1
420

Новата юнска революция

TNikolov

Оказа се, че г-н Делян Пеевски е „истинска находка” за българската демокрация, „заслугата” за която основно се пада на БСП и ДПС. В негово лице управляващата каста, уви, не се сдоби с „юмрука на ДАНС”, но пък той обедини (срещу себе си и покровителите си) цялата нация. След това „нестандартно решение” (Сергей Станишев), дефинирано от Лютви Местан като „казус”, тоест след шока от петък,14 юни, всичко изглежда другояче. Кой можеше да очаква, че нещо такова ще се случи? Когато предишният ден писах, че „България е над нищо”, изобщо не предполагах, че „нищото” ще приеме тъкмо антропоморфните очертания на Пеевски, втурнал се да оглави ДАНС; че гражданското общество в България изведнъж ще кипне и ще се вдигне на крак; че на улицата, едни до други, ще застанат всякакви възмутени граждани – не само десни, но и леви, че в рамките на едно и също шествие ще можем да видим Радан Кънев (ДСБ) и Георги Кадиев (БСП), знакова фигура от зората на СДС като Дончо Папазов и левият противник на плоския данък проф. Георги Близнашки; че еколози ще се движат редом с привърженици на шистовия газ, а правозащитници ще надуват свирки „орешарки” недалеч от националисти, издигнали плакати на Волен Сидеров с фес; че възмутената столична интелигенция карнавално и с усмивка ще се смеси с протестиращите от крайните квартали; че хората без страх ще дойдат с децата си. И най-важното: че на улицата ще излезе новото поколение, което ще възкреси детските си спомени от сините митинги на 90-те със скандиранията: „Червени боклуци!” и „Кой не скача е червен!” Всички тези хора се оказаха сплотени  от „катарзиса Пеевски” поради накърненото си гражданско достойнство (с лозунги като „Мразя ви безплатно!”).

Началото бе дадено поради пълното омерзение. Заради това, че някой (формално – управляващата тройна коалиция, подмолно – един семейно-олигархичен кръг) е решил, че може и „така”, че може да сложи ръка на „всичко”, от което тръгна искрата на гнева.

„И те си мислят, че могат да се държат така с нас?”, възмутено ме попита познат художник, натиснал педалите на колелото си в посока към „протеста Орешарски”.

Ала каква е равносметката от първата седмица на протестите? Властта набързо жертва (макар и частично) Пеевски с надеждата да позалъже гражданите, а протестът, въпреки горещините, не само че не стихва, но е на път да припламне далеч извън София.

Ако Сергей Станишев не е дремал на семинарите по история в МГУ „М. В. Ломоносов”, би следвало поне да е усвоил марксистката схема за причините, довели до Руската революция: за гладните бунтове и Февруарската революция, прераснала на следващ етап в какво…? Как Ленин описва ситуацията, когато елитите вече не могат (да управляват), а масите, гневни, са излезли, опитвайки се да формулират какво точно искат…  Нима не като революция? Не ме разбирайте погрешно, изобщо не съм почитател на Ленин, нито пък имам намерение да изпитвам г-н Станишев. Добре съзнавам, че той си има достатъчно „кахъри” на главата (отвъд приятелската прегръдка на ДПС)  – пленум на БСП (със или без вот на доверие), към което са добавя и пристигането на разни ПЕС-ове в София. Ала формалният лидер на управляващата коалиция е редно да положи поне минимални усилия, за да проумее обстановката. Всички стъпки на подкрепяното от него правителството „Орешарски” през изтеклите двайсетина дни свидетелстват за чудовищен хаос и пълен разрив с действителността. Хаотично се назначават (или отзовават) областни управители и заместник-министри (като човека на СИК в МВР!). Държавната администрация е видимо парализирана и е много интересно кой в тази шокова ситуация ефективно контролира работата по програмите за еврофондовете.

Параличът на изпълнителната власт е съпоставим единствено с агонията на парламента, който в четвъртък сутринта изобщо не можа да започне работа поради липса на кворум (партийните лидери бяха на Консултативен съвет при президента). Може ли изобщо да заработи 42 НС? Как си представяме този парламент да контролира изпълнителната власт и да приема закони? Дори да оставим на страна пълния абсурд, че не друг, а Волен Сидеров ще ръководи парламентарната комисия за борба с корупцията, конфликт на интереси и парламентарна етика (!), е повече от видим тоталният дисбаланс в коалицията: ДПС концентрира в себе си непомерна власт, поемайки комисиите по бюджет и финанси, енергетика, отбрана, правни въпроси, транспорт, информационни технологии и съобщения.  Поредно доказателство, че реалните изборни резултати нямат значение. А шегобийци отдавна питат какво ще се случи с този парламент при първия грип или при първата необходимост България да изпрати в чужбина една или парламентарни делегации?

