0
11295

„Нищо не е наред“

„Синът“, фотография Божидар Марков

За героите в пиесата „Синът“ на Флориан Зелер и опита на актьорите в постановката на Народния театър

Британският „Гардиън“ нарича Флориан Зелер „най-вълнуващият театрален автор на нашето време“. „Синът“ вече има над 50 театрални интерпретации, като в момента се играе на лондонския Уест Енд, във Франция и Германия. А от този месец – и в България, на голямата сцена в Народния театър „Иван Вазов“.

Първото усещане в първите минути след края на постановката (докато все още си седиш в залата и не искаш да станеш, защото търсиш отговорите в себе си и наоколо) е за нещо плашещо, взето от истинския живот, дори на моменти – страшно, заради несъзнателната болка, която човешките същества си причиняват в търсене на щастието.

„Синът“, фотография Божидар Марков

Пиесата „Синът“ завършва една своеобразна трилогия на Зелер („Бащата“, „Майката“, „Синът“), „злободневен“ триптих за модерното семейство в различни моменти от неговото съществуване. В „Бащата“ срещаме остаряването, загубата на разсъдъка и връзката с реалността, в „Майката“ основната тема е  страданието и кризата на средната възраст. А в „Синът“ вниманието е насочено към депресиите и страховете на младите хора, допълнени с много умело представяне на разрушителната динамика на семейните отношения.

Че нещо не е наред, усещаме още в първите минути на действието, нещо е разрушено, емоционалните нишки са скъсани и неистово се търси изход. Неочакваното идване на Ана (Теодора Духовникова) в дома на Пиер (Захари Бахаров) поставя началото на пиесата.  Двамата си шепнат, за да не събудят Саша – сина на Пиер от новата му жена София (Анета Иванова), говорят насечено, все едно се задъхват, а всъщност си мълчат, сякаш искат да си кажат нещо важно, но трудно намират думи. Пиер много иска „всичко да бъде наред“, макар че повечето отговори и обяснения на сина му Никола́ са с негативно звучене – „не знам“, „няма значение“, „не искам“, „нямам приятели“, „нищо“, „не мога“. Той е изгубен в чувствата и в самия си живот, не знае къде му е добре, не ходи на училище от три месеца и единствено самотните разходки му дават някакво успокоение. Чувства се „разрязан“ на две и опитва да „канализира тъгата“. Самонаранява се, за да замести емоционалната болка с физическа. Опитва да намери смисъл, но както самият той казва: „понякога чувствам, че не съм създаден за този живот“. И колкото повече влизаме в детайлите на това „разрушено“ семейство, толкова повече кръгът става по-омагьосан, за да се стигне до категоричото признание: „Никола́, като нараняваш себе си, нараняваш мен“ (изречено от Пиер) и „Татко, а ти като нараняваш мама, нараняваш мен“ (Никола́).

Пиесата не дава лесно обяснение на състоянието на Никола́ – дали чувствата му са разделени между разделените му родители, или пък е по наследство заради трудните отношение на Пиер и баща му. Режисьорският подход на Диана Добрева не анализира депресията – просто я представя такава, каквато е – тук и сега, доста плашеща. Затова и някак естествено зрителят притихва, шокира се, безсилен е на моменти, обърква се, точно както и героите в пиесата. Някак общочовешки. Има кратки моменти на „светлина“ в отношенията, но те идват и си тръгват бързо. Кратките проявления на възможни решения, продиктувани от разума, а не от емоциите, са в клиниката и техен „проводник“ е героят на Владо Пенев. Може би защото той няма нищо общо със семейството и не е замесен емоционално или пък защото от позицията си на лекар трябва по презумпция да прояви здрав разум.

На емоцията или на ума трябва да се доверяваме за правилни решения? До какво водят изборите, които родителите правят, и дали драматичното напрежение в пиесата не идва именно от осъзнаването, че всъщност решенията на всички възрастни са грешни? Състоянието на Никола́ е просто тийнейджърска ярост или психичен проблем? Дали нещастието се предава от човек на човек, от баща на син?

Емоционалните диалози и диалозите, в които героите се опитват да запазят самообладание и да не изпаднат в емоционална криза, геометричното „разместване“ на пространството, спирането за секунди на светлината до пълен мрак, прорязващата музикална картина вкарват възприятието в своеобразен световъртеж и умело си играят с чувствата на зрителите.  Същите тези зрители, които след края на пиесата не си тръгват с отговори, а с безброй въпроси. И с едно „Нищо не е наред“, изречено от героинята на Теодора Духовникова в един от най-драматичните моменти в представлението.

„Синът“ от Флориан Зелер, режисьор Диана Добрева, сценография и костюми Мира Каланова, хореограф Деян Георгиев, композитор Петя Диманова, участват Захари Бахаров, Владимир Пенев, Теодора Духовникова, Александър Тонев, Анета Иванова.

