бъдеще на своите граждани, а в същото време създават ГУЛАГ? Икони за почитание или масови убийци? И изобщо, нима е възможно да вярваме на хора, изповядващи подобен двоен морал.

Всъщност борбата срещу управляващите, прилагащи стратегията на двойния морал в бивште комунистически страни е добре позната на всички, които помнят това време. И тъй като с тях не можеше нито да се спори, нито да им се противопоставиш, то на обикновените хора оставаше единствено да живеят, по думите на Тони Джъд, „все едно че“. Това означава да „водиш живот, или се опитваш да водиш живот, който се опира на представата за етика и добродетел, нямащи нищо общо с политиката“[7]. Това означава изграждането на паралелен свят, в който човек да положи възможността за съществуване, извън налаганите отвън партийно-политически стандарти. Защото при социализма всяко обикновено действие можеше да придобие измеренията на политическо с всички произтичащи от това последствия за прегрешилия. Така човек можеше да попадне в лагер дори за разказване на вицове. Резултатът от налагането на институцията на „двойния партиен морал“ доведе до раждането и на „двойното съзнание“ в обикновените хора, т.е. до вид социална „шизофрения“, в която отношенията между публично и частно се базираха на използването на особен, „езоповски“ език.

Именно това трябва да се казва на младите хора, а не да бъдат изкушавани с „нови“ левичарски идеологии, които звучат примамливо, защото са пълни с фалшиво състрадание към мигрантите, малцинствата, жените или природата. Или по-скоро да се напомни, че зад тази примамлива лексика и дискурс стои истинското зло и прозира човеконенавистническото лице на насилието, маскирано като „светло бъдеще“.

Проф. дфн Олег Георгиев е преподавател в катедра „История на философията“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в сферата на философията на образованието и средновековната образованост. Автор на пет монографии, сред които: „Свободните изкуства и Средновековието“, „Средновековната университетска метафизика“ и др. 

Снимка на главната страница: Надежда Чипева, „Капитал“

[1] Джъд, Т. и Т.Снайдер. Да мислиш двайсети век. ИК „Колибри“, С., 2018, с.268.
[2] Вж. например: Scott, A. S. A Serial Killer in Nazi Berlin: The Chilling True Story of the S-Bahn Murderer. Berkley Books, New York, 2014.
[3] Един от ръководителите на Главно управление на имперската безопасност, отговорен за масови убийства в Прибалтика и Беларус.
[4] Малы́ Трасцяне́ц – най-големият лагер на смъртта на територията на Беларус.
[5] Rhineland-Pfalz, една от шестнадесетте федерални провинции на Германия. Столица на федералната провинция е Майнц.
[6] Вж. по-подробно блогът на Георги Георгиев, където е цитирана докладната записка на Берия до Сталин с предложението те да бъдат разстреляни. http://istinata.bg/?p=612
[7] Джъд, Т. и Т. Снайдер. Да мислиш двайсети век. с. 276.

1 коментар

  1. „Моралът никога не става реалност,иначе целият свят щеше да представлява святост.“ – Освалд Шпенглер

    Тази мисъл на Шпенглер е унищожителна критика на текста на г-н Георгиев. Словосъчетанието „двоен морален стандарт“ е безсмислица… Или казано другояче,в момента в който моралът започне да действа,той става…неморален. В това е парадокса.