Ала най-болезненият проблем на сегашното управление е, че нейните лидери изобщо не знаят в кой свят живеят. Ако това е разбираемо за г-н Ахмед Доган (чийто профил все изскача иззад кулисите), предвид на доброволната му изолация в Боянските сараи, то е напълно непонятно за един лидер на социалистите, свел цялата си дейност до „политика в будоара”. Отново прескачам действията на Волен Сидеров, защото тълкуването на среднощните му изстъпления в центъра на София предполага специална терапевтична подготовка.

Въпросът, пак повтарям, е: имат ли управляващите дори бегла представа какво им казват протестиращите? Боя се, че отговорът е: не. Затова, в опит да запълня тази празнота, се чувствам задължен да предам някои отговори на случващото се чрез лозунгите на протестиращите.

Общо място на управляващите по „случая Пеевски” е твърдението, че просто е станала грешка. Но от „благородни подбуди”, както заяви от парламентарната трибуна Сергей Станишев, просто защото ситуацията е „много тежка”. Затова той понася „отговорността”, но явно не и „вината”, както обичаше да казва навремето една френска социалистка, поради което и дума не може да става за оставки. Какво мислят за това протестиращите? Вчера видях млад мъж да носи огромен плакат: „Мафията каза, че е сбъркала. Искала да се поправи!” А пък баща с дете бе издигнал написан на ръка лозунг: „По-добре нестабилна държава, отколкото стабилна кочина!”. Който има уши, да слуша.

От своя страна Лютви Местан продължава витиевато да каканиже как никой не бил очаквал, че българското общество така болезнено ще „разчете” кандидатурата на г-н Пеевски, а неговият „профил на специалист” внезапно ще взриви страната.  И тъй като г-н Местан очевидно е специалист по „профилите” (в кое ли учреждение се изработваха те?), няма как да не го попитаме, след като вече оцени „профила на г-н Орешарски”, как точно оценява „профила на „г-н Пеевски”? И с помощта на коя конкретна „парадигма”  го разчита (да не би „Произходът на видовете” на Чарлз Дарвин?). За негово сведение протестиращите продължават да разнасят по митингите „Животинска ферма” на Оруел, а маските на прасчовци и играчките с прасенца продължават да се радват на  небивал интерес. Това, разбира се, в кръга на шегата.

Ала днешната ситуация в България изобщо не е за смях. Особено тревожен е фактът, че управляващите нито чуват, нито виждат, нито проумяват протестите. Мая Манолова продължава да си пее песента, че ГЕРБ събрал в София хора от цялата страна; А Камен Костадинов от ДПС е искрено убеден, че не е възможно над 10 000 души, без предварителна организация, да излязат в петък на протест срещу Пеевски (явно не е чувал за социалните мрежи, а за разлика от другите си колеги не гледа и турска телевизия).

Тези хора, поради недалновидността и арогантността си, изобщо не разбраха как ни върнаха в 1990 г. В атмосферата на големия син митинг на свободните граждани на 7 юни 1990 г., във времето на първата юнска революция. В годината, когато, по думите на Вацлав Хавел силата на (дотогава ) безсилните доказа безсилието на (някога) силните. Ако не са чели Хавел, може би не е зле да припомним на днешните управляващи  някои от неговите основни тези:

1. Идва време, когато политическата бюрокрация вече няма власт над нивелираното общество. 

2. За подобни режими е характерна тяхната историческа неуравновесеност. Подтик за възникването на гражданско общество са винаги някои ексцентричности на историята, често последици от случайни социални процеси или решения (!) 

3. Важно е обръщането на политическото внимание към конкретния човек. Ако през 1968 г. – пише Хавел – си мислех, че нашият проблем ще се реши със създаването на опозиционна партия, която да може публично да се състезава с партията, намираща се на власт, сега отдавна знам, че на практика това няма да стане толкова лесно и че никоя опозиционна партия сама по себе си и никой нов изборен закон сам по себе си не може да гарантира на обществото, че скоро няма да е подложено на нова неправда. 

Въпросът, който следва от тези редове, е валиден и днес: „Тогава накъде?”

Отново на Вацлав Хавел дължим някои проницателни интуиции, че антропологическият срив (каква точна констатация) може да бъде преодолян само с екзистенциална революция, тоест с обръщане на политиката към конкретния човек, което означава перманентна отговорност на гражданина да бди, да се намесва и да коригира политическата ситуация. Забатачването, израз на което е настоящият парламент, показва, че българските граждани изобщо не са си свършили работата.

Паралелът с юнска революция от 1990 г. ни връща и към принципите, осигурили тогава победата на гражданите. Спомняте ли си ги?

Търпението на гражданите не е безкрайно. 

– Щом гражданското общество се конституира и улицата усети силата си, то поставя ултиматум във времето – оставка до броени дни и протести до победата. 

– И най-накрая, идва  „гражданското неподчинение”. През лятото на 1990 г. най-четената творба бе едноименното есе на Хенри Дейвид Торо от 1849 г., цитати от което можеха да се видят в университетите, по плакатите и пред палатковите лагери.

На кой етап, според вас, сме през юни 2013 г.?

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияБунт за самоуважение
Следваща статияМинута мълчание