„Синът“, фотография Божидар Марков

Героите в „Синът“ през очите и душите на Александър Тонев, Анета Иванова, Теодора Духовникова, Владимир Пенев

Опишете вашия персонаж с няколко думи…

Александър Тонев: Никола́ е едно объркано и търсещо момче, което е загубило ориентирите си на живеене. Момче, което търси помощ, защото се е сблъскало с нещо неразбираемо, с хаоса.

Анета Иванова: София се опитва да подреди зараждащия се хаос от пристигането на Никола – сина на Пиер от първия му брак. Разкъсана е между грижата за момчето и любовта към нейния собствен син, към новия живот и семейството, което е създала.

Теодора Духовникова: Жената, която е напусната от мъжа си. И тя не го е искала. Никак и никога. И все пак се е случило. Това е почти митологична травма, за която няма измислен лек.

Владимир Пенев: Моят персонаж е гласът на разума, който винаги много точно и ясно и по някакъв начин емоционално „отстранено“ формулира проблемите, назовава ги разумно, не емоционално, и по този начин доказва, че хората в повечето случаи взимат решенията си емоционално, а не рационално. Заради това и родителите в пиесата правят такъв избор.

По време на репетиционния процес чувствата ви към вашия герой променяха ли се, или напротив – останаха си еднакви от началото до края?

Александър Тонев: Не са се променили. По-скоро погледът ми върху персонажа се задълбочи и мисля, че в процеса на работа започнах да го разбирам по-добре.

Анета Иванова: В началото на репетициите си мислех, че със София сме много различни. За добро или лошо, колкото повече задълбавахме, толкова повече си давах сметка, че приликата изобщо не е малка. След една от репетициите бях изключително ядосана на нея и на себе си, защото открих обща черта, която меко казано, не харесвам. Явно тепърва ще се опознаваме, взаимоотоношенията ни далеч не са приключили с излизането на премиерата.

Теодора Духовникова: Ана влезе в сърцето ми още на първо четене на пиесата. Просто не знаех как най-вярно да я разкажа. И то вярно спрямо историята, спрямо останалите герои и техните травми и спрямо това, за което с екипа се бяхме разбрали, че искаме да говорим с тази пиеса. По време на репетициите с режисьорката Диана Добрева минахме през много версии на Ана – от отчаяна и истерична, през озлобена и изпълнена с „не-любов“, дори до жертва, която изисква да я съжаляват. Постепенно отхвърлихме всичко това и стигнахме до нещо просто и всъщност много трудно. Решихме, че тази жена трябва да носи след себе си „облак от самота“. Но с някакво особено достойнство.

Владимир Пенев: Нищо не се промени. Този герой няма развитие. Персонажът ми в „Синът“ е по-скоро „обслужващ“ идеята на пиесата, отколкото персонаж с вътрешни противоречия. Той помага. Аз така го приемам – като подкрепа на идеята на пиесата. И се чувствам щастлив от това.

„Синът“, фотография Божидар Марков

Взехте ли нещо лично за себе си от тази пиеса и от пътя, който извървяхте до нея?

Александър Тонев: Да, но се опитах и нещо от себе си да дам.

Анета Иванова: Пиесата неминуемо оставя белези, защото всичко се върти около семейството. Работейки върху този текст, мислих много за ролята ми в моето семейство: каква дъщеря съм, за моите вини и тези на моите родители. Както и за това каква майка бих искала да бъда някой ден и в каква ужасно ме е страх да не се превърна. Но най-вече съм безкрайно благодарна, че имам шанса да съм част от нашето си сбъркано семейство, това на „Синът“.

Теодора Духовникова: Репликата на героя на Захари Бахаров – Пиер: „Чувам се как започвам да говоря като баща си. Същите ужасни неща – какво ще правиш с живота си, аз на твоите години това, аз на твоите години онова… Ужасно. Просто явно сега е дошъл моят ред. Моят ред да говоря така“.

Владимир Пенев: Да, взех нещо лично за себе си. Моето участие в „Синът“ е благодарност към всички мои мили, скъпи, талантливи и любими колеги от „Бащата“, които участват и в това представление. Не заради мащаба и обема на заетостта на ролите и персонажите им в „Бащата“, а водени преди всичко от любов и актьорска съпричастност. Това, на което ме научиха и „Бащата“, и „Синът“, е високият, много високият актьорски морал!

Мария Панайотова е завършила специалностите „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“ и „Връзки с обществеността“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Има 15-годишен опит в сферата на комуникациите и маркетинга. Един от организаторите на европейската инициатива „Нощ на театрите в България“ и на японския формат за кратки презентации Pecha Kucha Night в София. Понастоящем е в екипите на продуцентската компания Shoot и образователната платформа Praktika.
Предишна статияМалинчо
Следваща статияВот, хаос и залози